На 28-ми март 2025 бях поканен от тогавашния и.д. главен архитект Аспарухов в Направление градоустройство и архитектура в община София да обсъдим как може да се подобри прозрачността и комуникацията на отдела. Срещата се оказа със съвсем друга цел, но в рамките ѝ докато обосновавах работата си по темата използвах на няколко пъти думата „презастрояване“. Бях контриран, че такъв термин няма, което ме подтикна да изложа пред пълната зала какво всъщност носи като значение.

Наистина, термин „презастрояване“ в градоустройството няма. Това не значи, че е лишен от смисъл. Аналогично, в медицината няма термин „оздравял“. Както повтарям неспирно в статии и интервюта, а и многократно ми беше изтъквано на срещата, аз не съм архитект, строителен инженер или какъвто и да е специалист в сферата. Аз съм жител на града и като такъв се интересувам какво се случва с него. В ежедневието си, обикновените граждани използваме думи, които обобщават позиции, настроения, усещания и желания. За целта може да заемем термини от някоя професионална сфера, може да използваме такива погрешно изменяйки смисъла им или да си измислим нова дума. В лингвистиката тези се наричат неологизми.

„Презастрояване“ е такава дума. В нея не се събират конкретни параметри на отстояние, височина, кинт и озеленяване, а усещането на живеещите в един град за уплътняване на пространството със сгради, бетониране на до скоро зелени и понякога диви площи, концентрацията на по-голямо население и трафик в определени части на града, липса на инфраструктура и като цяло влошаване на градската среда. Доколкото говорим за усещане, то неизменно е субективно, особено ще се отнася до елементи като височина и озеленяване. Практически всички обаче са единни в това, че липсва контрол и описаните процеси влошават условията за живот въпреки всички подобрения и инвестиции.

В този смисъл говорим за презастрояване не само като уплътняване на междублоковите пространства с нови жилищни сгради, не само като стената от почти залепени една до друга сдания по Черни връх, не само за кулите, които никнат със спорна и понякога откровено корупционна история на разрешение. Говорим за това как това строителство в иначе частни имоти се отразява на всички околни. Говорим за това, че над две десетилетия общината не е защитавала обществения интерес както изисква законът и да изземе част от частни парцели за пътища, училища и градини в кварталите в полите на Витоша. Затова сега рекламирани като „луксозни“ сгради тънат в кал по виещи се улици сякаш извадени от роман на Дикенс описващ мрачна чумава алея.

Това усещане не носи със себе конкретни параметри. Колкото има спор дали сегашните кули в София може да се квалифицират като небостъргачи, така няма единно мнение дали помагат или пречат на градската среда. Истината е, че могат да бъдат полезни, но разговорът спира само с етажност и кинт – може би защото те чакат подпис от общината. Биха били полезни, ако цялата останала площ не е изпълнена с шикозни бит-пазари или бутафорна зеленина, а са истински обществени площи като паркове. Ако са наистина достъпни и потребни на околните, а не просто красива фасада криеща дефекти и/или каквото някой е успял да изпере като пари. В противен случай независимо от височината, сградата единствено затормозява по всички важни критерии районна и е нормално засегнатите да търсят ограничаване.

Може би най-важното тук е, че това усещане за града се изменя през времето. Това става както с развитието на инфраструктурата и икономиката, така и на демографията и възможностите. Доста сякаш още очакват всички останали да им осигуряват безплатно паркоместо точно пред входа. Все повече обаче осъзнават, че да си купиш кола в голям град значи вече да имаш гараж. Аналогично хората свикнаха да карат децата си по-далеч на училище и градина и имат по-високи очаквания от градския транспорт. Промени в разпределението на живущите между кварталите, възрастовата структура, възможностите за работа от вкъщи и прочие също влияят на тази динамика и усещане. Следва да е така и трябва да говорим за това.

Тези разговори са важни и е разбираемо защо архитекти и инвеститори не ги харесват. Първите, защото боравят с точни термини и параметри, но най-вече разбират колко трудно е да се кодифицират изисквания, които да отговарят на описаното усещане на живущите за града им. Вторите, защото се опитват всякак да спрат опити за ограничаване. Всъщност, точно Националната асоциация на строителните предприемачи настояваше, че такова нещо като презастрояване няма, че през социализма е било позволено нереалистично голямо пространство между блоковете, което сега може съвсем спокойно да се уплътни.

Всъщност критика към мен, че „такъв термин презастрояване няма“, беше отправена първо именно от архитекти притежаващи или работещи в такива инвеститорски фирми. Някои настояваха, че картата ми с 3D застрояването била манипулативна и София никога нямала да изглежда така. Те бяха причината да опиша в статия 20-те най-чести критики към проекта. В онази среща в НАГ Аспарухов във временната длъжност главен архитект изказа като свои дословно позициите на тези инвеститори, които следва да регулира. Намерих го за странно, но не учудващо.

Важното тук е, че доколкото наистина няма такъв професионален термин „презастояване“, той съществува като неологизъм обобщаващ масовото обществено недоволство от влошаването на градската среда породено от привидно безразборното, изпълнено с корупция и липса на контрол, планирано на парче и без инфраструктура, а понякога обективно опасно за жителите строителство. Като такова да, презастрояване в България има и то е повсеместно. На дона на демографската криза е и също абсурдно и спекулативно.