Тази лекция на TED ми направи много силно впечатление. Лий Смолин прави паралел между демокрацията и начина, по който модерното общество е организирано, и науката и академичните среди. Той представя тезата, че процесите, които наблюдаваме в двете сфери имат много общо. Като пример, дава общото между концепциите на хората през вековете за устройството на вселената и съпътстващото устройство на държавността.
Мисля, че една такава идея въобще не е преувеличение, защото и в двете сфери водещите сили са свободата на човешкото мислене и правилата. Първото дава криле на иновациите и напредъка, а второто налага ред, методичност и разбираемост. Един такъв паралел може да ни позволи да погледнем на политическия процес с други очи и да го осмислим по-лесно сложните връзки и дебати между хората. Същото важи и в обратна посока.
Паралела между наука и политика е валиден само доколкото научното общество е също общество. Т.е. научното общество се води по правилата на човешкото общество. В това отношение съм съгласен, че основните движещи сили са свободата и правилата.
Обаче не съм голям фен на паралелите, които в повечето случаи според мене водят до объркване, защото никой не се задълбочава особено, като ги прави. Във видеото ме подразни паралела между Теория на относителността и съвременната политика.
Подобни паралели са впечатляващи, но според мене са малко наивни и прекалено опростяват и политическите и научните идеи, за да постигнат търсената аналогия. Не мисля че подобно опростяване помага особено за по-добро разбиране на политиката, да не говорим за науката.
Някои идеи в естествените науки могат да бъдат приложени в социалните науки или други области, но в крайна сметка е глупаво да се обяснява човешкото поведение с физични закони. Винаги можем да измислим, аналогия, но в повечето случаи тази аналогия не ни дава особено полезен научен или поведенчески модел. Примерно знанието, че времето е субективно понятие в зависимост от гледната точка – пред или зад врата на тоалетната(Специална Теория на Относителността), или това че няма разлика между равноускорително движение и гравитация – паднах ли или се блъснах в стената(обща относителност), въобще не ми помага да разбера съвременната политика или съдебна система. Ако синтезираме идеята в нещо по-подходящо за писане във вестник, например „всичко е относително“, тя става по-приложима. Помага ми да разбера, защо за едно престъпление може в различни обстоятелства, човек да получи различна присъда. Обаче от „всичко е относително“ пък трудно мога да разбера гореспоменатите теории, да не говорим, че съдебния пример си съществува от преди Айнщайн.
Иначе е хубаво да има свобода и обмяна на идеи. Един икономист може да научи много полезни математически методи от един физик и обратното, но в науката обмена на идеи рядко е под формата на едно словосъчетание като „всичко е относително“. Обикновено при такъв обмен на идеи, резултата е, че с помощта на икономиста, физика почва да разбира по-добре физиката, а не толкова икономиката. Така че, според мене ако не искаме да изпаднем в заблуда, по-добре да прочетем малко политология и психология, преди да правим паралели с Дарвин и Айнщайн в обществото, че току виж ни хрумнало, че това че милиони хора по света умират от глад си е съвсем нормален естествен подбор и че относително погледнато доста хора умират и от затлъстяване, значи няма проблем.
Примерите ми са бая екстремни и опростени, но идеята ми е че по-скоро може доста повече да се объркаме, отколкото да разберем отношенията между хората, ако правим паралели с естествените науки. Затова си имаме социални науки. Първо по-добре да се обърнем към тях и чак тогава да си правим паралели с познатите ни(на инженерите) неща.
Паралела между относителността и съвременната политика е в това, че всеки има гледна точка и чрез сложни политически дискусии се стига до някакъв компромис. Реално всеки си има субективна истина и за него всички останали отчасти или напълно грешат. Тук Смолин прави паралел с относителността на Айнщайн, при която всеки вижда част от реалността. В исторически план, възприятието за вселената според Аристотел е, че всичко си има място, че системата е затворена в универсалните закони и няма мърдане. Такова е било и обществото тогава – йерархично, затворено и невъзможно за издигане на отделни индивиди.
Целта на това сравнение наистина е да ни помогне да видим паралели между привидно несвързани понятия. Тук не става дума за математиката на икономиста и физика. Аз виждам и нещо друго – потенциала на един човек, бил той учен или политик, за осъзнаване на света около него или откриване на нови неща, е затворен в идеологичните и морални рамки на обществото, в което живее. Възпитанието ни моделира умът и много трудно можем да излезем от тези граници, за да повярваме в нещо друго.
Принципно си прав. Това което не ми харесва във видеото е начина на аргументация, чрез много опростената аналогия между Айнщайновата относителност и човешката относителност. В крайна сметка дори Айнщайн не е смятал, че вселената може да се променя, т.е. отчасти е бил като Аристотел и Нютон. Чак след откритията на Хъбъл приема че вселената не е статична. Това разбира се, само потвърждава твърдението ти, че е трудно да се избяга от културните рамки.
В крайна сметка в началото ми се стори че наблягаш на паралела а не на разбирането на другия. Т.е. да се опитваме да разбираме другите като асоциираме техните идеи с познати ни неща и така да вкараме чуждите идеи в собствените си рамки. Това в по-екстремните случаи води до прекалено опростяване и неразбиране. Всъщност по-важното е наистина да се опиташ да излезеш от рамката, за да разбереш другия и то неговата гледна точка. Наистина няма как да не минеш през някои паралели с това което ти е познато, докато научаваш нещо ново.
Смятам, че е нормално, че въпреки гения на Айнщайн, той да не е успял да се отърси напълно от възприятията на съвременниците му. Преди него голям пробив е било възприятието, че материята е изградена от атоми. В последствие се оказва, че името им е погрешно, защото те могат да се делят и частите им могат да се делят. В крайна сметка гения е успял да излезе малко извън рамката и да направи откритие. Това, което ми хареса обаче е, че в научната сфера всеки е наясно, че в следващите поколения някой ще обори или доразвие теорията им. В политиката често си мислят, че решенията им ще се дават за пример в учебниците по история. Трябва да се отбележи, че само великите личности са казвали, че децата на техните деца ще ги съдят и ще видят резултатите. Може би отчасти заради това им проникновение ги смятаме за велики.
Смятам за естествено прекомерното опростяване на идеите и възприятията на хората. Така ни оперира мозъка – за да разберем нещо, ние го надробяваме на малки части, формализираме ги и се опитваме да ги подредим наново. В науката това е основния принцип на работа. В обществото, за да започнем да се разбираме, се опитваме да намерим обща основа, от която да започнем. За целта търсим най-голямото сечение на разбиранията ни. Когато страните в спора са твърде разнородни, нормално е сечението ни да е твърде опростено. Не смятам, че това е грешка, стига да не останем на тази основа, а да продължим да изясняваме различията си нагоре. Колко често това се случва е друг въпрос – обикновено се стига до спекулации и провокации на базата на неразбирането на дадена материя от масите (пример: икономика, статистика, социални науки, медицина, право и т.н.). Не виждам обаче друг начин да се подходи към проблема.