Това написах преди точно две седмици. Тогава Христо Иванов излезе и обяви създаването на нова партия – „Да, България“. За тези две седмици много вода изтече. Говорих с доста хора в и извън проекта. Запознах се с програмата. Преди седмица бях поканен от Иво Мирчев и Христо Иванов на съучредител на партията. Приех.

Както Божо вече описа подробно, не съм част от ръководството или структурата на партията. Подобно на него не се виждам като партиен деец. Не смятам, че съм подходящия човек да изгражда структури и да привлича нужните хора към тях. В същото време, ще стана член на партията и ще помагам както мога. Смятам да се включа в сферите на електронното управление, прозрачността, отворените данни и гражданското участие.

Защо приех?

В последните години усърдно странях от участието в каквито и да е организации. Канен съм в различни НПО-та, партии и комитети. Отказвах по различни причини, но най-основната беше нежеланието да се включвам в структура занимаваща се с политика под каквато и да е форма. Ненавистта към процеса мисля, че е разбираем за всички. Единственото изключение беше инициативният комитет в подкрепа на електронното гласуване, тъй като имаше точно определена цел и ограничено време на действие.

Това, което се промени в последно време е, че осъзнах нуждата да се заеме някаква активна позиция. Всички проекти и мнения, които изказвах, може да имат някакъв ефект, но те далеч не са достатъчни. Посланието на Таков и Иванов за политизирането на усилията съвпадна с това, което се въртеше в главата ми от доста време. Както писах през септември:

Изборите не са демокрация. Те просто пренареждат сцената. Демокрацията е онова, което се случва преди и след изборите, но не и в деня.

Затова подкрепих декларацията на новата партия и се включих в 77-те учредители. Не заради едно конкретно нещо, а заради това, което видях като цели, желание за промяна и хора, които имат потенциал да направят тези неща.

Съдебната система не се яде

В последните дни изчетох доста дискусии за новия проект. Имаше положителни, отрицателни, но повечето бяха зарадени с предпазлив оптимизъм. Основни приоритети, които аз разпознавам в този проект, са ефективни реформи на съдебната система и публичната администрация. Това включва някои непопулярни и трудно разбираеми мерки, несъмнено труден конфликт с гнездото с оси в прокуратурата и ВСС, електронно управление, съкращения, инвестиции. Няма една абсолютна и непроменима формула как да се оправят тези сектори. Всички са наясно къде са проблемите и какво трябва да се оправи – дори онези, които я предпочитат счупена, за да я експлоатират.

Въпросът е как да се стигне от сегашното до желаното състояние. От това, което видях в последните седмици и на база работата на ключовите фигури в проекта в миналото, мога да кажа, че са правилните хора за целта. В това число включвам компромисите, които са правили или са отказвали да правят, както писах преди две седмици. Няма декларация или програма, която може да опише всички нужни стъпки или промени. Реформите винаги навсякъде са се правили и ще се правят от правилните хора на правилното място с добър политически гръб.

Правилен е аргументът, че държавата не е само съд, полиция и администрация. На мнение съм обаче, че никоя мярка в който и да е друг сектор не може да успее без тези системи да работят поне сносно. Всяка реформа, регулация, либерализация, инвестиция, бизнес проект или каквото и да е може да бъде обърната с главата надолу от един зависим съд, оплетена в интереси прокуратура или неефективна публична администрация. Липсата на борба срещу корупцията е най-ярък пример за това.

„Магистралите не се ядат“ беше лозунгът на левицата срещу фиксацията на Борисов върху инфраструктурните проекти. Макар да са прави, че проблемите на държавата не се изчерпват с липсата на магистрали, по-добрите пътища определено подобриха възможностите за бизнес. Донесоха със себе си също така още корупция, разграбване на публични средства и скандали. Някой може да каже, че аналогично фиксацията на „Да, България“ ще е съдебната система. Дори това да е така, аз не бих имал нищо против, защото виждам това като основен приоритет. Христо Иванов вече подробно дискутира това, което пише в декларацията – че политиките във всички сфери ще се изготвят на база експертни мнения и анализ на данните за реалната ситуация. Законотворчеството на база доказателства, анализ на данните и ефекта им е нещо, за което отдавна се говори не само у нас. Тепърва ще видим как ще бъде приложено.

Ама ти не беше ли от…?

