Юруков на живо

Пиша това в отговор на Миглен във връзка със статията ми “Въпроси и отговори“:

Аз съм много любопитен да знам много неща. Искам да разкажеш за обучението ти и целият процес през който мина за да стигнеш в Германия и да учиш там, също така искам да разкажеш и какво ти прави впечатление, да сравниш типичните германци с типичните българи и накрая да разкажеш как си представяш Юруков след 5 години и ако го направиш в един специален пост ще се чувствам поласкан.

Темата наистина е обширна. Започвал съм я много пъти и обикновено на маса с доста пиене и мезе на нея. Първите пъти като се връщах в България по почивките, често ми се случваше да ме питат: “Е, как е в Германия?”. Който и завърнал се от чужбина да питаш, все ще ти каже, че е невъзможно да се отговори. Обикновено казвам “Ами студено.”. Получавал съм и въпроси от типа “Забогатя ли?”.

Нека разделим нещата малко за да не се наблъскаме в дивото. Въпросът има няколко части: защо съм отишъл, как съм отишъл, какви са ми впечатленията, какъв опит съм събрал и как си представям пътя си напред.

В пети клас нашите купиха компютър. Беше леко подобрен Правец. Първо превъртях “Принца на Персия“. След това намерих от някъде компилатор за Pascal. От тогава се занимавам с програмиране във всичките му форми и извращения. Знаел съм, че с това ще се занимавам и съм си действал по въпроса. В 11 клас решението да уча в Германия ми дойде някак естествено. Знаех, че тук ще бъде по-близо до иновациите и по-далеч от корупцията в българското образование. Още повече, че ме беше страх от това да не ме приемат с информатика в СУ-то или ТУ-то(София). Математиката ми беше добре, но не си давах много зор.

Имаше обаче и друга причина за това ми решение. По принцип аз съм човек на каузите и във всеки проект, който започвам, се опитвам да заложа някакъв по-глобален смисъл или социален подтекст. Мисълта, че не си копам само в моето дворче и че потенциално мога да помогна косвено на други, ме стимулира да вървя напред. Ако искате го приемете и като самозаблуда, че правя нещо велико - пак ми действа. В случая с Германия, идеята ми беше да събера опит, който го няма вкъщи. В България имаме много проблеми. Други са по-зле от нас, но всеки отговаря за себе си. Проблемите не са на лице, защото сме тъпи, мързеливи или крадливи, а защото от скоро сме започнали да ги решаваме. По стечение на обстоятелствата, други държави са минали вече по този път и са открили решение. Това решение може да не е приложимо в нашият случай, но нищо не пречи да се опита. Сложното тук е, че не може просто да се хване консултант, който да опише два романа с предложения какво трябва да правим. Опитвали са го и не действа. Според мен някой трябва да отиде, да види, да го преживее, да го пречупи през нашият начин на мислене и да го пробва у нас. Това не важи само за начина на водене на бизнес, а и за всичко от политическата етика и изразяването на гражданска позиция до хвърлянето на хартийки по пътя. Това е една моя второстепенна цел, не съм тръгнал да спасявам света, но ако има ефект - толкова по-добре.

В 11 клас започнах да уча за TOEFL. Целта ми беше да вляза в специалност с английски език и после евентуално да се прехвърля. За всеки случай ходех и на курсове по математика и кандидатствах в българските университети. Обичам да имам резервен вариант. Приеха ме в ПУ-то и ТУ-то. В Германия кандидатствах в 8 университета и ме приеха в около 5. За останалите не знам - не се заинтересувах. Основната причина да ме приемат на повече места е не в добрите ми оценки - имам под 5,5 - а в начина, по който представих нещата. Занимавах се с извънкласни дейности и работих във софуерна фирма още от 10-ти клас. Инвестирах доста време в оформяне на биографията, мотивационото писмо и документите. Целият процес на легализация и кандидатстване го минах сам (освен преводите) и стана по-бързо. Бях се превърнал в пчеличка направо. Никога не съм бил толкова подреден и методичен. Ефектът беше, че хора с по-високи оценки бяха приети на по-малко места от мен. Всичко е в опаковката.

