До президентските избори остават 66 дни. Кандидати няма. Официално поне. Неофициално се пускат контролирано имена в медиите – лакмус за настроенията народни.

Кандидати няма. Лица няма. Дебати няма.

Спомняте ли си онази случка с Петър Стоянов преди 15 години? Това е най-страшното. Една стъпка накриво, една черна риза, един обърнат политически гръб завърта баланса на силите. Затова не говорим за приоритети, за компромиси. Затова не се обсъжда къде и в кого са дефектите и кой е пътят напред. На екрана не търсим визия, а разплитащи се интереси. Никой не иска да рискува кандидатът му да бъде очернен. Това, че хората не познават издигнатите, дори помага. Отвратените няма да гласуват, изморените ще козируват, циничните ще плюят и ще си сипят още едно. Гласове винаги може да се уредят – къде с реклами, къде с подаяния или заплахи. Колкото по-близо до изборите я/го обявят, толкова по-голям хаосът и по-трудно ще затъне.

Гласът няма значение.

Не твоят глас – той има голямо значение. Точно затова нямаме кандидати в момента. Ти си виновен. Ако масата не действа по инерция, а по убеждение, вотът би бил непредвидим. Бесовете водещи към наказателен вот също са убеждение, стимул към действие. Навярно най-лошият стимул да се гласува и то с не по-малко лоши последствия, но стимул въпреки всичко. Гласът ти има значение, защото когато е даден с убеждение, може да обърка доста сметки.

Изборите обаче са глас – глас народен, глас единствен. Той е без значение. И не, не защото някой го купува, измъчва, открадва и фалшифицира. Тези неща ги има и ги имало винаги, навсякъде. Този глас няма значение когато е глас в пустиня. Ние го правим такъв. Крещи по веднъж през няколко години и никой няма да те чуе или разбере. Обади се извън тях и изведнъж си платен, протестър, путонофил, русофоб, соросоид, олигарх, мутра. Именно затова в Русия, Турция и Иран не арестуват гласуващи, а журналисти и опозиционери. Последните далеч не ограничават крещенето си до един единствен ден.

Изборите не са демокрация. Те просто пренареждат сцената. Демокрацията е онова, което се случва преди и след изборите, но не и в деня. В деня на вота прибираме мегафоните, милионите, печатниците, лостовете – всичко в една урна. Без тях оставаме равни – образовани и неграмотни, интелигентни и глупаци, крайни и умерени, циници и оптимисти. Накрая се отваря урната и който е бил там, взима колкото може. Който не е бил, се чуди от къде ония другите имат милиони, мегафони, печатници и лостове. Изборите рядко пренареждат по-сериозно сцената – най-вече защото повечето от нас не се появяват.

Изборите не са демокрация. Демокрацията е да крещиш до 6-ти ноември. Демокрация е да видим лицата на кандидатите, да се запознаем, да говорим. Всички имат дъски за дялкане. Повечето имат даже скелети в гардеробите. Посочете ми който и да е и ще ви дам няколко причини да не става за президент. Няма идеален кандидат, има добър баланс. Изборите са компромис, който правим. Демокрацията е да обсъдим този компромис и да живеем с него след това.

Тази демокрация сдадохме. Не, не ни я отнеха и не, не са виновни „другите“. Просто не се явихме. Кога за последно си отстоявал някоя кауза? Не, шерването във фейса не се брои. Незаконен строеж, корупция, замърсяване или рушене на улица. Това е участие. Не би имало значение ли? Еми няма, защото малко го правят. Също като политически дебати на местно ниво, като гоненето на общинските съветници какво и как харчат, като доброволчеството и личната ангажираност.

Политиката не е в парламента и сутрешните блокове.
Демокрацията не е в бюлетината и кебапчетата.
Затова 66 дни преди изборите нямаме официални кандидати.

Гласът ти има значение. Изборите – не толкова. Покрещи малко.