Дилма Русев, Лула и Южна Америка

Понякога ми е интересно как се получават съвпадения. От няколко месеца следя едно предаване на Ал Джазира наречено „Listening Post„. В него анализират медийната обстановка по света, липсата на свобода на словото на места и експлоатацията му от медийни групировки на други. Едно цяло предаване беше предназначено за Оливър Стоун и филмът му „На юг от границата“ (South of the Border). В него той интервюира лидери на страни от Южна Америка и представя една по-различна визия за този континент. Издирвах филма почти месец и го гледах наскоро. В него беше и Лула, а ония ден избраха Дилма на негово място. За тях обаче ще говорим после.

Сега искам да се замислите за момент – какво знаете за Южна Америка? Първо ще се сетите за Бразилия и фестивалите им. После може би за Боливия и Колумбия с наркотиците, а Перу с индианските градове. Може би ще се сетите и за диктаторът Уго Чавес. Нормално е да мислим за далечни страни с клишета, а и не се съмнявам, че други го правят за нас и източна Европа въобще. Учудих се обаче до колко знанията ни за един цял континент се влияят от медиите в щатите. Заклеймяваме страните там като диктаторски и упадъчни без много да се замисляме – вероятно защото не ни засяга пряко.

Тук South of the Border дава една много свежа перспектива. Дори да не харесвате социалистическите методи и ексцентричността на Уго Чавез, трябва да чуете какво има да каже в този филм. При това не само той, но и Кристина де Кирхнер – първата жена избрана за президент на Аржентина, Ево Моралез – първият етнически индианец-президент на Боливия и Фернандо Луго – президентът на Парагвай. В основата си, разговорите с тях показват една друга картина – възстановяване на държави заграбени от западни компании и постепенно изграждане на средна класа чрез образование и социални услуги. Тази история се поддържа от други документални филми свидетелстващи за това как в най-тежките финансови кризи на континента през 90-те от Международния Валутен Фонд, на който ние се кланяме до днес, са експериментирали с икономиките им и до голяма степен са били отговорни за разрухата. Дори да не вярвате на всичко това, факт е, че народите им избират демократично тези лидери и левите им правителства с огромно мнозинство.

И тук идва Бразилия. За нас европейците, това е екзотична страна с весел народ и високи технологии. Надали знаем обаче, че е и страна със силно ляво управление. Досегашният президент – Луиз Лула, който буквално се боготвори от народа си, е в много прекрасни отношения с „диктаторите“ Чавез и Моралез. А сега на сцената излиза Дилма – бивша партизанка и дясна ръка на Лула. Убеден съм, че по негов пример ще държи близки отношения с лявата Южна Америка и това ще доведе до осъществяването на ЕС-подобен съюз и там – нещо, за което също говорят във филма.

Несъмнено щяхме да пропуснем тези избори и темата, ако бъдещият президент на Бразилия нямаше български корени. Мисля си обаче, че това е възможност малко да се образоваме за региона. При това не говоря просто за обща култура, а за разчупване на предразсъдъците, че моделът, към който се стремим – този в западна Европа, е единственият с потенциал за успех. Вярно, че Южна Америка има да измине много път, но там западният начин на мислене в управлението е довел само до разруха. Това за пореден път показва, че не трябва да приемаме наготово решенията на други страни, а да ги адаптираме към обстановката у нас.

А що се отнася до медиите – не очаквам да предават друга информация за Чавез, Моралез или Луго, освен тази, която са прекопирали от западните си колеги. В крайна сметка истинското ляво управление е лошо за бизнеса, а никой не иска това, нали? Затова и имаме толкова клиширано мнение за тях. Колкото по-бързо осъзнаем, че светът е пъстър и че за всяка тоналност изисква различен начин на мислене и взимане на решения, толкова по-бързо ще открием мястото си в света. Защото ми се струва, че точно това правим в момента – питаме сме кои сме ние и за какво се борим.

Филмът South of the Border може да намерите в международните торент сайтове. Бъдете обаче настоятелни, защото не се среща често. Пишете ми, ако имате нужда от помощ. За предаванията на Listening Post по Ал Джазира погледнете YouTube канала им.

