В Конституцията на Република България пише:

Изборите … се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване.
Гражданите, навършили 18 години, …, имат право да избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа.

Започвам с това, защото е най-честия ни аргумент когато стане въпрос за изборите в чужбина. Под тези две статии в Дневник ще откриете достатъчно коментари за и против това емигрантите да гласуват. Спорът съществува отдавна и се подгрява при всеки нов вот или проблем в изборите зад граница.

Ето събрани накратко аргументите против това да се гласува извън България заедно с моето мнение.

Това са сред най-честите изказвания по форумите. В центъра им стои разделението „ние-те“, което е често срещано, когато не желаем да погледнем проблемите в очите. Истината е, че емиграцията и студентите в чужбина са не по-малко запознати с проблемите и политиката в България. Вярно е, че не се сблъскват с тях всеки ден, но това не означава, че не ги виждат, не ги занимават и не им пречат. Повечето ми познати тук следят повече българската политика и научават за събитията по-бързо от доста хора в България. В същото време пък не се интересуват от местната политика и въобще обществения живот тук. Има също така сериозна разлика между това да решиш да учиш или работиш другаде и това да не ти пука за България. Повярвайте ми – тези които не им пука не говорят с българи, не гласуват и няма да четат нищо от написаното тук.

Това е едно голямо заблуждение. Всичко свързано с България ни засяга пряко. Най-малкото нещо е членството и представянето на страната ни в ЕС. Който и да е българин в чужбина ще ви излъже, ако каже, че не иска да се върне в България въобще. Истината е, че не иска да се върне в тази България и един от начините да повлияе на промяната е чрез изборите. Повечето студенти, които излизат да учат пък тръгват с нагласата, че ще се върнат скоро след завършването. За жалост при повечето това не се случва и причините са в същата политико-икономическа обстановка. Ако си мислите, че те не искат да променят нещо по един или друг начин, дълбоко се лъжете.

Това просто не е вярно. Ако вземем в предвид само преводите, които някои работници пращат на семействата си, то те представляват 2% от БВП. Други оценки обаче посочват доста по-големи проценти. Това е защото по-голямата част от парите не могат да се проследят – пренесени са или на ръка от познати, или чрез многобройните агенции за финансови услуги. В тези цифри обаче не спадат също така и парите, които се харчат, когато някой се върне на почивка в България. Не се включват и сумите, които се слагат в български банки заради по-добрите краткосрочни условия. Комбинираният ефект на всичко това се посочва като една от причините България, а и други източно-европейски държави, да не изпадат в дълбока рецесия през последните години.

Независимо от тези аргументи обаче, не смятам, че финансовия ценз и приносът към хазната трябва да е критерий за правото да се гласува. Така не би трябвало да даваме и на безработните такова право. Струва ми се, че и Конституцията е на същото мнение.

Тук става дума отново за отблъскването на българските ценности и интегрирането в чужда среда. Отново ви напомням, че тези, които са го направили и не се интересуват от България, нямат никакво намерение да гласуват. Друг е въпросът за тези, които поддържат определен модел на управление и външна политика. Неизменно страната, в която живееш влияе на тези убеждение. Струва ми се обаче, че и в България има доста франкофони, например, за да ни е страх от „френско влияние“ в гласовете на сънародниците ни във Франция.

Това е доста сериозен въпрос. Активността, цената и възможността за гласуване, както и ефекта от вота са взаимно свързани. Истината е, че на всички избори без тези за президент, българите зад граница не знаят за какво гласуват. Бройката гласовe се разпределя от ЦИК по региони в зависимост от това къде са се разбрали да спечели определен кандидат или не им достига активност. Така се изкривява вота както на въпросното населено място, така и на всички зад граница. Поради тази причина излезе предложение да се разпределят няколко депутати и един евро-депутат, които да бъдат избирани пряко от чужбина. Ще бъдат разпределени по континенти и ще представляват съответните избиратели. Така активността ще се повиши неимоверно и ще знаем за какво гласуваме.

Цената на провеждането на кампанията пък може да се свали изключително много с въвеждането на прословутото електронно гласуване и като се оптимизира създаването на секции в чужбина. Сегашния начин на отваряне на такива води до куп грешки и нежелани резултати. Все пак провеждането на избори зад граница ще си остане по-скъпо от тези в България.

Това е най-голямата заблуда, която обаче често се премълчава. На първо място, за да се решат проблемите с изборите в Турция, както и съмненията за контролиран вот, трябва да контролира работата на комисиите и посолството там. Заличаване на правата на всички останали, заради няколко хиляди избиратели в Турция далеч не е решението. Да не говорим, че по закон и изселниците там са български граждани и имат същите права като нас – независимо дали на някои това не им харесва.

В същото време обаче, никой не знае колко българи има по света. Нито Външно, нито Агенцията за Българите в чужбина има ясна представа къде са, колко са, как да се свърже с тях или как да ги активизира при нужда (дали ще е бедствие или избори). Ако се поправи това, предложение за което ще дам по-нататък, ще имаме много по-голяма активност, която ще мине многократно в абсолютни стойности вота в Турция притесняващ толкова много. Консервативните преценки показват, че има поне милион българи зад граница. Ако активизиране поне 30% от тях да гласуват, да помагат на страната с контакти, инвестиции и експертна помощ, мисля си, че всички аргументи по-горе ще бъдат още по-безсмислени.

Истината е следната – независимо дали смятате, че трябва да се гласува зад граница или не, факт е, че по закон държавата трябва да осигурява това право на всеки български гражданин. В този случай въпросът по-скоро е не дали да ги правим или не, а как да ги направим като хората. В последните си няколко статии разисквам точно това. Факт е, че сегашният режим на работа не става. Има много идеи как да се подобри като нормативна база, процедури и технология. Докато обаче няма отчетност и прозрачност в процеса на организация и решения, каквото и да измислим, то няма да работи. Тук говоря както за прословутите протоколи на ЦИК, така и за комуникацията на Външно с посолствата и гражданите. Впрочем последното важи за всички институции.

Повече интересна информация по темата ще намерите тук и тук. Тук Webcafe пише за коментар на Певнелиев как до 10-тина години щели да се върне голяма част от емиграцията. Тази карта се използва от край време от всякакви политически сили без особен ефект. Той участва в „Кариера в България. Защо не?“ в края на 2009-та, когато и аз бях сред лекторите, а темата беше имат ли бъдеще в България студентите ни за граница. Не мога да намеря видео на участието на Певнелиев, но ще пусна като го намеря.