Текстът е публикуван във в. “Вечерни новини”, бр. 16, 24.I.1990 г.

Това не е всичко

Половин истина не означава полуистина, а осакатена истина…Ако можеха стените на Съдебната палата да проговорят…

Според един поовехтял вече политически виц Тодор Живков бил направил изявление, че е готов да предаде милионите си само срещу няколко минути телевизионно време. Щял да съобщи от малкия екран нещо важно, за да спрем да си блъскаме главите над толкова трудния въпрос: как така той, дълбоко неграмотният и впечатляващо посредствен човек, успя да ни управлява няколко десетилетия? Щял да каже също така как и защо са създадени някои от законите и как са ги спазвали тъкмо ония, които са получавали заплати, за да охраняват законността. Виц… А зад всеки виц се крие или някоя мечта на народа, или нелечима болка, или самоирония. Инак народът добре знае, че няма нито лесно, нито скоро да научим имената на всички продажници, които, освен че харизаха душите си, се и самоубиха професионално, залъгвайки съвестта си с измамната илюзия, че монархът ще живее над 100 години – колкото е живял дядо му, а дотогава?… И тъй като вицът си е виц, празна работа, някои институции запретната ръкави сами да издирват имена и престъпления. Рубриката “Разкрития на в. “Работническо дело” има благородни цели. Много добре. Не разбирам обаче кое наложи разкритата позорна истина да се поднесе на читателите от авторката Цветана Тошева в осакатен вид. Може би щях да подмина мълчаливо подборката от “абсолютно документални преписки и записки” под заглавие “Върховният съд на НРБ възстанови правдата” (бр. 14 от 14 януари), тъй като тя по същество е без позиция и не казва нищо ново, освен че към броя на репресираните от режима на Живков трябва да се прибави  и името на бившата му снаха. Щях да си мълча, макар да имам сериозни възражения по въпроса за репресията – все пак десетки български интелигенти за наказание бяха изпратени не в Москва като аспиранти (както бившата снаха на Живков), а в затворите и разпитите им бяха провеждани в “покоите” на Главно следствено управление, а не в луксозни вили. Та щях да си мълча, ако същата тази подборка от документи не завършваше с едно необяснимо и с нищо неоправдано предизвикателство в типичен преддесетоноемврийски стил. “Това е всичко” – казва авторката, а това не е всичко! Липсва най-важното. 

След няколко дни Георги Тамбуев направи допълнение към публикацията, с което се опита да заличи грешката на авторката, наричайки предложената от Цветана Тошева осакатена истина “пропуск”. И каза, че ако не бил този пропуск, публикацията щяла да спечели. Възразявам срещу такава квалификация, колега Тамбуев – това не е пропуск. Такава грешка може да допусне само юридически неграмотен човек, а Тошева е юрист и бивш прокурор. Един юрист и бивш прокурор не може да не знае, че не е следствието, което лишава от родителски права. Както и това, че съдът не може да даде ход на дело за лишаване от родителски права без участие на прокурор – прокурорът е защитник на интересите на детето. Е, щом като в съдебната зала е имало прокурор, как така той допусна процес при “строга секретност” – такава процесуална форма не е предвидена в Гражданско-процесуалния кодекс? Как така допусна да се даде ход на делото в отсъствието на “обвиняемия”, обвинен не в какво да е, а в държавна измяна? А правото на защита? Защо Тошева твърди, че не е имало следствие, като в протокола от съдебното заседание съвсем четливо се четат думите на прокурора Атанасов: “Да се даде ход на делото… да се приложат протоколите от разпитите.” А самите протоколи ги няма. Къде са сега? Защо ги няма към делото? Може би защото, ако ги има, щеше да се разбере, че това не са хвърчащи листове, а протоколи от следствени разпити, проведени в резултат не на незаконно, а на законно задържане, разпоредено от Главна прокуратура. Следователно прокуратурата не е непричастна към “събитията”. Веригата е “следствие – прокуратура – съд”, а не “МВР – съд” или “Държавна сигурност – съд”. Кому беше нужно да се щади заместник-главния прокурор Атанас Атанасов и оглавявания от него “наказателен сектор” в институцията. 

