Когато се роди Калина се опитах да наложа забрана на розовите дрехи. Не защото не исках да я обличам като момиченце, а защото не ми се нравеше да изглежда като топка захарен памук. Поне не през цялото време. Трябва известно усилие да се намерят, но има достатъчно шарени дрешки за момиченца и нещата бяха ок за известно време. Естествено, това не продължи дълго, а и се случи „Леденото царство“ и изведнъж „принцеският“ цвят се превърна в синьо. Сама си избира дрехите вече и макар да има розови неща, повечето не са.
Като родители си мислим, че може да повлияем на децата си. Дори често успяваме, но причината е по-скоро поведението ни, отколкото наставленията или укоряването. Ако пием достатъчно вода, и те ще пият вода. Ако крещим и бием – и те ще бият. Личният пример е неизмерно по-важен от думите.
В този смисъл важни са играчките и как играем с тях. Когато беше малка, гледахме да взимаме предимно дървени играчки просто защото ни харесват на допир. Тази тук ни допадна, защото спомага както за координацията, така и за логиката. Всъщност, вече не съм сигурен дали сме я купували или е получена като подарък.
Идеята е, че мечето-момче и мечето-момиче имат дрехи за различни ситуации, разделени са на три части като пъзел и трябва да се комбинират правилно. Например – ботуши с ушанка и яке или бански с лопатка. Доста сме си играли с нея на периоди, както често става с децата. После отива на дъното на кашона докато не бъде „открита“ отново след някой друг месец.
Така при едно такова „преоткриване“ забелязах нещо интересно. Бяхме наредили по пода всички комбинации от дрехи и съвсем очаквано бяха по двойки – плаж, зимно време, есенно време, спорт. Интересна беше комбинацията за „работа“. Когато се наредят всички останали двойки момиче-момче, остават само тези две възможни за „работа“.
Настрана от „униформата“ на момиченцето, асоциацията, която се прави, ми стана неприятна. Още повече като баща на дъщеря. Започнах да забелязвам много повече такива неща откакто се роди тя. Наистина, доста майки стоят вкъщи, но ми беше странно това да се предава чрез играчки. Конкретната кутия с мечета е купена в Германия, където този стеротип е не по-малко наложен. Споделял съм вече как се и утвърждава от самата система на образование, детски грижи, социална и данъчна политика.
Месеци по-късно се случи фиаското около Конвенцията на Съвета на Европа. Някак цялата вихрушка от дискусии що е то социално установен пол ме подсети за тези мечета, с които Калина си играеше. Изгубени в превода забравихме да говорим именно за тези стимули, на които се подлагат децата ни още от най-малки. А те са важни. Ако жената „се поставя на място“ там, където явно 80% от сънародниците ни смятат, че ѝ е мястото, то синовете ѝ също ще „поставят“ на място, а дъщерите ѝ ще го приемат. Никой закон или конвенция няма да промени този цикъл или да спре изцяло екстремума му под форма на насилие. Задачата на Конвенцията беше друга, но тя остана настрана покрай прегракналите ругатни и паника.
Промяната и възпитанието се прави с личен пример и отнема много време. В никакъв случай играчки като тази не трябва да бъдат „цензурирани“ или да се налага забрана на стереотипите, както аз се пробвах неуспешно преди 4 години. Всъщност, Калина нареди дрехите за „работа“ както на картинката, с която започнах. Може би, защото тя се облича така за градина, а за нея това е работата ѝ. Може би, защото майка ѝ се облича по подобен начин за работа. Рядко знаем как ще им повлияем и това прави задачата трудна. Тези неща обаче винаги се проявяват по някое време. Затова като видя дете да бие куклите си или да е грубо с други деца, имам едно на ум от къде вероятно идва това поведение.
Ако имате малко дете, разгледайте играчките му. Бързо ще откриете такива примери. Замислете се дали искате те самите да са в такива роли. Например домакиня с розова мини-рокличка или гамен с пистолет и бухалка. Въпросът не е да се избягват тези примери, а да се поставят в контекст. Поне ние така правим. Вие може да имате друг подход. Няма верен отговор. Грешните се виждат предимно когато е вече късно.