Радев се зачуди днес дали обществото ни заслужава прозрачност. Правилният въпрос е по-скоро къде е въпросната прозрачност въобще.

Не може да те съдят маса хора и след като загубиш на всички инстанции да настояваш, че си за прозрачността. Не може да се скрие всякаква информация за ефективността на което и да е звено на правораздавателната ни система, за кадруването, преплетени интереси и свързани лица и да говориш за откритост. Не може сделките да се правят в Бояна и Сараите, стенограмите на МС да са се превърнали в пресконференции и да декларираш пълна отчетност.

Прозрачността не е услуга на администрацията или политиците към обществото. Не е нещо, което трябва да заслужим или което би следвало да се отнеме, ако не сме угодни. Прозрачността е необходима за правилното сцеплене в демокрацията и администрацията. Често за самите чиновници държавната машина е също толкова мъчна, непредвидима и скрита, колкото и за клечащите пред гишетата.

Прозрачността не е магическо решение. Иван Кръстев правилно посочва в книгата си „In mistrust we trust“, че прозрачността всъщност влошава доверието и когато е половинчата, се превръща във форма на контрол. Именно това виждаме днес с доклада за КТБ и наблюдаваме вече години наред при Борисов.

Там, където Кръстев греши обаче е каква е истинската същност на прозрачността. Отвъд политическите послания и медийни сензации прозрачността е инструмент и нищо повече. Също както социалните медии, изразните средства и неправителствените организации – инструмент, който може да се използва по един или друг начин. Може да помогне на демокрацията, доверието и върховенството на закона. Оставено само по себе си, половинчато и в отровна медийна и политическа обаче може дори да им навреди.

Това обаче не означава, че трябва да се „заслужи“, също както не се „заслужава“ демокрацията или правото на живот свободен от страх, насилие и омраза. Точно обратното – президентът Радев трябва да покаже, че заслужава уважението ни и поста си. На този етап по-скоро дълбае надолу.