Благодаря за снимките на Associate Press и AlphaDesigner.

25 коментара

  1. Pingback: Biser Valov
  2. Понякога ми е интересно, как в статия която заклеймява как „Заклеймяваме един цял континент кат диктаторски и упадъчен без много да се замисляме“ се използват левичарски пропагандни клишета като „възстановяване на държави заграбени от западни компании и постепенно изграждане на средна класа чрез образование и социални услуги.“
    Всъщност подобно изречение не издържа елементарна фактологическа проверка.
    Първо емблематичните „заграбени“ държави – Чили и Венецуела са в първите три места на континента по БВП на глава от населението. Венецуела е 32-ра в света.
    Направо да ги ожалиш горките колко са ограбени.
    Второ – Венецуела (където не наричат Уго диктатор, а го наричат популист) става все по-силно зависима от производството на петрол и повишаването на БВП се дължи именно на него (и повишаването на цените му за последните 10 години). Средната класа не е ясно как точно се е развила. Но без да отричам – безработицата рязко намалява. Да благодарим на САЩ, които купуват ли купуват петрол. От 60 милиарда долара износ, 58 са петрол.
    А Чили, където Уго не вирее, развива многостранна индустрия и истинска средна класа.Но това Стоун не му е изгодно.
    Всъщност – източници всякакви. За това какво може да се направи с елементарни статистически методи може да послучи ето този източник – http://venezuelanalysis.com/analysis/2397
    Едновремешните соц-статистици направо са в първи клас.
    Та източници всякакви…

  3. @Михаил – Да, така е – клише е, но е гледна точка, която не се вижда въобще. През 60-те Южна Америка е била осеяна с атрактивни дестинации, какъвто е Дубай днес. Не се запитваме на каква цена обаче – и днес в Дубай въпреки милиардите инвестирани в инфраструктура, мнозинството от населението е доста бедно.

    Ако се съмняваш, че наричат Чавез диктатор, потърси откъси от новините във Венецуела или американските медиите. Препоръчвам ти ABC и Globovisión. Последните буквално са приканвали към убийство на Уго.

    А що се отнася до Чили и доходите във Венецуела, погледни тези данни тук за продължителността на живота и приходите на населението и тези тук за екстремната бедност и детската смъртност. Ще забележиш, че при всички параметри има подобрение – на места доста сериозно – малко след идването на власт на Чавез. При това тези данни идват от международни организации и НПО-та.

  4. @Михаил – впрочем, от линка, който даваш става ясно едно – единствената по-сериозна криза по време на управлението на Уго е тази със стачките на петролните компании, които умишлено съсипват икономиката дори отчасти в свой ущърб, но с цел в дългосрочен план да си осигурят удобно управление. Тези компании са почти изцяло притежание на западни конгломерати. Друга политическа криза е опитът за сваляне и убийство на Чавез, който пак се финансира и дирижира от щатите и Испания.

  5. Размишленията ти в предпоследния параграф са интересни, особено като се има предвид, че България става все по-типична бананова република (липса на средна класа, несуверенна икономика, ярък контраст „много бедни“- „малко много богати“, липса на държавност и т.н.).

    От тази гледна точка, където ние отиваме, оттам се връщат някои от южноамериканските страни.

  6. @И.Е. Станков – всъщност не съм съгласен с това за банановата република. Настрана от това, че клишето е доста погрешно, защото някои от въпросните републики са дръпнали доста напред, не мисля, че може да се прави сравнение. Ако искаш липса на държавност, остра разлика между слоевете и липса на средна класа, отиди в централна Америка или южна Азия. В Европа почти няма такова нещо, а в България малко на готово говорим колко сме били зле и как от нас по-лошо няма.

    Що се отнася до несуверенната икономика – не ми е известно да има такова нещо по света. Германия ли е суверенна икономика, или Испания, на които им се срина всичко след кризата в щатите и останалата Европа? Всичко е свързано, а ние като сме малки се лашкаме по-лесно от леките движения на големите икономики.

