Лесно е да „си Шарли“

Атаките в Париж, на които станахме свидетели миналата седмица, са просто престъпления от омраза. Такива са и побоищата над цветнокожи в центъра на София. Докато последните се разглеждат от родната прокуратура като просто хулиганство, то първите бяха бързо обявени за терористични атаки. За едните си заравяме главата в пясъка, но е сложно да се каже дали за тези в Париж властите са прави. Всъщност цялата тема за ислямизма, ектремизма в която и да е религия и тероризма като политическо средство е изключително сложна и многопластова материя. Нямам претенции да разбирам всички нюанси или способност да я обсъждам тук. Има няколко аспекта, които ме занимават в последните дни.

Да започнем със свободата на словото. Много сочат като основна цел на атаките създаване на страх у журналистите да критикуват и осмиват определени теми от исляма. Наистина, доста световни медии не показаха карикатурите на френския вестник и по принцип избягват да показват образи на Мохамед. Това се посочва с пръст като отстъпване от свободата и победа за джихадистите. Междувременно, същите говорят как не трябва да отстъпваме от свободата на словото и че подобни атаки няма да спрат критиката към тиранични режими и потъпкване на правата на хората. Всичко това изглежда на пръв поглед двулично.

Нека погледнем нещата от друг ъгъл. Предоставете си, че утре вестник публикува карикатура на Левски. За да е по-актуално, нека да е от турски издател в Кърджали. И то не просто каквато и да е карикатура, а (с извинение към всички) Левски участваш в оргия с надзирателите си точно преди екзекуцията. Статията да е озаглавена „Левски поне е умрял щастлив“ и да обсъжда положителните според тях страни на турското робство. Абстрахирайте се от контекста на скорошните събития и си представете реакцията на обществото ни. Замислете се как вие бихте се почувствали и какво бихте направили.

Разгледах карикатурите на Шарли и макар наистина да осмиват всички по домова книга, като идея са близки до описаната горе ситуация. Не искам да се навлизам в критика за естетиката на тяхната сатира. Както Ризви писа в Huffington Post, това няма никакво значение. Важно е обаче да разберем, че съвсем разбираемо срещу тях има отпор и яростна критика. Същността на свободното слово е, че всеки има право да казва каквото си иска. Същите тези принципи обаче не гарантират, че такава сатира няма да бъде порицана от опредени групи. Тези принципи диктуват, че въпросните обидени имат право на това.

Разбира се, този отпор не може да има нищо общо с атаките от миналата седмица. Насилието е знак за безсилие и както стана ясно в последните дни, дори е контрапродуктивно. Жертвите от Шарли в никакъв случай не са заслужили съдбата си и определено имат нужда подкрепата ни. Същото важи и за поне 200-те журналиста зад решетки сега и десетките намиращи смъртта си всеки месец без късмета да са граждани на европейска страна. Защитавайки техните права и признавайки острата нужда, която обществото ни има от техния труд, не може да ни накара да изоставим критичното си мислене.

Никой не трябва да порицава една или друга медия, за това, че не публикува карикатурите на Шарли в знак на солидарност. Аналогично, ако описаната горе пародия на Левски наистина излезе, ще има два взаимно свързани и еднакво важни показателя за свободата на обществото ни. Първо, дали ще защитим правото на вестника да публикува и физическата неприкосновеност на авторите. (Съмнявате ли се, че ще има призиви са забрана и бомби пред редакцията? Всеки българин ли ще е лично отговорен за това насилие?) Второ, дали ще оставим на мира обществения отпор, който несъмнено ще заклейми осмиването на важен символ от идентичността ни. Добре е да се смеем и да възприемаме с хумор подобна сатира. Навярно някои ще реагират точно така. Ще има критици за липсата на вкус, както и откровено обидени. Това е част от реалността на свободното слово и не трябва да налагаме един или друг подход като норма.

Тези, за които няма място обаче, са радикалите палещи редакции и пребиващи невинни граждани. В България това са обикновено скинарите и има твърде често такива случаи. Виждаме ги и премного във Франция след атаките. Маршът в Париж вчера беше важен, за да покаже, че Европа е обединена и готова за действие. Европа днес има остра нужда от нещо, за което да е единна. Дали ще има реални действия е друга тема.

Маршът беше обаче също толкова силен политически символ, че няма място за радикални елементи като Льо Пен, Фаранж, Сидеров или Златна зора. Всъщност именно политическите последствия след тези атаки ще навредят най-много на Европа. Иронията е, че свободата на словото може само да спечели. Затова колкото и цинично да звучи, единствените печеливши от тези атаки са крайно десните и самите ислямисти. Първите, защото експлоатират страха и объркването на хората, а вторите, защото мюсюлманите на континента биват отчуждавани и заклеймявани все повече. Подобна е ситуацията с етническите турци в България и политическата симбиоза между ДПС и Атака. Такъв тип политика видяхме във Великобритания от Фаранж покрай емиграцията.

