В началото на 20-ти век, процентът на левичарите, т.е. хора с доминантна лява ръка, не надвишава 4% според допитвания в училищата. След 20-та година се покачва многократно и към 70-те вече стига нивата, които виждаме днес – около 10-12% с превес при мъжете. В различните държави това увеличение се вижда в статистиката по-късно, а при други – още 50-те.

Може да предположите, че това е заради химикали в храната, пластмаса, упадък на цивилизацията и традициите, различни вируси или заболявания, ваксини и антибиотици, замърсяване и всякакви други неща, с които обвързваме този период. Тогава бихте се присъедини към множеството, които са смятали левичарството за дефект и са се опитвали да го лекуват.

А може да помислите, че в този период учители и родители са положили неимоверни усилия да скъсат с предразсъдъците на по-възрастните и закостенели предположения в литературата без доказателства или метод, но вкоренени в образованието и възпитанието на децата. Като биенето на ръцете, вързването на лява ръка зад гърба, психологически тормоз чрез засрамване, нападки и определения за неадекватност и недъг. Тогава бихте разбрали, че винаги хората с доминантна лява ръка са били толкова, колкото сега, но са били „коригирани“, отхвърляни и определено не са влизали в статистиката.

Аналогично, сега се говори за някакъв взрив на броя деца с аутизъм. Има премного реклами и кампании за събиране на пари за подвеждащи или откровено опасни терапии, които обещават „лечение“ за тези деца. Някак прозира аналогия на лекуването с връзването на левичарите. Говори се отново за химикали, пластмаси и ваксини.

А може да се замислим, че винаги са били такива. Че хората в спектъра са много и различни и в повечето случаи функционират и винаги са функционирали както обществото очаква от тях въпреки липсата на разбиране и подкрепа, но с цената на голяма лична жертва – жертва, която може да им спестим със съвсем леко усилие или внимание. Може би тежките случаи, които нямат такава възможност или имат нужда от постоянна помощ, някога са били изоставяни в манастири или в гората, а до скоро в лудници или сиропиталища, където са срещали същата съдба, каквато биха в гората. В случая на „лудниците“ я срещат и днес.

Това, че някой не ни е пред очите не значи, че не съществува. Също ако не си го спомняме от детството си или бабите ни не си го спомнят, не значи, че не ги е имало и тогава. Просто сега оцеляват по-често. Както би трябвало да бъде в едно развиващо се общество.