  7. Бояне, говоря ти за процес, а не финално състояние. България днес прилича доста повече на Мексико, отколкото на Австрия. И в данъци, и в престъпност, ако щеш и във факта, че ЖП транспортът на пътници върви към ликвидация и в България. Капитализмътв България е като от третия свят, а целта ни беше да е европейски.

    За суверенността на икономиката. Едно е глобализиран свят на взаимнозависими фирми и икономики. Друго е целият капитал да се държи от външни конгломерати. Като почнеш от „частното“ електроразпределяне, собственост на (полу)държавни немски, австрийски и чешки фирми и свършиш до факта, че реално има само една българска банка. А „Държавната спестовна каса“ е собственост на унгарци.

    И аз съвсем не съм свъгласен и аз със трърдението „от България по-зле няма“.
    То е продукт на някаква масова психоза и липса на колективно самочувствие, които са се разбушували в България и вредят много. И носят само повече от гореизброените негативи, които често са продукт на пораженческо мислене.

  8. @И.Е. Станков – Въобще не можеш да сравняваш престъпността и инфраструктурата в Мексико с тази в България. Тук си толкова далече от истината, че няма накъде

    Дай ми за пример малка страна, в която основните компании да не се държат от големи международни конгломерати. Въпросните електроразпределителни дружества (плюс още 2-3) държат пазара из цяла Европа. Нормално е за банките да имат международно участие, а ДСК от край време си е частна банка – нищо, че има „държавна“ в нея.

    За последния параграф сме на едно мнение – самосъжалението и масовата депресия, която ни е обхванала ни пречи да направим каквото и да е. Затова ти казах, че е добре да спрем и да се огледаме. Чудим се защо не сме като немците и се опитваме да копираме моделът им, а не става – не защото сме по-лоши, а защото техният модел си работи за тях.

  9. Някои американски медии (макар и не всички) много остро ми напомнят комунистическите медии у нас преди 10-ти. Едиствената разлика е, че у нас нещата бяха дирижирани с наредби, а там нещата са резултат от много ефективна колективна психоза. Резултатът, разбира се е същият – закостенели разбирания, лишена от всякаква логика сляпа пропаганда, повтаряне на клишета и прочие.

    Диктатор е почти задължителен етикет за Чавес в Америка. Болшинството от журналистите без всякакъв свян пренебрегват факта, че той е на власт в резултат от избори. Всъщност срещу него беше организиран преврат, който беше подкрепян от Америка. Разбира се, превратите не са част от демократичния инструментариум, но когато са насочени срещу Силите на Злото, може. Или поне така е според десните медии в Америка.

    Колкото до навика ни да се самоопределяме като бананова република – всеки жител на такава би се усмихнал, ако ни чуе. Може би трябва да се организират задължителни екскурзии за българи до третия свят, та най-накрая да видим какво точно значи.

  10. @Боян Юруков
    Хм… Интересни разсъждения, макар че не мога да се съграся с голяма част от тях.
    Все пак, внимавай здравите сили да не вземат връх над здравия разум. 🙂

  11. @alphadesigner – настрана от чисто паричната гледна точка, мисля си, че вълната от младежи ходещи по бригади в щатите ще донесе един голям позитив – ще разбие илюзиите за това колко лесно се изкарват пари там, колко е уредена държавата и колко сме зле ние.

    Що се отнася до западните медии – колкото и клиширано да звучи това – въпреки, че говорят предимно глупости, пак са по-добре от нашите. Не говоря за обективност, разследвания и прочие, защото май са на едно ниво. Говоря за погледа над нещата – нашите са фокусирани върху България и няколко теми зад граница. Регаират само при криза или скандал. Нямаме истински критична телевизия – само плюене и мъмрене срещу тези, които са се случили на власт. Не, че тези в останалата част от Европа и в щатите не правят същото, но имат и от другия вид.

  12. @Боян – Аз срявнявах десни американски медии с комунистическите в България преди 10-ти. Иначе „западни медии“ звучи доста широко. Тези в Европа ми се струват много различни от които и да е американски. Идеята за „обективна медия“ също мисля, че е характерна по-скоро за Европа, отколкото за Щатите.

