Съобщенията в медиите за този форум бяха някак лаконични. Сякаш виждат поредното събиране на тема кариера, същите ключови фрази и изказвания. За посетителите и за мен обаче то не беше такова. Очакванията и нуждите ни са по-различни от мнозинството от кандидатите за работа в България.
В какво се изразяват те? Аз съм студент в чужбина. Уверен съм в образованието си, знам повече от един чужд език, имам опит и относително съм наясно какво искам за бъдещето. Всички имаме добра възможност да се реализираме в чужбина, но сме решили да се върнем. Уверен съм, че никой на форума не може да даде обективно обяснение защо, освен простото „Ами тук ми е по-добре“. Има хора, които им е писнало там, има други, които им е мъчно за семейството, и дори трети, които имат амбицията да променят нещо в родината. Независимо от причините, организаторите на форума – Back2BG и Тук-Там, бяха събрали в една зала няколкостотин можещи и знаещи млади хора, които търсеха активно информация.
Тук идва и основната разлика с други подобни събития – мнозинството от посетителите на форума бяха точно студенти в чужбина. Също така, повечето от тях все още учат. Ние не търсихме конкретни предложения за работа, въпреки, че не съмнявам, че и такива случаи е имало. Аз лично търсех обща представа за пазара на труда и желание от страна на работодателите да ни привлекат като кадри. Искахме да видим какво ни е мястото в бизнеса в България и какво той може да ни предложи за да ни върне обратно. Каквото и да си говорим, едната емоция няма да върне особено много хора и точно бизнеса трябва да направи първата крачка за да покаже, че и в България има възможности за развитие.
Първата презентация беше на Десислава Митева от Accelerate HR и Антоанета Спасова от AIMS. Въпреки, че имаше какво да се желае от представянето, те изкараха интересни данни за пазара на труда. Показаха, че в последните месеци тенденциите са се променили и вече фирмите не се борят за кадри, а обратното. Специалисти обаче все още липсват и студентите ни в чужбина са много добър източник за такива. Последваха презентации и разговори с представители на финасовия, IT и маркетинг сектори. За жалост присъствах само на този за IT, където представяха Пламен Цеков от Мусала Софт и Жюстин Томс от ABC Design&Communication. Презентациите им бяха доста интересни и дадоха конкретни примери за структурата на компаниите, взаимоотношенията с чуждестранните партньори и мястото на потенциалните кандидати. Всъщност ми стана много интересно, когато Жюстин говори как блоговете са прекрасен инструмент за популяризиране на личните качества и знания на кандидата. По-късно имаше пък семинар на тема предприемачество с Костадин Йорданов. Да си призная тази част ми хареса най-много, защото всичките ми въпроси бяха отговорени, чувстваше се контакт на Костадин с публиката и комуникацията беше много открита.
По време на останалите семинари и спорът дали трябва да се връщаме или не, реших да разговарям с фирмите. Основно бяха застъпени тези от IT и финансовия сектор. Направих доста контакти, които определено ще ми са от полза. Тук обаче пак забелязах, че фирмите очакваха от нас да си носим CV-то в джоба и да питаме за дата за интервю. Представителите просто не знаеха какво да очакват от нас като въпроси. Усетих объркване и леко разочарование, като чуят няколко пъти, че някой е още студент и търси за след 2-3 години … евентуално. Смятам обаче това за нормално, защото този форум е единствен по рода си и се прави за пръв път. По-нататък определено ще се подобри комуникацията.
Организацията беше много добра. Да си призная очаквах нещо съвсем различно. Имаше и своите дребни проблеми, но повечето бяха решени доста бързо. За форума се бяха регистрирали поне 500 човека. Колко са дошли не знам точно, но залите бяха претъпкани в началото. Определено ще е нужна по-голяма площ за другия път. Смятам, че опита от този форум ще е много полезен не само за следващите издания, но и като цяло за подпомагане на връзката между бизнеса, държавата и българите в чужбина. Целта на Тук-Там и Back2BG е точно тази. Мога само да се надявам, че посетителите са видели това, което искат, и не са се разочаровали от непроявения ентусиазъм у фирмите. В крайна сметка процесът е двустранен – ние не знаем какво да очакваме от тях, както и те не знаят какво могат да получат от нас. Колкото повече от българите зад граница участват в тази дискусия, толкова по-ясна ще става позицията ни и фирмите ще могат да се адаптират. Това е надеждата ми и дано видим още по-голямо второ издание.