Първият отговор беше от TU Darmstadt. Градът е на 30 километра южно от Франкфурт на Майн и е в един от най-богатите и подредени региони на Германия. В големите метрополиси заплатите са по-високи, но тук става дума средно за целия регион. Той ми беше на второ място след Duisburg и добре че го избрах - сега за първия чувам ужасии. В България не се записах никъде, въпреки че доста хора го правят за да си запазят място. Специалността ми беше математика с компютри.

Когато тръгвах не знаех много за университета и градът. Никой нищо не ти казва. Не знаех колко българи ще има тук, къде ще живея, какво точно ще уча и тем подобни. За първи път излизах от България. Натъпках се с ядене и всякакви глупости и хайде на автобуса. Изтърсиха ме на някакво площадче във Франкфурт. Казаха ми, че сме до гарата и айде - чао. Не очаквах и друго. Беше 11 часа вечерта. Тъмно, друга държава, непозната обстановка, няколко небостъргача, 5-6 съмнително изглеждащи топове и аз с трите чанти. Приказен стрес. Седях така 4-5 минути оглеждайки се като прасе в тръстика. След това един се тръгна към мен и аз започнах да се чудя в коя чанта имам по-ценни неща да бягам с нея. Оказа се българин и ме пита дали имам нужда от помощ. Яко. Показа ми кое всъщност е гарата, къде се купуват билетите и кой е влака за Дармщадт. Супер късмет.

Качих се във влака и се заговорих на английски с един немец. Той едвам знае английски, а аз съвсем не знам немски. Дето се вика - колкото да ме набият. На слизане едно момче ме пита дали съм първа година. Пак българин. Познал ме по “невероятното” произношение. На гарата ме чакаха няколко наши момчета. Единият го познавах. Като ме приеха си писах интензивно със секретарката на специалността и тя им казала кога да ме чакат. Въобще по целият път само българи около мен. Наистина сме на всеки километър.

Те ме закараха в една зала с около 20 койки тип войнишки. В единият край имаше няколко безцветни дивана с маса покрита с бутилки алкохол и опаковки от ядене. Всички седят и допиват запасите от България. Беше 00:30. Стрес. Продължахме да пием. Повечето вече бяха от няколко дни в Германия и бяха разучили къде е университета, магазините, спирките и т.н. Оказа се, че ремонтират няколко общежития и няма достатъчно места за наплива от нови студенти. Затова са импровизирали масова спалня за нас, момчетата. Викахме и казармата, защото изглеждаше точно така. Имаше кухня, но нямаше баня. За целта ходехме в спорният комплект в другият край на града. За сметка на това такива купони сме правили там, че не е истина.

В този период ми се случи и нещо, което го разправям като виц, но е истина. Разхождам се аз по града да го опозная и ми е кофти, че момичетата не са хубави. По някое време виждам едно момиче с хубава фигура в гръб. Вече свикнал, че никой не говори български, на глас казвам “Е най-накрая, момиче с хубав задник”. След няколко крачки спираме за малко на пешеходна пътека и тя се обръща към мен - “Благодаря!”. На български. Шашнах се. Така и не разбрах коя е била. Има много такива случки и все куриозни.

Обясниха ми и защо има толкова българи наоколо - в специалността, в която съм влязъл са започнали да се изсипват масово българи. Нашата година бяхме 80 от общо 100 . Голям кеф. На ориентировъчните семинари някой като каже виц половината зала се смее. Помогнаха ми да си направя сметка, започнахме да ходим на лекции и да си търсим постоянно жилище. След 2-3 седмици повечето се преместихме в общежитията в едно съседно градче на 30 мин. от университета с автобус - Dieburg. Някой още живеят там. Там пък какви купони ставаха. Епична работа.

Малко по-малко започнах да се адаптирам. Смених си специалността на изчислително инженерство. Първата година я загубих в работа и ориентация. После нещата потръгнаха. Работех почасово - има фирми, които осигуряват такава работа. Правил съм всичко от носене на паркет и прекарване на кабели до правене на коледни венци. През цялото време си търсех работа, която бих написал в биографията си. В университета много наемат студенти за т.н. черна работа в информатиката - тестване, писане на обемисти кодове или дипломни работи, които никой не иска. Ходех постоянно на интервюта, но въпреки, че често знаех повече от останалите кандидати (знам, защото ни изпитваха заедно), не ме взимаха, защото съм първи семестър. Накрая ме взеха да пиша на С програми за тестване на криптографски програми върху FPGA чипове. С две думи - сложно е и никой не го искаше. После пък събирах и обработвах снимки за обучение и тестване на системи за разпознаване на обекти. Звучи сложно, но се изразяваше в това да тичам из града, да снимам ходещи хора и после по определен начин да обработвам хиляди снимки. От повече от година вече работя нещо, което ми е приятно и то доста.