    Европа, дори чисто политически, има и много по-нюансиран подход към Латинска Америка. Част от американската дясна пропаганда определено намира почва, но няма особен шанс да избуи. Малко е трудно за който и да е европеец да асоциира социализма с абсолютното зло например. Американския журналист, който в много случаи е минал притеснително кратък курс по история, по природа е склонен да дели нещата на бяло и черно. За политка да не говорим.

    И точно тук идва проблема, защото повечето американци са твърдо убедени, че тяхната гледна точка е неминуемо правилна, че са събрали всички добри практики в конституцията си и че Латинска Америка трябва да ги следва без да задава много много въпроси.

    Обаче нещо някъде се пропуква и се отварят двойни стандарти, много често защото неизказаните интереси на държавите го налагат. Един от последните примери са хайките за депортиране на нелегални емигранти и разкритията, че някои от привържениците на тази политика с години са се ползвали от услугите точно на нерегхламентирани работници. Ето пример как чистата бизнес логика задушава идеалите. Като приложим тоя подход и политически, картинката в Латинска Америка става много прозрачна и се свежда до едно единствено изречение – „ние знаем какво е добре за вас, вие просто ни дайте достъп до пазара си“.

    И всичко това щеше да си продължава безоблачно ако не беше Китай, който в търсене на ресурси, не започна да играе много голяма роля в Латинска Америка и излезе като доста силен конкурент на Америка. В много от случаите, Китай напомня противотежестта, която навремето Съветския Съюз представляваше. Разликата обаче е, че Китай не се интересува толкова от идеологии във външната си политика, колкото от чист бизнес, никой в Китай няма амбициите да изнася институциите на държавата като комерсиален продукт. И няма защо. Важното е, че Латинска Америка получи своя истински шанс за независимост и способността да избира между два различни партьора. Така и самите партньори не са способни да изнудват цял континент, просто защото това, което предлагат няма алтернатива.

    Много се разписах. 🙂

  13. @alphadesigner – Съгласен съм с това, което си написал. Казах „западни медии“, защото по принцип повечето гледат да са солидарни с общата линия и обикновено прекопират „новини“ от десните медии в щатите. Причината е, че последните генерират скандали, за да се хранят от тях, а тези в Европа не са по-различни. Мисля, че сам ще се сетиш за примери в Англия, където вестници изфабрикуват история свързана неминуемо със „зла“ държава от източна Европа, южна Америка или централна Азия. Така се създават и подхранват стереотипи.

  14. Pingback: I. Temelkov
  15. Г-н Юруков,уважавам различното Ви мнение. Не харесвам хора като Чавес и Моралес и не го крия. Сигурно статистиката показва,че може би безработицата намалява,аз съм сигурен,че ще я сведат до нула,също и неравенството в доходите.Но въпросът на каква цена.След като национализират и последната чужда,загниваща компания-изхарчат парите,напомпват инфлацията до три-цифрени равнища и за тяхно нещастие Западът ще стане енергийно ефективен,какво следва тяхната мечта. Равни(НИСКИ) доходи. Тук въобще не говоря за затварянето на опозиционни медии и арестуването на политици. Историята на континента показва,че левичарските правителства водят хората си до мизерия.А Пиночет,въпреки непростимите си зверства създаде база,на която да се развива една велика нация.

  16. @zaffirov – уважавам дестните Ви убеждения, но не съм съгласен, че крайният капитализъм е единственото решение. Говорим за свободен пазар като за свещен грал, а в действителност е просто една шега. Когато има големи концерни, които – без да са монополисти – могат да направляват пазара, да удошават малки новаторски фирми и да си купуват закони, не можем да говорим за свобода на избор на потребителя и възможност за честна конкуренция за инвеститорите. Говорим за капитална диктатура.

    Пример в контекста на статията мога да дам със „стачките“ на петролните компании във Венецуела – компаниите са накарали работниците си да стачкуват и така практически са унищожили надигащата се икономика в страната за кратко време. Единствената цел на това е бил натиск върху народа и едно демократично избрано правителство да сменят линията си на управление и да не разбиват изключително доходния им монопол върху природните богатства. За мен реакцията на Чавез е била съвсем нормална – национализация и либеризация на сферата. Макар по-добро решение би било стягане на контролът, вдигане на данъците за такива компании и нормативни мерки забраняващи подобни бойкоти, в кратък срок взетото решение е най-доброто.