Още по темата:
Кариера в България – Жюстин Томс, с която много се радвам, че се запознах
Форум Кариера в България – БНТ, които проведоха няколко интервюта и се надявам да пуснат клипове в интернет
Избори октомври 2024 – нова карта на секциите от Външно
Когато бях млад програмист по времето на социализма (1983г), работех за заплата 180лв в един ичислителен център с голяма машина /mainframe/, работеща в пакетен режим. Единствения начин да се докопаш до машината on line беше през ноща след полунощ, но не всеки ден. Тогава решихме със старши научен сътрудник при Геологическия институт към БАН д-р Васил Въчев да адаптираме една голяма американска софтуерна система от Ханиуел 635 към българската машина ЕС1020. Системата целеше оптимизация на сондажите в геоложките проучвания по метода на клъстер анализ на професор Джон Дейвис плюс картиране. Тя имаше около 100 модула на фортран 4 и трийсетина на асемблер. Това не влизаше в пряките ми служебни задължения, въпреки, че такава система би била много полезна за организацията, в която работех. След около една година работа, предимно нощно време и в неделя, системата тръгна. Това по никакъв начин не се отрази на размера на заплатата ми. В. Въчев ми задели 70 лева от своя хонорар към БАН. Даже не ми минаваше през ум, че трябва да искам повишение – беше безпредметно. Защо работех? – ами беше ми интересно. Сега ми е интересно, дали някой съвременен млад програмист би работил хей така, без да пита за пари цяла година.
Това, което си написал е самата истина, почти няма фирми в България, които да са наясно с очакванията си за след 2-3 години, а пазарът на труда е супер свит в момента! Това, което лично мога да споделя е, че от 4 месеца активно изпращам документи, след което се провеждат интервюта по телефона. И всичко е супер до момента, в който стане ясно на интервюиращата страна, че имаш възможност да започнеш работа чак след двумесечен период, който е абсолютният минимум за срок на предизвестие в една нормална небалканска държава. И интересът спира до тук!!! Само че не знам кой очаква някой да си напусне работата и едва тогава да си търси такава у нас!Защото това граничи с лудост и чист наивитет. А наивитетът е „качество“, което отдавна се наказва…поне на родна територия;))
@Здравко – доста са се променили нещата от тогава, но в много отношения са същите. Много зависи от това каква е организацията и какви са отношенията между хората. В известен смисъл сега за да се стартира нов бизнес или сайт, младите програмисти трябва да направят точно това, което ти си правил тогава – вечер и в почивката да работят. Рядко успяват, но поне работят за себе си.
@Албена – това говори за липса на добро планиране. В момента фирмите имат извинение с кризата (кризите по-точно), но проблемът го е имало винаги и няма скоро да се оправи. В интерес на истината една фирма може да планира добре човешките си ресурси чак когато достигне някаква стабилност в растежа и поръчките си. В България май такива фирми няма много. Все пак има много какво да се желае от отношението на фирмите към кандидатите. Не само към тези от чужбина, но всички.
Боянчо, ставаше въпрос за една достатъчно стабилна фирма, която не е българска, за съжаление заради цената на труда идвайки в България като BSCE или ВРО за т.нар. cost-saving, но не и като реална инвестиция.Колкото до последната – все още реално инвестиралите фирми, създавайки производство у нас, са достатъчно малко, за да окажат цялостно влияние върху икономиката.А планирането изобщо не ни е силната страна, човешки ресурси има предостатъчно, друг е въпросът колко се цени образованието и опита.
Здравейте,
завършила съм в чужбина, където съм и работила като програмист. Тъй като в един красив ден преди 4 години реших да търся работа в България, реших да споделя опита си с вас.
След пускане на 2 обяви и два положителни отогвора след интервю, се реших напускам и избирам едно от двете предложения. Какво ли губех ? да заплатата е два пъти по-малка от това, което печеля сега, но въпреки това покупателната ми спосбност ще се увеличи многократно :), а съм и в началото на кариерата си защо да не пробвам, винаги има връщане назад ( шефа ми беше казал, че ако се върна ще ме вземе пак на работа).
Какво се случи: започнах работа с тримесечен пробен период и с обещаната заплата. Всичко течеше много мудно, липса на координация между екипите, орзанизацията тук беше доста по-различна от това, на което бях свикнала там, даже бих казала, че такава нямаше. Никой не знаеше какво прави другия…
В последния ден на моя пробен период, ме извикаха за да ми кажат, че могат да ме задържат но с 4 пъти по ниска заплата. Попитах защо такова разминаване, отговорът беше, че това е поради техническата ми неграмотност. Поисках да разбера в какво се изразява тя, отговорът беше “ хайде сега няма да се обясняваме“. Казах им: „вижте аз съм в началото на кариерата си, ако имам пропуски трябва да знам къде са те, за да мога да ги попълна“, отговорът отново беше “ хайде сега няма какво да се разправяме, приемаш ли или не“. Напуснах разбира се 🙂
Та в крайна сметка, моят пръв опит в чуждестранна фирма ( но с български шефове, оказа се че фирмата просто е създадена в чужбина, всичко останало се случваше в България) беше отрицателно преживяване.
От тогава продължавам да работя в България, но си създадох собствена фирма и работя директно с фирми извън България, нещо като подизпълнител. Често разговарям с хора, които се завърнаха, за да се развиват в родината. Проблемът на всички е един и същ „липса на координация и организация“. И то като че ли на цялата ни държава е това проблем …
@Албена – сега е много неясно дали ще спаднат инвестициите в производството или не. От една страна намаляват поръчките, но от друга outsourcing-а се засилва. Nearshoring-а пък е нож с две остриета – внася пари, образова и дисциплинира персонала, но в същото време задушава местното производство заради липсата на човешки ресурси. В същото време обаче специалистите работили в западни компании, които са събрали опит, контакти и визия, могат да започнат собствени конкурентни компании базирани в България. Въпросът вече е доколкото всеки един от тези фактори ще се застъпи и кое ще надделее. Мисля, че на този етап никой не може да каже.
@brambar – мисля, че знам за какво говориш. Има наистина много такива случаи. Предполагам, обаче че в твоята фирма организацията е добра. Предполагам също, че печелиш достатъчно, за да живееш добре. Ако нещата се стекат добре за теб, може в един момент да израснеш и да заместиш от пазара на поръчките фирми като тези, които са оставили толкова лошо впечатление у теб. Такъв сценарий въобще не е нереален, имайки в предвид, че западните фирми търсят най-вече надеждни партньори – характеристика, която куца в България.
Възможно е разбира се и да не съм прав. Можеш ли да кажеш, че в дългосрочен план съжаляваш за решението си да се върнеш в България? До голяма степен такова решение е емоционално и мисля, че въпроса е коректен.
@Боян Юруков – за организацията в мойта фирма: не е това, което трябва да е, а и е малка структура, което донякъде улеснява нещата.
А нали знаеш, че за да живееш добре разбира се не е достатъчно да печелиш добре: Не съжалявам, че се върнах. Но съжалявам, че в „държавата“ ни здравната система е в окаяно състояние, образователната също, тротоарите и пътищата не ми създават удобството, което търся, когато излизам от нас, чистотата на улиците и въздуха също… и още куп други неща, които ме вълнуват все повече от както съм и майка…
Та предвид писаното по-горе, амбициите ми са по-скоро започнатото на 14 да даде резултат, отколкото фирмата ми да замести нечия друга на пазара 😉
И понеже си оставам оптимист от няколко дни се надявам, че промяна ще има 😉
Тези проблеми са осезаеми и точно те се посочват като основна пречка за доста хора да се върнат. Затова и един положителен ефект от протестите е толкова важен. В момента живея и уча в Германия. Университетът ми се намира в един от най-чистите и уредени региони на Германия и Европа. Представи си как се чувствам в първите дни, когато се върна. Разликата разбира се, че аз се връщам общо за 5-6 седмици през годината, а ти си през цялата там и трябва да търпиш всичко. На това разчита и протеста – на хората, които им е писнало и осъзнават, че не може да се продължава повече така. Аз участвам, защото искам да се върна. Помагам с каквото мога и все още имам младежки илюзии, че със знания, чуждестранен опит и постоянство ще можем да направим нещо. Дано само да постигнем резултати преди на повечето от организаторите ни е спаднал идеализма. Тук в Германия не мога и не искам да живея.