Нещо се надига на изток

Снимка от AP / Ahmed Ali

Покрай редовните скандали у нас, в новините се забелязва и една друга голяма новина – безредиците в различни страни от Близкия Изток, които малко по малко прерастват в заразна революция. Първо беше Тунис, после Египет, а сега и Йемен. Ако следим коментарите в Twitter – основната среда за организация на протестите в момента, причините се коренят в отдавна таената омраза и репресивните методи на режимите там. Вдигат се бунтове, намесва се армията, умират хора, падат правителства, идват нови. Виждали сме това стотици пъти по света и резултатът е същия – период на хаос и нова надежда.

Това обаче, което не виждаме в новините е какво се случва след това. Въпреки, че моделът на революцията да е подобен, процесът на създаване на ново управление е различен. Надеждата е, че управлението ще е вече в ръцете на хората, че водачите на опозицията ще гарантират тъй прехвалваната от Запада демокрация и че хората ще живеят по-добре. Фактите за жалост сочат, че в първите години всичко е на кантар, а основния проблем остава икономически – хората гладуват, прикритие проблеми на държавата зейват, а надеждите започват да се сблъскват с реалността.

На практика, никоя революция не е еднаква, защото културата и социалната обстановка са различни. Неизменно в такива конфликти се намесват международните лешояди – тези, които се възползват от кризата, за да спечелят пари. И тук не говорим за ограбване на вече съсипаните държави, а кражба на бъдещето им. За да започнат от начало, новите управници ще имат нужда от заеми. Който управлява дълга им, той на практика ще контролира съдбоносните им решения. И това сме го виждали много пъти до сега, но някак встрани от общественото внимание.

Тук идва реда на Световната Банка и МВФ. Въпреки, че целта им е „намаляването на бедността“ и „спомагане на чуждите инвестиции, международната търговия и подпомагане на капиталовото инвестиране“, както четем във Wikipedia, на практика се получава разграбване на активите от международни икономически интереси. Типичен пример за това е Южна Америка, където мерките предложени от МВФ са довели до просешка тояга населението. Подобни неща видяхме и у нас – приватизиранията, намаляването на социалните плащания и услуги наистина стабилизират икономиката и докарват инвестиции, но на цената на повишаване на безработицата и увеличаване на бедността. Причината е, че изглежда свободният пазар работи в полза на хората единствено и само тогава, когато местната власт има моралния и административния капацитет да се пребори с алчността на големите корпорации. До тогава обаче, свободната търговия има за цел единствено и само да прехвърли юздите в ръцете на международни банки и конгломерати.

Точно срещи това се опълчиха левите правителства в Южна Америка и точно това очакваме сега в Близкия Изток. Последното все още не се нрави на щатите, защото не контролират процесите и региона. Може би и това е причината последните толкова активно да са подпомагали опозицията в Египет. Надали някой има илюзии, че са го правили, за да дадат ново начало в региона – от други документи, изтекли през Wikileaks, става ясно, че посолствата им са лобирали пред чужди правителства пряко в полза на американски компании. Въпросът сега обаче е дали опозицията в Тунис, Кайро и Сана ще намерят свой модел на развитие или сляпо ще следват съветите на щатите и МВФ. Последните, впрочем, се контролират изцяло то ФЕД, които знаем как взимат решенията си.

В момента революцията е млада. Възползва се максимално от новите технологии за връзка с всеки отделен гражданин и с всички едновременно. Колкото и да се опитва сегашният режим да ги спре, това е вече необратимо. Проблемите са социални, а не религиозни. Решенията обаче винаги се взимат от шепа хора и от тях зависи дали ще повторят грешките, които много направиха преди тях или ще поемат по свой път. Аз нямам съмнения, че поне в две от държавите в този регион ще има промени. Притеснява ме дали ще станат васали на икономически интереси или ще дадат път на един силен политически и икономически арабски регион. Това може да не е в интересите на щатите и Европа, но ако се придържаме към помпозните изказвания за прекратяване на бедността, то трябва да стане.

9 коментара

  1. А как ти звучи „Нещо се надига на _юг_“?