  17. Без съмнение, всички които подкрепят Фидел Кастро, ще подкрепят и Чавес, и Моралес, и Лула. Защото блестящите успехи на кубинската революция – глад, хиляди политически затворници, липса на право на достойнство и на власт и на собственост и на богатство и на свобода за обикновения кубинец – са налице и са трън в очите на гадните американски империалисти, които са толкова зли, че хранят половината свят, настояват за свободата на политически затворници в другарски страни като Китай, поддържат достойството и правото на власт и правото на собственост и правото на богатство и свободата дори на толкова обикновени и малки хора които сами не биха могли сами да защитят правата си.
    Много глупава е идеята, че щом някой диктатор е дошъл на власт с избори, то той е ангел небесен. В повечето страни по света има избори, но истинските демокрации са малко. А Латинска Америка е чисто и просто една изостанала част от света, която икономически и политически е частично в 19-и век, частично в 20-и и надежда за истинска модернизация няма, защото начинът на мислене им пречи.
    Юруков, ако бяхте прав за капитализма и т.н., то и Япония и Китай щяха да са на положението на Латинска Америка, но не са, което ясно показва, че не сте прав.

  18. @Георги – Това, което Кастро направи в Куба, беше много различно от това, което се прави в Южна Америка. Въпреки това, идването на власт на Кастро е отново отговор на общественото недоволство от военните хунти и огромното влияние на американската мафия. Вземи прочети за състоянието на Куба по времето на Батиста и Грау. Същите тези американци, които според теб хранят света, са довели до просешка тояга цялата държава. А между впрочем, пускането на пакети с храна след като си пуснал бомбите не е „хранене на света“.

    Нещо, което явно си пропуснал в текста ми и във филма, е че не твърдя, че тези хора не са ексцентрични, че не ограничават свободата на словото и че нямат политически затворници. В същото време обаче, Куба има социална здравна система на доста високо ниво, която дори бива сравнявана като ефикасност спрямо обикновения човек с тази в щатите. Ако погледнеш статистиката, която посочвам по-горе, средната продължителност на живота в Южна Америка е скочила рязко сред държавите, за които говорим (Куба е в централна Америка, но нищо). Също така са скочили приходите на най-бедните и процентът крайно нуждаещи се е паднал драстично. И всичко това въпреки рецесиите в световния пазар и падането на БВП-то на някои от държавите (отчасти заради външни машинации; пример – протестите на петролни компании). Това означава, че приходите от държавните природни богатства се разпределят по-справедливо, а не както е било в последите десетки години – шепа хора да живеят като крале, а масата да гладува. Това, че един управник е угоден на щатите и на индустриалците не го прави демократ и не-диктатор – прави ги поробител на собственият си народ за чужди интереси. Вземи Колумбия като пример.

    Пак казвам – ръководителите на повечето страни в Южна Америка съвсем не са цвете за мирисане, но този филм ни дава една друга гледна точка извън черно-белият поглед на медиите в щатите. Икономическите интереси диктуват голяма част от политиката в света и не може сериозно да си мислиш, че ще търпят социално настроен президент на Венецуела – такъв, който говори за преразпределяне на благата, по-висок контрол, по-добри условия на труд за работниците и по-неизгодни условия за американските компании.

  19. Г-н Юруков, много добре сте направили, че се опитвате да хвърлите светлина върху медийните манипулации за състоянието и насоките на развитието в Южна Америка. Чрез световните средства за масова информация човек не е в състояние да си изгради реална представа за политическата и обществената ситуация там. Трябва владеене на испански и/или португалски и яко ровене в книги и мрежата. Позволявам си да Випредложа и този адрес http://kirilshopov.blogspot.com/2010/12/blog-post_26.html – там можете да се запознаете с някои инициативи от политиката на Бразилия. Весело посрещане на Новата 2011 година!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.