Наистина, има все още сериозен проблем със здравната култура в България, с отношението и допълнителната квалификация на личните лекари, с достъпността и използването на диагностика, със стигма, остарели методи, защита на здравна тайна, прекомерно пушене, липса на превенция като ЧПВ ваксини и редица други неща, които допринасят за развитието и недостатъчно добра терапия на рака в България. Част от тях се дължат на незнание на пациенти и лекари, част на подвеждаща информация, която обърква и създава безпочвени притеснения.

Тук обаче ще спомена друго незнание – липсата на информация колко всъщност са болните от рак в България. Тъй като днес е Световният ден за борба с рака, виждате много заглавия как сме отново сред първите места по новообразувания, как в Европа само при нас има увеличение на случаите и прочие. Малката подробност е, че всъщност тези изводи почиват на съмнителни данни.

Първо, трябва да се разбере, че темата е сложна, особено що се отнася до проследяването. Практически всички живеем с рак – всеки има някакви доброкачествени образувания, най-малкото по кожата. Често имаме и други, за които не знаем и не разбираме докато не се забележат в изследвания или не станат проблем. В огромен брой от случаите лечението е успешно, а при доста – дори не тежко. В ежедневното говорене се обръщаме най-вече към тези, които търсят лечение.

Цитираните данни с това разбиране обаче не са непременно верни. Здравната статистика в България се ръководи изцяло на база какво НЗОК са благоволили да платят, а не проследяване на състоянието на самия пациент. Примери как този подход води до грешни изводи са ражданията и абортите, за които съм писал доста. За неща като вътрешноболнични инфекции пък няма данни, тъй като се крият яростно. При рака обаче се случва и друго – нуждата от посещения в различни болници водело до броене на един пациент няколко пъти – броят се процедури по болници, а не пътят на един болен. Това уж се коригирало в крайната статистика, но заради липсата на проследяване всъщност се влошава качеството на данните. Също така не се отчита дали има излишни или повторни процедури и какъв е резултатът.

Невинаги е било така. Писах преди пет години по същата тази тема и как десетилетия наред сме имали раков регистър, който го е грижа именно за пациента и какъв е резултатът за него, а не какво НЗОК им е останало след източването. Също така разгледах защо сравненията в броя болни спрямо поколение по-рано е крайно грешно заради различната структура на населението.

Не на последно място, споменах в тогавашната статия, че значително подобрената ранна диагностика качва статистиката за брой болни, но в същото време подобрява значително резултатите за тях самите. Раковия регистър пазеше именно такава информация, но от близо осем години беше административно унищожен. Все още нямаме представа какво ще го замести, но предвид изминалото време е ясно, че всичко трябва да започне от начало.

Дори страницата на регистъра е премахната и старите доклади са изтрити. Може да ги намерим обаче в регистрите на международни организации. На този етап единствените актуални данни са на сайта на НЦОЗА, но както споменах горе и многократно съм писал, те се базират предимно на информация на НЗОК, липсва всякаква методология и са крайно подвеждащи.

Когато говорим за този проблем е важно да боравим с коректни данни и да имам разбиране какво значат те. Има много мерки, програми и инициативи, чиято ефективност може да бъде измерена единствено с такава статистика през продължителен период. Това става безпредметно, когато боравим с грешни или направо измислени числа.

Със сигурност има подобрение в диагностиката и разбирането на проблема в обществото. Кампании за масова имунизация срещу ЧПВ и включване на момчетата в програмата ще спасят хиляди човешки животи и ще спасят още десетки хиляди от страдания. Това вече дава резултат в много страни. Редовните инициативи за скрининг срещу рак, профилактичните прегледи и изследвания също помагат. Има нужда обаче от промяна на отношението и работата по темата на ниво институции от касичка за едни болници към целенасочена координирана програма с цел добър изход за пациентите. Не помага обаче, че все още движещи лица в националната здравна политика са „разни професорчета с болници и комплекси“, както описа проблема един бивш министър.