    Друго, което ме изуми е „Типичен пример за това е Южна Америка, където мерките предложени от МВФ са довели до просешка тояга населението.“ При всичката условност на едно такова общо изказване за цял един континент, който и до ден днешен се лашка между диктаторски режими, комунизъм и организирана престъпност, е меко казано спорно. МВФ със своите механизми едва ли може да поеме вината за бедността на простолюдието там. Голяма част от което живее в гета и е неграмотно, но това далеч не е резултат единствено от ролята на МВФ, а е заложено в стотици години история.
    От друга страна, международните институции имат много голямо влияние за въвеждането на т. нар. conditional cash transfer програми: http://www.economist.com/node/16690887

  2. @stir – Благодаря за линка 🙂

    @Мартин – Ами защото въпреки географското им положение, те пак се причисляват към арабския свят, който по стечение на обстоятелствата се нарича „Близкия Изток“. За да не поставям 20-тина (*) навсякъде, оставих нещата така очаквайки, че е ясно.

    Що се отнася до Южна Америка, трябва да се позаинтересуваш малко повече от региона. Доста от държавите имат ляво управление, но то е далеч от комунизма, който беше при нас и който виждаме в Китай и Куба. Напротив – и Чавес, и Моралез, и Луго, и Кирхнер са избрани напълно демократично и дори въпреки опитите за външна намеса и преврати на военни хунти.

    Що се отнася до бедността, през 60-те региона е бил доста заможен. Може да го сравним с Дубай в момента по много паралели – много пари, силен туризъм, доста петрол (и в други природни ресурси) и надигащ се стандарт за бедните. За жалост обаче последва икономически крах и в региона навлиза МВФ. Последва масова приватизация, рязко намаляване на социалните харчове и скок на основните цени в няколко страни, които пък довеждат до рязко покачване на крайната бедност и затвърждаване на диктаторските режими. Всичко това може лесно да се провери като се съпоставят периодите, които описвам, с данните за икономическо развитие и индекса за бедност на световната банка. В коментарите на линковете по-горе има графики по въпроса.

    Всички тези събития водят до нетърпимост у народа и идване на леви правителства на власт. Те от своя страна стягат контрола над компаниите контролиращи природните ресурси и си навличат гнева на щатите, защото реално вкарват част от печалбите им в народа си. Много се плюе срещу Чавес, но не се говори, че е на път да направи страната си изцяло само-изхранваща се и устойчива енергийно. Преди това са внасяли почти цялата храна и са изнасяли евтин петрол. Индекса на бедността е паднал рязко откакто е на управление, а образованието е скочило – пак цифри на Световната Банка. При това не получава почти никакви международни помощи, освен тази на съседните леви правителства (които така или иначе са срещу петрол).

    Що се отнася до тази програма – чувал съм я, но работи в зависимост от региона и културата на хората. И в България се опитваме да я приложим, но виждаш как действа сред циганите. Доколкото знам в Африка има среден успех, а в Южна Азия – никакъв. Проблемът там е, че дори да дадеш пари на семейството, пак не стигат за нищо, а достъп до работа и провизии така или иначе няма. Затова модели като Kiva са много по-успешни – защото спомагат развитие на малкия бизнес без неизбежния страничен ефект на социалните помощи – залиняване на инициативността.

  3. За Южна Америка наистина си далеч от истината. Икономическият поврат, постигнат в някои латиноамерикански страни от края на 80-те насам, е пряко свързан с успеха на Плана Брейди (и обратното). Реторичният стил на правителствата не е от такова значение.

  4. @Спас Колев – я погледни по-добре тези две статистики и и ми кажи чесно, че Чавес не е имал изключително положителен ефект след период на разпад. Имай в предвид, че е дошъл на власт през 1998-ма. Единствената причина Венецуела да е била добре преди ’80 е изключително високите цени на петрола. След ’80 идва яка криза и валутата се обезценява. По някое време се намесва МВФ и точно тогава на графиките горе ще видиш, че рязко се качва детската смърност и крайната бедност. Година след избиранеро на Чавез започват да падат рязко.

  5. Графиките казват точно това, което и аз – резултатите са в ясна зависимост от ефективното прилагане на Плана Брейди. Във Венецуела политическата нестабилност и желанието да се спасяват фалирали банки не дават възможност да се оползотвори намалението на дълга. В Бразилия става точно обратното.

    Ако се вгледаш по-внимателно в българския случай, ще видиш комбинация от двете – присъединяване към Плана Брейди през 1994, опити за спасяване на фалирали банки при Виденов и измъкване в последния момент през 1997.

  6. @Спас Колев – Значи се опитваш да ми кажеш, че тези мерки започнали в края на 80-те са помагали, помагали, докато състоянието на региона се е влошавало рязко до към края на 90-те? И че после възстановяването на съответните държави съвпада индивидуални и точно с избирането на леви правителства там?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.