Покажете на картата къде в политическия спектър сте вие и
къде са актуалните политици на деня

Питаме се винаги като наближат избори. Станало е вече клише, но ми се струва, че хората съвсем не знаят за кой биха дали гласа си. Темата сякаш се избягва дори в разговорите с приятели. Не говорим за политики, икономика и конкретни мерки. Достатъчни са три думи, за да разбереш, че и останалите около теб мислят само за едно – за кой по дяволите има смисъл да се гласува?

За жалост, и аз нямам представа. На няколко път ме питаха, защо не съм писал нищо за политиката около тези избори. Причината е, че каквото и да се каже, ще е клише като това, с което започнах. Същите неща мелим всеки път, същото виждаме по медиите. Триковете и обвиненията малко са се променили, а може би и връзката с избирателя покрай навлизането на кампаниите по-убедително в мрежата. Извън това обаче не виждаме разлика в политиката като обществена дейност.

Някои казват, че лицата са едни и същи и там е проблемът. Не мога да кажа дали този или онзи е по-добър, кой е крал и кой поне е свършил нещо докато други са крали. Не мога да кажа дали ГЕРБ са подобрили политическата среда или са я влошили. По-скоро нищо не е мръднало. Медиите пак не са свободни, но някак темата е на светло и ѝ обръщаме внимание. Лицата и номерата продължават да бъдат рециклирани.

Преди време Иван Кръстев зададе въпроса дали може да има демокрация без доверие в системата. Доверие у нас на практика няма. Не вярваме на никой, че ще управлява съвестно и ще гони обществения интерес. И с право – почти нямаме положителни примери в последните 24 години, а последните 80 са ни превърнали в такива циници, че забравяме и малкото хубаво. Разбира се, всеки може да бъде окалян от медиите и опонентите си. Политическите процеси са толкова сложни и толкова много се случва под повърхността, че е трудно за обществото да си изготви ясна представа кой какъв е. Изтеклите записи и документи оставят лош привкус в устата, но за повечето са просто щрих от калния политически живот, просто поредния компромат.

Кризата на доверие се корени в друго – липсата на принципност. Не бъркайте това качество с праволинейност, консервативност или закостенели разбирания. Като малка държава и икономика в толкова динамична европейска и световна среда трябва да сме изключително гъвкави. Принципността е отстояване на морални норми, поставяне на граница, която не може да бъде прекрачена независимо от компромиси, политически битки и отношение към общото благо.

Никой от политиците на прехода не успя да постави принципността като норма в работата на кабинета си, а камо ли на цялата администрация. Не е нужно да прослушваме записи от разговорите им, за да разберем – вижда се по работата им. Принципността е важна, защото колкото и да се самозалъгваме, не можем да следим всяко решение, законопроект, заседание или обществена поръчка. Прозрачността, за която пиша много тук, ни дава такава възможност, но за да я постигнем и да води до истински резултати, трябва едно ниво на култура и разбиране у политиците ни, което до сега почти не съм видял. А повявайте ми – търсил съм много.

Целта на изборите е да избираме хора с разбирания близки до нашите и на които вярваме, че ще ги отстояват. Целта на политиката е да се стига ежедневно до компромис между интересите на всяка малка група от обществото, международните взаимоотношения и бъдещето на страната. Интелекта, знанията, опита и отговорността нужни при взимането на такива решения в постоянно развиваща се среда са толкова големи, че много малко избиратели биха ги разбрали дори да имаха цялата налична информация.

Затова единственият критерий, който ни остава, е принципността – доверието в стабилността и морала на дадена личност или процес. Добавям „процес“, защото въпреки че политиката ни да се състои изцяло от личности закотвили се на водещи позиции в партиите си, огромна част от държавническия апарат работи в процеси, от структурата на които зависи колко ефективни и прозрачни ще бъдат те. Докато тези процеси се изграждат от шепа хора, в тях може да участват стотици чиновници в десетки институции. Типичен пример е управлението на еврофондовете. От доверието в този процес зависи дали фондове ще бъдат спрени от ЕК и дали фирмите въобще ще ги усвояват.

Принципността и доверието се изграждат с примери, а не с декларации. Винаги около изборите ни се повтаря как другите са престъпници, а тия ще ни оправят. За всеки политик обаче ще се сетим за поне няколко безпринципни решения и работа под масата. Не можем да имаме доверие на Борисов, Станишев, Костов или който и да е политик, който го е предал толкова пъти преди. Последния кабинет започна работа на платформа за принципност и прозрачност. Виждаме колко се справиха с първото. По второто вече писах, че няма особен напредък.

Не ме разбирайте обаче погрешно – не казвам, че няма политици и хора в администрацията с принципи. Напротив – имал съм контакт с много такива. С няколко здрави чарка не може да се направи добре смазана машина. Трябва процесите, за които писах горе, също да работят. Иначе всички излизат маскари и обирджии.

И така, за кой ще гласувам в крайна сметка? Не виждам никой, както пишат Дневник. Виждам само, че много като мен са пред същата дилема. Струва ми се, че повечето ще решат да си останат вкъщи в неделя. При липса на полезен ход бездействието на пръв поглед изглежда като добра тактика. Историята обаче многократно е доказала, че това е дори стъпка назад. Затова определено ще гласувам и призовавам всички да го сторят. Въпросът е само за кой. Ако видя дори белег на принципност в някоя от излезлите на сцената политици, това би помогнало. Да видим…