В България общуваме със скандали. Дали ще бъде темата за социалните придобивки на полицаите, програмата в училищата, спешната помощ или кой какво хакнал, струва ми се, че всеки дебат започва и завършва с надвикване и шокови заглавия. Такъв тон се дава и трудно се чува нещо смислено. Един от скандалите през последната седмица беше номинацията на Полфрийман за наградата „Човек на годината“ на Българския хелзинкски комитет. Той излежава присъда за убийство, а номинацията е дадена от австралийска гражданка заради работата му за правата на затворниците.

Разбираемо, доста бяха възмутени в една или друга степен. Страстите в мрежата и сутрешните блокове се разгорещиха. Преди да изложа своето мнение, длъжен съм да кажа, че и аз съм сред номинираните за тази награда. Поне бях до вчера. В последните дни обсъждах на доста места казуса. Хора, които много уважавам, застанаха твърдо против по различни причини. В тези дискусии осъзнах, че позицията ми компрометира номинацията ми, също както номинацията се използва като лесен аргумент да се зачеркне мнението ми.

Затова помолих БХК да ме махне от номинираните преди да напиша каквото и да е било тук. Не заради действията на БХК, а въпреки тях. Не познавам човека, който ме е номинирал. Благодаря му за този комплимент и му се извинявам, че се оттеглям така. Позицията ми обаче за мен е по-важна, а в последните дни се видя ясно, че е трудна за изказване в атмосферата около този скандал. Затова пиша всичко това като човек извън конкурса.

Без да се опитвам да го принизя като позиция, лесно е да се защити тезата защо един осъден за убийство не трябва да бъде сред номинациите на нещо наречено „Човек на годината“. Това е очевидно. Престъпления срещу личността като убийства, изнасилвания и прочие са разумен довод. Трябва да направим няколко разграничения обаче.

Първото е, че не трябва да смесваме спора с онзи дали Полфрийман е имал честен процес и дали е невинен. Съдът е казал своето, минали са обжалвания, свидетели, доказателства и прочие. Полфрийман е виновен за убийство и излежава своята присъда. Целта на престоя му в затвора е да приеме вината си и да се поправи, както и да бъде отделен достатъчно време от обществото до момента, в който вече не е опасен за него. Нищо от това няма да върне убития Монов, но презумпцията в едно цивилизовано общество е, че хората може да се поправят.

Вторият проблем, който виждам, е от другата страна на „барикадата“. Тук говорим за номинации отворени за широката публика. БХК ги филтрира според общите условия на конкурса, но само толкова. Целта на публичните номинации и кодифицираните правила е да се премахнат всякакви предразсъдъци в подбирането на кандидати. Надали някой би се усъмнил, че членовете на БХК и журито също имат своите предразсъдъци. Хора сме и по дефиниция те остават скрити за нас. Правилата диктуват, че се гледа настоящата работа на номинираните като цяло, а не непременно миналото им. От тази гледна точка, номинацията не е за осъден на убийство, а за човек работещ за правата на затворниците, който има престъпления срещу личността в миналото си. Може да изглежда като проста игра на думи, но е важно разграничение на контекста.

Най-вече обаче трябва да разберем каква е целта тази награда. БХК се намесва винаги в скандали, защото отстояват едно просто правило: „Първо сме хора, после сме всичко останало“. Това изглежда очевидно, но бързо се обръща в главите ни, когато опрем до частни случаи. Затворникът първо е човек и после е затворник. Човешките права не се заличават каквото и да сложим накрая на изречението. Така „Човек на годината“ би могъл да бъде всеки, за който журито прецени, че се бори за това ние като общество да се отнасяме към всеки индивид първо като човек.

Бързам обаче да уточня, че аз не смятам, че Полфрийман или сдружението му трябва да бъдат наградени. Причината не е във факта, че е под запрещение, а в това, което знам за отношението му към присъдата и видимата липса на желание да поеме вина. Това обаче е мое субективно мнение и е напълно възможно да се базира на непълна информация. Не съм запознат с работата му за правата на затворниците. Всъщност мисля, че надали някой въобще знае много по темата. Има огромни проблеми, но им отдаваме малко значение, защото „къде ли няма“, а и става въпрос за престъпници. Може доста да се говори за това, но в рамките на този скандал сякаш никой не го интересува. Случайно снощи Last Week Tonight пуснаха сегмент по аналогичен проблем в щатите. Препоръчвам ви го.

В този смисъл смяната на номинацията на Полфрийман с такава за организацията сякаш беше добър компромис. Все пак това си остава компромис с принципа на обективност в процеса на номиниране и първоначалната им позиция по казуса. Отдавам тази отстъпка на заплахата на номинирани и дори членове на журито да се оттеглят и рискът за провал на тазгодишното издание. Предвид изложеното дотук, аз лично не виждам проблем, че номинацията му е била приета.

Несъмнено не може да наградим осъден за убийство за „Човек на годината“, особено фокусирайки се изцяло на този аспект от личността му. В конкретния случай това нямаше и да се случи, независимо какво пише в истеричните изблици на жълти и кафяви медии. Въпросът дали може един такъв човек да е номиниран обаче се поставя на съвсем грешна плоскост. Номинацията не означава признание от обществото, а от номиниращия. Присъствието в списъка на номинираните е съгласие, че настоящата му работа помага на човешките права. До тази точка е принципът, а след това може да говорим за конкретните случаи.

Нямам илюзии, че знам как са се почувствали близките на Монов. Не мисля, че биха възприели Полфрийман като човек заслужаващ втори шанс дори да излежи присъдата си. Всъщност, не мисля, че го възприемат като човек изобщо. Надали някой от нас би се чувствал различно в такава трагична ситуация и това е нормално.

„Човек на годината“ би могъл да бъде онзи, който успява да ни накара да преодолеем това, също както предразсъдъците в ежедневието и работата ни. Има много достойни кандидати сред номинациите и ви призовавам да подкрепите онази или онзи, който смятате, че го заслужава.