За местния вот и едната надежда

Във Франкфурт, както и в други големи градове на Германия, има една особена форма на представителност. Може да ги определите като местни съвети, квартални събрания или просто формализирани организации от живеещите там. За тях има избори паралелно с местния вот с огромни бюлетини и дори кампании. За тези неща се харчат милиони от бюджета, с които ефективно се подпомагат местни печатници, но резултатът е особен. Целта на тези съвети, както и на другите заети с въпросите на емигрантите и прочие, имат ролята на емисари пред кмета и общинския съвет – да повдигат въпроси, проблеми и да връщат отговорите на местно ниво. Работата е там, че единственият ефект от цялото това упражнение е чист PR.

На срещите наистина се обсъждат проблеми, обещава се, че ще се говори с кмета и на следващата се или се обяснява, че „ма то сега няма пари“, „ма не е чак толкова зле“, „чакаме одобрение на ремонта“, „така беше по план“, или се обявява като победа нещо отдавна предвидено в общината. Настрана от това, че членовете често са свързани с избраните общински съветници, самата идея на тези съвети е да потушава местното недоволство докато в същото време създава доста силно чувство, че правиш нещо, че гласът ти има значение и се чува.

Именно последното е изключително важно за една демокрация. Не до голяма степен инсценирано, както горния пример, а реално. Няма значение дали говорим на местно или държавно ниво, ако хората не виждат, че гласът в урните или гласът им на улицата има някакво значение и променя нещо, то те най-често ще гласуват с краката си. В една лекция на Иван Кръстев описваше именно този ефект на отворените граници.

Все повече от хората, които най-много имат нужда от промяна заради икономическото, социалното си състояние или средата, в която живеят, са обезверени от демократичния процес и въобще възможността да променят нещата около себе си за всички. И не гласуват, не участват. Вместо това решават да променят нещата за себе си като се преместят. Преди показах как огромен процент от българските емигранти в Германия живеят под прага на бедността. Не малко специалисти с добри доходи в България решават да заминат независимо, че няма да могат да работят на нивото, на което са били до сега и дори да имат същия стандарт, както в България. Причината за избора им е не икономически, а в убеждението, че някъде там ще могат да влияят на средата си повече, отколкото там където са били до сега. Че има по-добър изглед напред дори стъпвайки на по-ниско стъпало в обозримо бъдеще.

В последните месеци и години в България нещата са тръгнали назад. Докато икономиката и доходите се носят по течението на общия подем в Европа, демокрацията, социалното развитие, върховенството на закона и свободата на медиите са се засили надолу. Убедени сме, че гласовете ни нямат значение и затова не гласуваме. Знаем, че законите, етичните кодекси, прозрачността няма значение и същите тия ще крадат, наказват и затварят устата без да се крият.

Действията на кабинета и прокуратурата в последните седмици са показателни за това. Оставки за фатални грешки, некадърност, безпринципни решения и очевидна корупция няма. Нито при лечението на деца, тол системата, пробива на НАП, къщите за гости или евтините апартаменти. Безскрупулността на прокуратурата смесена с некомпетентност и неприкрит реваншизъм водят до още по-дълбоко обезверяване в собствените сили и търпение да промениш нещо, дори с нещо малко като гласа си.

В този смисъл оптимистичният поглед към местния вот след по-малко от три месеца изгледа като хлапашки наивитет. Призивите за гласуване звучат празно. Как да промениш нещо щом всичко е оплетено като свински черва?

Наистина, в Истанбул постигнаха промяна – отнеха властта от човек почти осъществил амбицията си да стане диктатор. Въпреки реториката, с която обличаме тази победа на протестния вот там, спечелилият далеч не е „човек от народа“. Екрем има дълга политическа кариера и далеч не е „аусайдер“ или граждански активист, както го рисуват някои. Това не променя голямата промяна, която донесе със самото си идване, но и показва, че за такава не е нужна само едната амбиция и това да си против статуквото, а да имаш конкретен план и по-важното – личностен и политически капацитет да го изпълниш.

Истанбул обаче е най-вече пример за надежда – нещо се променя. Имахме такива не един или два в последните 10 години, но скоро след това нещата тръгваха още по-надолу. И докато Борисов реже лентички когато астролозите му кажат, че може, а Цацаров и сие натрапчиво отказват да разследват КОЙто би трябвало, младите активни хора на България все повече се обезверяват, че гласът и протеста им има значение.