От различните работни места и от сблъсъка с различни хора в университета научих какво трябва и не трябва да правя в един екип. Научих как се работи по проекти, какви компромиси трябва да се направят и как да се бърза и отлага е лошо. Постепенно си изградих идея с какво искам да се занимавам. Всъщност идеята я променях на няколко пъти - първо беше data warehouses и data mining (за да ги преведа, трябва да напиша нова статия). После - с мобилни приложения. След това - с интернет сайтове и e-commerce. Накрая се спрях на SOA, семантични технологии и системна интеграция.

Събрах и много впечатления за хората и маниерите им. Дармщадт е град със страшно много чужденци. Това е заради двата университета, множеството институти, международни компании, компютърни фирми, сателитния контролен център на ESA и т.н. Много е шарено тук. В същото време хората са много толерантни - може би от необходимост. Честно казано много от впечатленията си не мога да опиша. Много ме дразни обаче израза “Те това го няма в Европа!”, когато някой е ядосан на нещо в БГ. Пълни глупости - всичко има. Немците са си същите като българите. Има културни различия, които ние преекспонираме в нещо повече. Разликата е, че те вече са си смазали машината, свикнали са с правилата и няма мърдане. Дори често оприличавам маниерите им на тези на овце. При нас тези процеси още вървят. Имаме много повече прилики, отколкото различия. Това, което ни разделя е културата. И те се забавляват, но не като нас. И тук има хубави момичета, но не като нашите. За момчетата нямам мнение.

Това, което не стана е, че не успях да свикна тук. Адаптирах се. Не успях да се интегрирам. Отчасти, защото има много българи около мен. Има го и момента, че не съм се и опитвал много. Просто не ми харесва нещо. Наистина всичко е подредено и уредено. Няма го хаоса в много от сферите в България. Няма я прахта по улиците. Просто не ми харесва нещо. Субективно е и няма нужда да го рационализирам.

Другата причина да искам да се върна е работата. Ще си кажете - и това не е логично. Напротив. Вярно е, че в Германия ще получавам повече пари и ще е по-спокойно. При условие обаче, че в България има такъв глад за специалисти и кадри въобще, затормозяването си струва. Второ, доколкото съм запознат, хора с моите знания и опит не са много. Трето, България е бързо развиващ се пазар и се отварят много възможности за бизнес в сферата на иновациите. Мисля, че няма да имам проблем в последното. Нямам розови представи за положението в България - просто съм достатъчно уверен във способностите си. Пък така ще мога да работя и по каузата, която описах в началото.

Не знам какво ще стане след 5 години, но сега пред мен стоят два пътя - завършвам бакалавърската си степен до средата на 2009, намирам си работа в България през последните няколко месеца и се връщам. Вторият вариант в да продължа магистърска някъде в Европа и да отложа връщането с две години. Това е сега. Не казвам, че след година няма да се промени нещо, защото съм отворен към всякакви възможности, а и само Бог знае какво ще стане. В момента обаче работя в тази насока. Честно казано ми се ще да зарежа всичко и да започна да работя веднага, защото от близо година нищо, което съм научил в университета няма смисъл за мен. Дипломата обаче ми трябва.

Това е общо взето всичко, което ми хрумва в момента. Боян и живота в Германия in a nutshell. То nutshell-а стана доста голям, но както казах темата обикновено се обсъжда на бутилка ракия и няколко порции сърца в масло и шопска. Надявам се да не е било отегчително.

Поздрави,
Боян.

Тази статия е написана на 1 февруари 2008 в 12:53:59, има 2,142 думи и е в следните категории: Аз и Боян. Защитена е с лиценз CC BY-SA. Можеш да следиш коментарите по статията чрез този RSS 2.0 абонамент. Можеш да оставиш коментар, или trackback към твоя сайт.