Трябва да е ясно: едва след обвинителната реч на прокурора идват думите: “В името на народа…”. Едва след като прокурорът е убедил съда, че изводите на следствените органи са верни, че престъплението е доказано и че извеждането на малкия Тодор и заселването му в САЩ освен че застрашава детето да не бъде възпитано в комунистически морал и нравственост с извеждането му на Запад, е “груба политическа провокация” против НРВ от специалните американски служби. Човек не може да не възкликне: “Браво на българските специални служби” или поне: “Горските американци, не можаха ли да измислят нещо “по-така” за уронване на престижа на режима на Живков? Защо са мислили, че най-голям удар за дядото ще бъде внукът му да не е възпитан в България?…”

Работата е там, че не само делото срещу Мирчевска поражда въпроси. Кой замрази за цяла година следственото дело срещу по-големия внук на Тодор Живков – Тодор Славков, за изнасилване? На този въпрос може да отговори заместник главния прокурор Атанас Атанасов. С чие прокурорско участие (в тандем пак с председателя на Софийския градски съд Михаил Менев) Тодор Живков незаконно осинови внучката си, дъщеря на Людмила Живкова. А две години по-късно беше “осъвременен” Семейния кодекс, за да се даде възможност, вече законно, и на други дядовци и баби от върховете да осиновят внуците си и да им оставят в наследство име, пари, имоти, и надяваха се, власт… И на този въпрос може да отговори само Атанас Атанасов. Както  и на много други въпроси. Ако можеха стените на Съдебната палата да говорят…

Кому беше нужен и реверансът към Върховния съд? Нима е подвиг, че е обезсилил едно съдебно решение, издадено от един, по смисъла на закона, “некомпетентен съд”. Следователно решение, което никога не е влизало в сила, не би могло да влезе в сила. (Обезсилил го е, а не го е отменил – отменя се нещо, а не нищо. А това дело, юридически погледнато, не е нищо – градският съд не е компетентен да се произнася по дела от такъв характер. А това, че уж го бил иззел от районния съд, комуто е подсъдно, и което му е позволено от закона, това не прави съдебния състав с председател Михаил Менев “компетентен”. По същата причина – изземва се нещо от районен съд, а не нищо, а такова дело в районния съд не е завеждано никога).

И освен това Върховният съд се произнесе след 10 ноември. Щеше ли и преди тази дата да се обезсили (или да отмени) подобно съдебно решение? Мисля, че това ръкопляскане на Върховния съд е по-скоро подигравка с него – известна е неговата “независимост” преди 10 ноември.

Като слушам исканията “Съд за Тодор Живков!” (слава богу, най-после задържан “под стража”), ми се иска да попитам: народе, ти, който справедливо искаш този съд, замисляш ли се над въпроса: кой ще ги съди? Същите ли тези, които газеха през законите, за да се возят в служебни мерцедеси  и да имат по бюрата си “петолъчка”? Същите ли тези, които подготвяха закони, пожелани от вожда, така както готвачите му спретваха манджите – според апетита и настроението му. Същите ли тези, които заличаваха разпоредби, наредби и постановления, нехаресвани вече от Живков, така както чистачките бършеха праха от вещите му. Ако ще са тези, по-добре да няма съд…

Мислех си по едно време да призова колегите журналисти, с които през последните десетина години пишеха “на правни теми”, тоест за безправието и беззаконието, да направим гладна стачка – белким предизвикаме нечия съвест да заговори. После си казах, че е глупаво, след толкова години духовен глас за свобода, сега да гладуваме и физически, за да се отървем от охранените. Затова вместо колегите си, призовавам главнокомандващите  и техните помощници от сферата на правозащитните, правоохраняващите и правораздаващите органи: ако разполагате с достатъчно и по безспорен начин доказани обвинения срещу себе си в предателството срещу законите на НРБ преди 10 ноември, подайте си оставките!

Виолета РИЗОВА