Една голяма грешка, която допускаме като говорим за електронното правителство е, че си мислим, че ще бъде готово в определен момент. Преди няколко дни Борисов спомена, че ще е готово след 7 месеца. Това няма да стане по две прости причини – първо, че в различните институции системите далеч не са готови и второ – електронното правителство не е „нещо“, което се прави – то е процес.

Затова не може да говорим за откриване на електронното правителство. Журналистите много биха искали да видят това – един компютър с отворена web страница, лентичка и Борисов, който я срязва. Истината е, че навлизането на дигиталните технологии в една администрация винаги става постепенно. У нас обаче първите крачки се правят едва сега въпреки всички приказки и пари, които е изляха през последните 10 години.

Както писах в серията ми статии от 2010-та за Стратегията за електронно управление, един от основните проблеми на електронното управление е свързаността между институциите. През годините всяко ведомство си е поръчвало и развивало различни информационни системи и стандарти. Да ги свържем означава, да си пуснем стара видеокасета в DVD плейър.

Именно това се посочва от кабинета сега като причина за забавянето. Днес имах разговор с хора от кабинета във връзка с отворените данни и засегнахме точно тази тема. Срокът от 7 месеца не е за цялото електронно правителство, а за важните основи – свързването на информационните услуги. Когато регистрите и основните системи се свържат – нещо, което е крайно нужно и желано както от гражданите и бизнеса, така и от самите чиновници – може да се надгражда с интегрирани услуги. Това е сложна дума, която простичко означава, че с няколко клика ще свършвате работа колкото като обикаляте 30 институции, гишета и опашки. Целта е самите те да си говорят ефективно помежду си, а не да вършим тази работа вместо тях.

В момента летя с България Ер към Франкфурт и от корицата на списанието ме гледа министър Московски. В интервюто споменава за три големи проекта, по които се говори. Първият е свързването на въпросните дигитални регистри, за който разказах по-рано. Вторият е за пълната идентификация на граждани с електронни подписи, а третата е интернет свързаността на общини и села. Използването на интернет услуги с електронен подпис наистина е полезно и цената е приемлива, стига нещата да стават наистина по-лесно, надеждно, бързо и евтино в дългосрочен план. Важно е обаче и самата администрация да работи с електронни подписи и документи. Въпреки, че се хвалят, че министерствата са въвели такива системи за документооборот, доколкото знам, на местно ниво нещата съвсем не са така. Липсата на обучение на повечето чиновници не само за електронните подписи, но и за електронното управление като цяло може да саботира целият процес. Ако чиновниците не знаят как да боравят със системите или им нямат доверие (както при всичко ново), това ще се пренесе и върху обикновените граждани, както и ще компрометира надеждността на цялата информация.

Добрата новина обаче е, че има яснота по проблемите. Знае се как да се оправят и кои институциите се противопоставят на реформите и електронното управление. Ясно е, че eGov няма да „стане“ за 7 месеца, но се надявам, че ще видим издигнати няколко основни стълба от него. Има и сериозна заявка за развитие на отворените данни у нас и то ще върви донякъде паралелно с това на електронното управление.

Интуицията ни на българи диктува, че и тук ще похарчат пари и ще изкарат „нещо“. Има индикации обаче, че може би няма да сме прави или поне не напълно. В случая имаме ясна представа какво трябва да се свърши, какви са стъпките (т.н. milestones), кой трябва да го направи и какви са сроковете. Нашата задача е да ръчкаме на правилните места, за да се случат нещата.