А за щатите не ми говори – и там имат същите проблеми, но това означава ли, че не трябва да се опитаме да ги решим. Те се опитват – промените, за които говоря вече са започнали там. Дано да се усетим да дадем достатъчно власт на някой с визия, за да ги направи и у нас.

Ето това ти е образованието сега. За какъв морал ми говориш? Системата, че е сбъркана, сбъркана е. „Произвеждаме“ завършили ученици на конвейер и се чудим защо някои деца изостават, а други изглеждат мързеливи. Не всяко дете има заложби, но много малко нямат, просто тези, които изостават, не са ги открили и не са били насърчавани по никакъв начин, а онези, които ги „мързи“, са задължени да маршируват в една крачка с изостаналите. Говорим за това колко бил лош „комунизъмът“ – ето ти върхов комунизъм дори в държава като щатите – всички в училището са равни – получават еднакви стимули, еднакво отношение, еднакви тестове и еднакви знания. Защо?

A warning from history – how evil creeps up on you: Michael Burleigh’s book, ‘Sacred Causes: Religion and Politi… http://bit.ly/e4B45D

там са посочени и аргументите, за да настъпи тази Еволюция в образователната система в България.
Всеки коментар или критика са добре дошли.

http://en.wikipedia.org/wiki/Mindset_%28book%29

Устройството на хората и обществото са нещо изключително сложно, но и динамично. Културата, която един човек носи в себе си е тази, която той сам, под влияние на заобикалящата го среда, си създава през живота. С други думи, ако си говорим за история (и образованието по време на комунизма в България е пример за това), селекцията от факти, които се поднасят може да създаде радикално различни представи за национална идентичност и култура.

По въпроса за българските традиции, искам да Ви напомня, че през българското Възраждане и младата българска държава има стотици хора, които са останали в историята със своето неконвенционално мислене и пробивност. В случая искам да наблегна на предприемачите, които евентуално биха могли да служат като модели за подражание. Отново напомням, че не става дума за идеални образи, а за хора, чиито отделни черти от характера и действия следва да бъдат разглеждани критично. Позволих си да разделя примерите на три условни категории, въпреки че лесно се вижда, че те преливат една в друга:
Иноватори: Добри Желязков, Цветан Недков, Лалю Метев, Димитър Паничков
Инвеститори: Стоян Бочев, Атанас Буров, Пенчо Семов
Меценати: Евлоги Георгиев, Иван Денкоглу, Иван Калпазанов, Димитро Папазоглу, Димитър Ценов
За съжаление информацията в Уикипедия е оскъдна, но всички тези хора по една или друга причина са намерили място в категория „български предприемачи“. Те не са единствените от този период, достигнали до Уикипедия.

Едно от нещата, които си проличават и от изброените примери е, че хората не се изграждат само от формалната образователна система, но тя (със своето присъствие или отсъствие) неизбежно игре роля в живота на всеки. Друго, което ми прави впечатление е, че още тогава някои от тях са прекарали част от живота си извън България. По темата за предприемачите са писани и книги, напр.
* Й. Коев, Предприемаческата идея. Преглед и реинтепретация, Стено, 2005
* Р. Аврамов, Комуналният капитализъм, Фондация Българска наука и култура, 2007

Познавам и няколко предприемчиви наши съвременници, които са постигнали значителни успехи, но се стараят да не добиват известност, заради последващите от това проблеми с организираната престъпност. Аз смятам, че именно това стоене в сянка заради престъпността е причината в България да не се открояват съвременни модели за подражание. Голяма част от бизнеса на моите познати е извън България, мисля по подобни причини.

За мен проблемът е, че и сега в България е пълно с хора, които цял живот са правили едно и също нещо в предприятия, от които е спорно дали някога е имало реален смисъл (напр. Булгартабак, Кремиковци). Когато останат без работа, единственото, което тези хора правят, е да се редят на опашки в бюрата по труда и псуват държавата, че не им намира работа. А нуждите на пазара се променят. Днес в повече са ни тютюнопроизводителите и металурзите, утре това ще са например специалистите по двигатели с вътрешно горене, атомните енергетици, полицаите и касиерките. Тези хора рано или късно трябва да се научат, че ако има работа, която за 50 години не се променя, най-вероятно някой ще измисли машина, която да я върши по-добре и по-бързо.

Именно затова развитите икономики се опитват да възпитават хора, които са креативни и иновативни предприемачи, а не закоравели работници, на които им е спуснат някакво фиксирано кариерно развитие, или в най-добрия случай българския вариант на предприемачи, които чакат да видят къде пада парата и докато започнат и те да правят нещо се оказва, че пазарът е претрупан с такива като тях. Справка: обменни бюра, квартални магазини, внос на стари коли, строителство, а мисля скоро и еднотипни вятърни и соларни паркове с технологии от 90те години.

Не твърдя, че знам идеалното решение или, че такова изобщо съществува, но в перспектива хората имат нужда от гъвкавост и самостоятелност, а не от занаят. Такъв урок би се възприел много по-лесно на деца, отколкото на възрастни – такава е биологията на мозъка.

Разбира се, независимо от образователната система, винаги хората масово ще търсят някой да им казва какво да правят, но е важно обществото (чрез някаква, може и неформална, форма на образование) да създаде критична маса от лидери, които да умеят да се справят в непозната ситуация и да напътстват масите. Защото каквото и да учиш днес, утре, когато трябва да го приложиш, то ще е различно.

Което ми напомня, че нещо много основно, което трябва хората да научават в училище е, че съвършена истина в реалния свят не съществува, че всичко е относително и променливо и че контекстът (както време, така и среда) е критичен фактор.