В този блог и из социалките съм подкрепял различни инициативи и кандидати. Последно подкрепих Трайчо Трайков на изборите. Забелязах, че ме свързват с ГЕРБ. Навярно, защото безвъзмездно и без връзка с институциите поддържам неофициални профили в Twitter на Министерски въвет, МЗ, НС, МВР заедно с останалите 5-6, които са в мрежата на @GovAlertEu. Най-вероятно обаче е защото подкрепях доста от мерките въведени от Бъчварова и най-вече тези за електронното управление, отворените данни и електронната идентификация. Да, тя е от ГЕРБ. Също от ГЕРБ е и Цветанов, който критикувам постоянно. Изказвал съм смесени мнения за действията на други фигури като Дончев. Критикувал съм доста други. Подкрепял съм мерки предложени от хора като Калфин и други от левицата. Това означава ли, че „съм от БСП/АБВ“? В различни материали така са ме писали като активист на ДПС, ВМРО, Big Pharma, еколозите, за и срещу протестите и прочие. Няма да е нито първият, нито последният път.

До сега винаги съм покрепял мерки и хора. Гласувал съм за кандидати от повечето големи партии. Сега за пръв път давам подкрепата си не само като глас на избори, но и като подпис подкрепящ учредяването на партия. Може да е грешка, но смятам вече за по-голяма грешка е да не заема активна позиция.

Какво мислите за…?

Вече ме питаха това. Какво мисли „Да, България“ за една или друга тема. Всъщност, първите, които публично ми зададоха този въпрос, бяха антиваксърите.

Не съм говорител на партията, няма да съм в управлението ѝ или активна част от структурите. Мога да изказвам само моето мнение, докато позициите на партията ще се изготвят след дебат и консултация с експерти. Не съм съгласен с всичко, което всеки от другите 76 учредители са правили или са казвали в миналото. Всъщност, на този етап не съм съгласен с не едно или две неща, които аз съм писал в този блог през последните 9 години. Нямам съмнение, че с някои от другите учредители имаме разминаване в позициите най-малкото по отделни аспекти от проблемите, които занимават страната.

Това не означава, че една такава група от хора не може да види общи точки и да работи заедно. Демократичния процес е точно това – дебат, компромиси, намиране на най-доброто решение, което максимално удволетворява всички или е най-подходящо предвид ситуацията и бъдещото. За съжаление, системата е такава, че без учредаването на политическа партия прокарването на тези мерки е почти невъзможно. Дали наистина имаше нужда от нова такава беше обсъждано доста. Според мен нужда имаше и интересът към „Да, България“ е илюстрация за това. Тепърва ще видим доколко ще се разрастне този интерес и дали ще се материализира в реална политическа подкрепа.

Значи вече си…?

@elenko @dnevnik oh well, @yurukov вече е biased

— gregory (@rpurop) 21 декември 2016 г.

Обсъждал съм това няколко пъти вече. Наскоро писах точно по тази тема – как предразсъдъците ни пречат да възприемаме информацията и да откриваме фалшиви новини. Нямам илюзиите, че не съм biased (с предразсъдъци, пристрастен). Това, което винаги съм се опитвал обаче, е да разчитам на данни, да търся проблеми в събирането и интерпретацията им, конфликтни точки с други анализи и наблюдения. Когато изказвам мнение тук, гледам да посочвам другите гледни точки и защо мисля, че не са верни. Когато анализирам данни, посочвам предположенията, които съм направил, ефекта им, дефектите в данните, визуализациите и за какво трябва да сме внимателни.

Не съм спестявал критиката на хора, които подкрепям – в политиката или в НПО сектора. Нямам намерение да променям това сега. Не вярвам, че има безрезервна подкрепа. Ще посочвам дефектите в структурата на новата партия и в действията на отделни нейни членове. Това, че споделям събитията и призовавам хората да се включват в инициативата не означава, че не разпознавам трудностите пред нея – вътрешни и външни. Има много подводни камъни, в които може да се спъне, но това не означава, че не трябва да тръгваме.

Разликата с всички други инициативи, които съм покрепял до сега, е че в този случай реших да застана зад тази. Като личност, като блогър, с експертна помощ и като гласоподавател. Дали ще има успех или не движението зависи най-вече от нас. Вероятността не е голяма предвид срещу какво сме се изправили заедно и поотделно, но това не е причина да не се опитваме.

Всичко това звучи като едно голямо клише. Няма да е първият път когато го чуваме, няма да е и последния. Това не значи обаче, че не е вярно и че не е единствения възможен начин да се промени нещо. Последното никой не го отрича, но предпазливостта, циничността и горчивият опит ни пречат да направим стъпката. Дали е правилна, зависи от следващите сто след нея и тепърва ще видим накъде отиват те.