Това е един невероятен текст. Мотото на един човек е това, което го води напред. Иска ми се това мото де е начина, по който преценявам и се отнасям с хората. Старая се поне да е така.
Ето и превода:
Не ме интересува каква кола караш, къде живееш. Дали познаваш някой, който познава някой, който пък познава друг. Дали дрехите ти са върха за сезона. Дали имаш неограничена сметка. Дали си на някой знаен или незнаен ВИП списък. Интересуват ме само думите, които се изсипват от твоят ум. Те са единственото нещо, което истински притежаваш. Единственото нещо, с което ще те запомня. Няма да се влюбя в костите и кожата ти. Няма да се влюбя в местата, които си посетила. Няма да се влюбя във нищо, освен в думите, които се изсипват от необикновеният ти ум.
Малко адаптирах превода. Освен това го преведох в женски род, защото ми беше странно да пиша това за в мъжки. Снимката горе не е моя. Иска ми се обаче да го напиша на платно и да го закача някъде. Няма да го направя обаче. Не знам защо когато харесам нещо, веднага изпивам нуждата да го закача някъде. Като картина. Вкъщи имам няколко картини. Две са над леглото. Не съм ги поглеждал от много време. Ако закача това и него няма да погледна. Където и да го напиша няма да го погледна. Така просто ще го отхвърля подсъзнателно като свършена задача и ще продължа.
Малко се чувствам като хлапак, който е вдъхновен на момента от някоя от онези велики фрази и търси място по чантата си да я напише. Аз бях този хлапак. Всичките ми чанти бяха изписани. Едната даже имаше зашита дискета на нея. Не ме питайте защо и как.
Мото е хубаво все пак.
What would chairs look like if our knees bent the other way?
нямам място на стената,обаче
Преценявам… ПрецеНЯВАм!
Откъде се появи това „преценям“?! И по най-нагъл начин се разхожда по хората? На какъв език е това? И защо хората така лесно свикват с безобразните грешки?
Има думи, които и аз не знам, ама чак пък „преценявам“…
Много добро и вдъхновяващо, аз преди имах на стената един плакат на който си записвах някакви фрази. Мисля пак да въведа метода защото усещам че ми липсва 🙂
Колко ми е познат този синдром – бележката, картичката, изрезката на корковото табло. Имам и десетки тефтери – ежедневно-вечни с паралелното присъствие в тях на събития, които „умират с деня“ и думи отнякъде, които винаги ще търся да прочета отново – от филми, от книги, от събеседници, с които правя интервю. Харесва ми фокусът върху ДУМИТЕ, ДУМИТЕ:)
Това мото е от думи, които са взаимствани, не са тови. Постарай се да не вкарваш живота си в рамки, които са представени чрез добре звучащи думи. Това, приятелю, е опит да се разкрасиш 🙂 и да се представиш толкова красив, колкото са думите в това мото. не бъди суетен, бъде естествен.
Приятелю, ти харесваш този текст, защото той в известна степен, както е казал Поетът, „отключва ония тайнствени жлези с вътрешна секреция, които изпълват със съдържание понятието хедонизъм“. С други думи, текстът на даската е малко или много поезия. Но той е вторичен. Ето ти пример за първичен текст (не се стряскай, погледни отвъд):
Т А Т У И Р О В К А
К като гредите в опразненото мазе под наем,
където все по-дълго се боря срещу събуждането,
и се моля миглите ми да пораснат навътре,
за да зашият клепачите, и да ме откъснат от този живот,
който никога няма да свърши след заминаването ти.
Р като нощната лампа със синя крушка –
синята мъгла, в която не можеше да видиш
пропастта, зееща под студените дрехи,
нито вилнеещия глад,
притаен зад устните от гипс.
А като къщата на родителите ми,
откъдето ти донесох щедрия дар на физическата болка.
Вече знаеш, че мъжете са най-жестоки,
когато са сковани от нуждата да бъдат обичани.
Ръцете на дядо ми в ръцете на баща ми в ръцете ми
са се хванали за празните листове
и цял Искър мастило няма да ми стигне да се очистя.
С … тялото ти, свито на плочките в банята,
хапчетата – грижливо разпиляни до отворената врата.
Възхищавах се на здравия ти ум, търсещ помощ –
нямаше нужда да те спасявам от теб,
неотложно беше да те спася от себе си.
И като стълбищата между толкова много стени
и нито един дом; нагоре, надолу, нагоре, надолу
се надбягваше с бесовете ми и още сънувам
напразните молби на припадничевото ти сърце.
М като потника, подчертаващ мускулите ми
в нощите за лов. И още:
дебнещият пулс, бездънните зеници;
шумолящите усти, бродещи из Спартакус.
Изсъсквах увещанията, че никой няма да те замени,
дълго преди да науча, че и най-непостижимият мъж
не стига да засити беса
на чувството за малоценност.
И като стълбите към новия ти дом,
където откри, че е възможно да обичаш и друг.
Нямам право да те желая повече,
събуждането ти
е моят отвъден жест
към новия ти любим.
Р като нощната лампа с изгоряла крушка,
изгорялата ретина пред неочаквания бог –
не го разпознах, когато ми се предложи,
разпознах последвалата тъмнина.
за автора тук:
Ужас! Написах „дъска“ с „А“. ДАСКА. Ужас, срам и т.н. Моля за извинение.
…you’re not how much money you’ve got in the bank. You’re not your job. You’re not your family, and you’re not who you tell yourself…. You’re not your name…. You’re not your problems…. You’re not your age…. You are not your hopes.
Хубав текст, напомня ми на „behind the eyes there is a place no one will be able to touch, containing thoughts that cannot be taken away or replaced…“
само това остава от нас…
Да, и аз се сетих за fight club като го прочетох първият път. Наистина сме станали роби на нещата около нас. Трябва да се освободим от това за да можем да говорим помежду си. Технологиите развалят комуникацията. Много повече бих се радвал да говоря с всички вас на кафе, отколкото тук. От друга гледна точка обаче, е невъзможно при условие, че съм на 2500 километра. Нещата са двояки. Мисля, че тази неяснота колко независимост от нещата е разумна, ни пречи да започнем. Монасите са екстремният случай – отказване от всичко земно. Както виждаме от историята ни обаче, не се е получило и при тях. Може би трябва да се отърсим от пристрастяването към нещата и да осъзнаем, че са само инструменти. Това е като при наркоманията – трудно е.