Местният вот е шанс да се промени това. Докато парламента и правителството са тези, които определят накъде върви държавата, местната власт е тази, която влияе най-пряко и бързо на живота на всеки от нас. Това са тротоари, замърсяване, градини, паркинги, презастрояване, инвестиции, данъци и прочие елементи на градската среда и местната икономика. През местната власт се разпределя учудващо огромен публичен ресурс и се вижда най-бързо някаква промяна или бездействие.

В никакъв случай не казвам, че трябва да въвеждаме съвети като онези във Франкфурт. Има доста неща, които не следва да заемаме от „европата“. Показателни са обаче как се повишава доверието в работата на местната власт и чувството, че гласът ти има значение. В България имаме множество такива граждански инициативи, които критикуват, предлагат и обсъждат. Проблемите идват когато се търси сцепление с местната власт, диалог, търсене на компромис не само с бизнеса, но и между самите граждани и желанията им. Това вече е същинската политика във вида както следва да работи и до голяма степен онова, което виждаме както във Франкфурт и дори Истанбул.

Въпросът е дали ще я видим в София, Пловдив, Варна, Бургас и всяко малко градче и село в България. В повечето навярно не – твърде овладяни са от местни деспоти. В големите градове обаче е възможно. При това не просто смяна на властта с който там обещае добре звучащи неща, а и с възможност да се изпълнят същите и да срещне позициите на поне повечето в града. Защото докато се жалваме от мръсния въздух и тесните тротоари, никой не иска да се стеснят улиците или ограничат колите в центъра. Често не се замисляме колко аспекти на местното управление има отвъд това, което може да снимаме в градската среда.

Възможността, която този местен вот предоставя, е да се покаже, че може да се промени нещо. Това е сигнал толкова нужен на демокрацията ни в момент на институционален произвол, окопаване на олигарси и безотчетност на политици. Един кмет или общински съвет може да изглежда нещо маловажно, но всъщност често влияе много повече и по-пряко на ежедневието ни, отколкото ония в парламента.

Затова в следващите 12 седмици вникнете повече в кандидатите, които се издигат – кои са, какво предлагат, колко са наясно не само с предложенията си, но и със същността на местната влас, какъв е капацитета им да изпълнят обещанията си и какъв сигнал ще изпратят дори със самото си избиране. Ще има много популисти, демагози и протестни кандидати. Трябва да ги премерим и отсеем.

Важното е да разберем, че местния вот има също толкова голямо значение като националния и не следва да минава незабелязан. Иначе гласът ни определено няма да има значение.

4 коментара

  1. „В последните месеци и години в България нещата са тръгнали назад.“ – съгласен, затова моя фокус е образование – гражданско и светско. Няма как да развиваме обществото, за което говориш, ако хората не го разпознаят като ценност. А преди това трябва да са научили в училище защо е важно, което в момента не се случва.

  2. Сигурен ли сте, че местните съвети във Франкфурт са “само ПР”? В Холандия подобни процеси работят доста добре, макар да няма формализирани местни съвети с избори. Разбира се, че при първото запитване общината няма готова касичка с необходимия бюджет. Но в дългисрочен план много неща се осъществяват благодарение на запитванията “отдолу нагоре”.

    Напълно съм съгласна, че е много важно българските гласоподаватели да започнат да се интересуват от предизборни програми и да следят изпълнението им след изборите. Властта обича безотчетност. И без лоши намерения, пак е по-приятно да можеш да правиш каквото си поискаш. Дори само заради това гражданските инициативи на квартално ниво са от голямо значение.

  3. @Мари – съдя от това, което виждам във Франкфурт. Споменавайки го на колегите са потвърждавали, че и в техните градове е подобно. Нещата в дългосрочен план стават при достатъчно натиск отдолу, но това навсякъде го има. Просто често са граждански инициативи. В случая са го формализирали и се харчи солиден бюджет за избори и администрация. Казвам, че е ПР, защото ефектът не изглежда да идва по-бързо, но за сметка на това се спускат много по-директно оправданията и се симулира, че хората имат „пряк достъп“ и правят нещо. Всъщност малко се различава от писане на писма и вдигане на шум в медиите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.