Прозрачност в управлението е нещо добро като идея. То означава, да можем да проследяваме решенията на управляващите; да преглеждаме фактите и данните, с които работят; да виждаме заседанията и ключовите им действия в реално време; да има отчетност как се харчат пари, как се правят поръчки, на кого се дават и защо. Не на последно място, трябва да има отчетност в решенията и кадруването на различните етажи на властта.

Между теорията и практиката обаче има разлика. Изброеното по-горе е просто обещания за потенциала на един инструмент в колана на гражданското общество. А както знаем добре, у нас постоянното повтаряне на обещания води единствено до цинизъм. Не е достатъчно да се лепне етикет на нещо като прозрачно. По аналогичен начин да си лепнем на челото „висшист“ не означава, че сме завършили и имаме нужната квалификация. Другото общо с тази аналогия е, че както можем да си фалшифицираме диплома, така можем да изфабрикуваме някаква сценка за пред хората и да я наречем прозрачно управление.

В този блог съм писал много за отчетност, прозрачност, отворените данни, технологиите и принципите свързани с тях. В политиката и общественият живот обаче нещата опират до думи. Дори да ви покажа таблици с всички политици, всичките им приятели, всичките им фирми, свързани далавери и укрити данъци, пак интерпретацията и кой я представя ще има най-голямо значение. Изборът на думи има значение. „Прозрачност“ се използва толкова много и толкова неправилно, че постепенно ще започне да губи значението си. Точно както понятието „безпрецедентна“, което сякаш се използва за синоним на „абсолютна“. В действителност означава, че нещо до сега го е нямало, за пръв път се прави, но без да се уточнява колко добре.

Истината е, че сега нямаме прозрачност. Имаме прозорец, през който да можем да гледаме, ако се постараем. Откритото управление е двустранен процес, в който ние виждаме какво правят и на тях им пука по някакъв начин за този факт. В момента просто надничаме на пръсти през замацания прозорец без да знаем кога ще дръпнат я пердето, я табуретката изпод краката ни. Безпрецедентно е донякъде, защото за някои неща до сега дори прозорец нямаше. Това обаче не променя нищо. Трябват правила, отговорност, отчетност и куп качества, на които всеки работещ в публичната сфера най-вероятно би се изсмял. Трябва и разбиране, че всичко това е нужно не защото е модерно, защото някой хленчи и защото Европейската Комисия натиска „отгоре“, а защото без него нищо не се променя. Практиката обаче показва, че разбирането и отговорността са кът.

Иначе като идея е добро. Продължаваме да бутаме докато реката си тече надолу.