Това е една история, която се каня отдавна да опиша. Става въпрос за моя близка и препятствията в работата ѝ при малък производител в България. За мен поне случаят е абсолютен аналог на мисленето, манталитета, надеждите, трудностите и дори финансовото положение на ниво управление в държавата ни. Всичко това обаче свито до размерите на семеен бизнес.

Преди около две години тя търсеше нови възможности и се сблъска с тази фирма. Собствениците бяха успели доста сериозно да модернизират производството си с помощта на евро фондове. Имат добри майстори и технически опит, имат клиенти и сериозни изгледи за растеж предвид потенциала на машините. Това, което им липсва обаче е организация и качество. Редуват се оплаквания от клиенти за брак, стока залежава, възможностите не се използват.

Тогава шефката на фирмата започва да търси някой с професионален опит в управлението на проекти и контрол на качеството в производството. Познатата ми пасва идеално и я наемат на доста добра заплата. Не по-малко важна част от работата ѝ е изготвянето на техническа документация, с която да доказват качество пред международните клиенти, които губят търпение с всяка изминала седмица. Водят се разговори какво следва, каква организация да се изгради, каква информация е нужна и как да се използва максимално възможностите на производството.

В следващите месеци тази фирма ми беше буквално пример в очите как един шеф на семеен бизнес в България има прозорливостта да осъзне, че няма нужната квалификация и опит и е готов да даде добри пари за специалист, вместо да влачи ситуацията към провал. Нещата, изглежда, не са стоели съвсем така.

Още с първите седмици започват проблемите. За да се подобри качеството, трябва да се преорганизира производството или най-малкото поне да се въведе някаква проследимост. Това удря на камък заради тъй типичното „ами той бай Иван така си е свикнал и ако го накараме да го промени ще го загубим“. Тъй като е малка семейна фирма, разчитат на няколко ключови служителя, които сами по себе си са вече като семейство. Да обясниш като външен човек, че вината е в работата им, е практически невъзможно без подкрепа отгоре. Инвентаризацията също показва огромни пропуски в самото управление. Липсва документация какво е произведено и понякога се прави наново нищо, че вече е в наличност някъде из кашоните. Старата стока се разваля и хвърля, което води до сериозни загуби. На места бракуваната стока достига 50% от произведеното. Въобще пълен кошмар за всеки със задача да въведе ред. И тук се среща неразбиране от собствениците, които отмятат усилията за документиране и проследимост на процеса като загуба на време.

Тук идва грешката в първоначалното ни впечатление за тях. Наистина, собствениците са осъзнавали, че нещо им липсва. Няма как щом клиентите неспирно им крещят за ниското качество. Оказва се обаче, че са смятали, че не знаят как да напишат мейлите към клиентите правилно, как да им завъртят главите и да ги подмамят. Мислили са, че нищо не следва да се промени в работата им, защото „те си знаят най-добре“. Мислили са, че има някакъв „таен кодов език“, с който ония там чужденците трябва да се подмамят. За тях парите дадени на специалист са били за това – да се излъже, че положението се подобрява и че всичко ще е наред.

Мисля, че се досещате къде тегля паралели с управлението на страната ни. Тъкмо идва някаква надежда, че нещо ще стане, че има воля за промяна, ефективност и действие и ти лепват шамар. Видяхме го тези дни с електронната идентичност и новите лични карти. Виждаме го години наред със съдебната реформа, където правителство след правителство пишат доклади към ЕК мислейки, че ще могат да ги залъжат с красиви думи и обещания. Редки са случите, когато знаещи и можещи са влезли и са направили нещо. Още по-рядко тези неща се запазват поне един мандат.

Наистина, държавната машина по принцип се променя бавно и мудно. Същото важи за всяка частна корпорация с такива размери – знам много добре, тъй като сега работя в такава. При публичната администрация има обаче още повече трудности предвид политиката и социалните отговорности. Това в никакъв случай не е извинение за глупостите, които се случват, но е важен аспект, за да ги разберем.

В случая обаче не говоря за действията на чиновници, а за висшия ешелон – министри, зам. министри и шефове на агенции. Особено в едноличния режим на взимане на решения при Борисов, вината ляга до голяма степен в неговия стил на работа. Отношението му и на хората под него е досущ като това в малкия семеен цех. Аналогично възможностите за растеж са огромни, парите са налице, макар видимо или потъват някъде, или се похарчат за нещо, което просто застоява. Всяко желание за реформа се среща на нож, щото „бай Иван така е свикнал“ и се подменя набързо с шарени обещания и декларации.

Познатата ми вече не работи в тази фирма. Отказа се след много усилия когато осъзна, че нищо не може да промени. Всъщност промяна се очаква – с липсата на качество пада и доверието и скоро няма да имат избор освен да продадат цеха. До тогава обаче не е ясно колко ще изгубят като хора, възможности и пари. В никакъв случай не казвам, че всички или дори повечето фирми са такива. Има предостатъчно с изцяло българска собственост и управление, които са в другия край на махалото. Повечето от нас имат обаче подобни негативни примери и те някак успяват да оцелеят на пазара въпреки всичко.

Аналогично, докато управляващите ни не осъзнаят, че само на думи реформи не стават, държавата ще губи все повече хора със знания и опит, които напускат, защото виждат, че липсва желание за промяна. С тях България ще губи не само производителност, инвестиции, доверие и бизнес контакти, но и най-ценното – още едно поколение. В интервю наскоро Борисов каза, че раждаемостта щяла да се увеличи когато „народът се успокои“. Не, няма. Особено, когато биват хранени постоянно с фалшиви новини и се въртят едни и същи красиви обещания, „па дано клиентът да не се усети, че половината дето правим е за бракуване“.