Активисти и други странни животни

активизъм, българия, активист, лобисти, интереси, политика, проблеми, кабинет, природозащитници

Преди няколко дни Руслан Трад пусна този tweet. Той ме накара да се замисля как се възприемат активистите в България и въобще какво е това да си активист в нашия контекст.

С прости думи, активист е човек, който пламенно се интересува от дадена тема и прави всичко по силите си да отстои тази позиция. Може да става дума за конкретно решение, като озеленяване на квартал или спиране на опасен проекто-закон или пък следването на цялостна философия – природозащита, отворен код и прочие. Отстояването на тази позиция се изразява в протести, разпространяване на листовки, подписки, разговори с политици и участия в телевизионни предавания. Целта най-често е да се събере достатъчно обществено внимание и подкрепа към дадена тема, за да може после да се използва като коз срещу тези, които всъщност трябва да вземат решението.

Нещо, което често се забравя обаче е, че активизмът в най-чистата си форма е аполитически. Активистът не се интересува кой е на власт, какво е името на партията му или размерът на електората му. Активистите работят с политици от всички партии и хора на различни позиции в структурите на държавата. Лесно е да се сгреши, че щом дадена група протестира срещу решение на кабинета, например, те са за свалянето му. Лесно приписваме такива протести към опозицията, което е погрешно. Въпреки, че самата опозиция се припознава в такива движения, за да наберат привидна тежест пред медиите, трябва да правим разграничение между гражданският активизъм и политическите манипулации. Има важни теми, които не бива да бъдат отмятани с лека ръка от обществото когато видим такъв протест – решаваме, че тези, които го водят, си имат политически мотиви и щом наберат обществено недоволство, ще хванат властта за халата и няма да го пуснат. Наистина това се е случваше често през последните 20 години и все още се случва.

Наблюдава се обаче и друга линия на организация на недоволни граждани, която както казах е аполитическа. Това не означава непременно, че не се искат структурни промени и политическа отговорност, но не се борят и за смяна на властта. Един активист знае, че който и да е на власт, усилията за отстояване на дадена кауза ще са същите. Простата причина за това е, че чиновниците рядко се сменят, реформите са трудни, а всички политици бързо забравят какво са обещали. Крайната цел на негласните водачи в такива движения нямат за цел власт и признание, а по-скоро общото благо. Това звучи някак цинично в нашата реалност, но ако се замислите ще се сетите за такива хора. Винаги давам за пример природозащитниците организации – дори да не сте съгласни с това, за което се борят, трябва да признаете, че са наистина отдадени и то не заради собствена угода, а заради убежденията си. Наистина има политическо крило сред тях – Зелените, но както виждаме не получават много подкрепа.

След привидният провал на множество протести в последните години, първосигналната реакция на някои беше, че българите сме овце, че не искаме да се борим за правата си и да скачаме на нож срещу властта. В последствие излизаше и по-умереното мнение, че просто сме разочаровани от всички тези, с които сме тръгвали на протести и на които сме я давали. Струва ми се, че е крайно време да осъзнаем, че няма толкова голямо значение кой е на власт що се отнася до малките неща. За общата политика – да, определено качествата, знанията, харизмата и сработването на политиците е важно, но когато говорим за разрушаването на паркове, ограничаването на публичните данни, привидно малки решения за структурата на МВР и здравната система – това са все компромиси, които отгоре изглеждат незначителни, но влияят пряко на много хора и бъдещи процеси. Изглежда лесно се губи перспектива когато си на власт и според мен е работа на активистите да им я върнат.

Една друга задача на активизма е чрез информационни кампании да убеди негласната маса, че дори малките действия имат значение. Знаем, че сме обезверени. Моето определение е дори общодържавна депресия, защото изглежда има същите симптоми: загубили сме интерес към всичко; чувстваме се най-нещастни от всички; чувстваме се безполезни в страната си, подтиснати сме; не търсим проблемът в себе си и не си признаваме, че ние трябва да го оправим. За да започне един активист работа по своята кауза, той или тя трябва да събудят и убедят достатъчно хора, че тя ги засяга. След това трябва да ги убедят, че предприемането на определено действие би помогнало – често с малко, не веднага, но пак би било от помощ. Това може да върне вярата на някои у себе си – дори да не виждат резултати, в едно такова подтиснато състояние усещането, че правиш нещо полезно има терапевтичен ефект.

Важно е обаче в тези информационни кампании да се посочва и как хората да разпознават активистите от лобистите. Последното се възприема като лоша дума в медийното пространство, макар и да е просто етикет. На практика и активистите са лобисти. Лобизмът като концепция означава да се убеждават власт-имащите да направят нещо извън чисто политическия процес. Това включва разговори с отделни депутати, убеждаване на министри и отделни чиновници. Разликата е, че днес наричаме лобизъм само черната страна на процеса – подкупването и изнудването, които най-често са мотивирани от икономически интереси. Затова нека да оставим този етикет така, но все пак да покажем на хората как да ги различават. Често лобистите се преструват на активисти (пример за това не рядко са профсъюзите), но зад намеренията им се крият компании.

Но да се върнем към коментарът на Руслан – защо медиите не използват активисти за коментари. Едно обяснение би било, че самите те са подчинени на икономически интереси. Това не означава, че има кулковод, който им пише сценариите и новините, но си мисля, че всички журналисти са били свидетели как някой в сянка налага вето над определени новини. Друга, по-важна причина според мен обаче е, че медиите не възприемат все още активистите като сила и авторитет. Макар да самите те да не са политически фигури, когато един активист придобие опит и обществено внимание – нещо, което виждаме често в щатите и в някои европейски страни – той или тя получава подобно обществено доверие и авторитет, като това на един политик. Не се сещам за много такива примери в България, а и най-често, те биват представяни като експерти – термин, които у нас се е наложил като антипод на политиците и представя някой, който всъщност разбира от това, за което говори. В действителност повечето „експерти“ са или лобисти, или активисти (използвайки уговорката, която направихме по-горе). Затова най-често не трябва да възприемаме думите им като „експертно мнение“, а като активна позиция подкрепена с факти, която можем да подкрепим или не. Медиите пък трябва да започнат да различават истинските експерти, за да не се стига до говорилните, които виждаме в подобни „дебати“.

Важното обаче е да се научим, че индивидуалните усилия имат значение. Често не се получава, често се сблъскваме с абсурдите на бюрокрацията, човешката глупости и корупция скрита зад наредби и нехайство. Факт е обаче, че достатъчно често от привидно малки инициативи се получават големи неща. Не винаги, не веднага, не е ясно как, но се случват. Единствената съставка, която ни липсва сега е вярата в себе си и постоянството.

2 коментара

  1. Pingback: Боян Юруков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.