В този контекст става ясно, че макар основната цел на атаките в Париж беше свободното слово, отрицателният ефект ще удари най-вече обществения ред и политическата обстановка в Европа. Вчерашният марш в Париж беше посетен от много световни лидери изразяващи подкрепа за свободата на словото. По ирония, доста от тях сами по себе си са виновни за потъпкването ѝ и най-вероятно ще експлоатират също толкова безсрамно страховете на обществото. Този марш беше важен, но лесен – имаше ясна жертва и ясен външен враг. Лесно е да „си Шарли“. При дискриминацията, престъпленията от омраза, ксенофобията и защитаването на правото да критикуваш, врагът е вътрешен, има пари и право да гласува. Срещу тези престъпления няма да видите многомилионен марш, макар в Германия да виждаме наченки на такива. Няма да видите политически лидери отпред и 24 часово отразяване по световните медии. Тези неща се оправят с пример и постоянство. С гласовете си обаче създадохме среда, в която е политическо самоубийство да отстояваш твърдо такава позиция. Родната политика е ярък пример, но колкото и да ни блазни да сме специални, далеч не е изключение в Европа.

Не може да научим всеки да има чувство за хумор, но може да научим мнозинството на уважение и приемане на критика.

11 коментара

  1. Това беше върхът на Лицемерието..

    Нека да задам няколко въпроса на Соросоида..

    Кой финансира терористите в Сирия и Либия
    Как реагира Франция при фашисткия палеж в Одеса с 100 убити..

    Европейския съюз няма ценности – неговата ценност е в слугуването на интересите на САЩ .. една обречена кауза.

    Човек не може да живее без ценности и национална принадлежност . Вакум не съществува.. Веднага се настанява някой друг като исляма.

  2. Както каза един приятел, това е удар по успешния опит за мултикултурализъм в обществото. Тамън се беше закрепило относително стабилно и им трябваше някой отново да подпали ксенофобията.
    Всички крайности са вредни, но обслужват нечии интереси. В случая една плюнка идиоти успяват да очернят 1,5милиарда мюсюлмани – нормални хора, като терористи/екстремисти. И сега вместо всички заедно да се боряд срещу терорист, те ще настръхнат един срещу друг като куче и котка заради глупави религиозни различия.
    И нека се уточним, това, на което казват престъпление от омраза, всъщност не е омраза, а тежка форма на комплекси за малоценност, чувство на несигурност и страх.

  3. Респект Г-н Юруков
    JES SUIS ,Райко Алексиев,je Je suis Ahmed. Je suis Абу Гариб,Сребреница,Белене,Гулаг,Аусшвитц,

  4. Юруков кой ти плати за тази гнусотия ЦРУ или МОССАД..

    Нали си за свободното слово , що не написа за Одеса , за финансирането на терористите в Сирия .. Кой създаде ИДИЛ.

  5. @Ерол – Ерол, напълно се съгласявам с теб. Малодушие е жертвите да се обявяват за виновни. Je suis Райко Алексиев. Je suis Ahmed. Je suis Абу Гариб, Сребреница ,Белене, Гулаг, Аушвиц (Освиенцим),

  6. Общо взето съм много съгласна със статията, но не съм съгласна със заглавието, което според мен твоята статия по-скоро опровергава (примерът със журналистите, които се намират зад решетките, статията на Ризви и т.н.). Спред мен този марш не е в резлутат на това, че няколко хиляди просто са решили този ден да покажат, че имат позиция, а по-скоро означава, че тези хора наистина вярват в толерантността и свободата (изключвам политическите лидери), проблемът е, че обикновено омразата и примитивността са по-лесни за забелязване. Но докато през цялото време говорим за свободата на словото, аз смятам, че ако манифестацията стана сега, след смъртта на тези хора, това е защото всъщност протестта е за цената на човешкия живот и колко той е над словото. Смятам, че примера за Левски е малко пресилен (разбирам целта), но аз лично се поставих в ситуация и ще ти кажа, че в никакъв случай не изпитах желание за проливане на кръв, по-скоро жал, безсилие и мисълта, че след цялото манипулиране и насъскване, на което сме подложени през цялото време по-скоро е странно, че още не се е случило. В тази връзка те моля да не даваш повече такива идеи 🙂 А колкото до това, че реагираме на едни събития и не реагираме по същия начин на други свързани със съществуващите дискриминация и ксенофобия, моето скромно мнение е, че не е точно така, но да, има някакъв проблем тук, може би трябва да се научим да правим така, че гласът ни да се чува.

  7. Кой знае може и Руско-съветските служби да са помогнали за терористичният акт, като че ли те са най-печеливши от цялата обстановка.

  8. Pingback: Кой е Шарли? - Блогодат

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *