Сега пътувам във влака. Пътя е Пловдив – София. След два часа ще съм на гарата. След 3 ще съм си взел душ, а след 4 ще съм хотел Радисън на среща на организацията Тук-Там. В купето сме четирима. Жега е и всички са раздразнени. Днес си опаковах багажа за Германия. Ще постоя два дни в София да се видя с разни хора и в Събота летя за Франкфурт. Странно е. Нося 4 килограма дрехи, 2.540 килограма сирене, 4.650 килограма лютеница и около килограм подправки. Горе-долу с тази мисъл опаковах всичко – колко тежи и как ще излезе раницата на летището.

Пътуването от България към Германия е странно нещо. Качваш се на такси, после на влак, после пак на такси, самолет, влак, автобус и си в другото жилище. На връщане е обратния процес. Всичко става толкова бързо, че за няколко часа не знаеш къде си и къде отиваш.
Всички в чужбина страдат от този синдром – в един даден момент от пътуването не осъзнаваме дали сме в България, дали сме другаде и накъде сме тръгнали.

Смяната на средата е странно нещо. Ако преместиш една мебел в стаята си, тя просто ще изглежда различно. Ако смениш обаче апартамента, ти самия ще се промениш, защото ще го използваш по друг начин и навиците ти ще се променят (примерно къде е ключа за лампата). Нещо подобно се случва със заминаването, но всичко е по-шокиращо. В един момент претръпваш или по-точно спира да ти прави такова впечатление. Интересно ми е в кой момент спираш да правиш и разлика.