Вчера, когато привършвах текста ми за картата на Евростат, се замислих над още нещо. Защо забелязваме спад в тоталния индекс на плодовитостта сред повечето европейски държави в последните две години? Поне това на пръв поглед се виждаше взирайки се в данните им. Реших да се задълбая повече и излязоха няколко интересни наблюдения. Ще се опитам да дам свое обяснение за тях, макар несъмнено за всяка държава те и други имат различна тежест.
Каква е динамиката?
Тъй като говорим за доста числа и държави, реших да разгледам две конкретни години – 2019 и последната известна 2023-та. С други думи – преди и след пандемията. Защо избрах тях и защо не трябва да избързваме с изводите ще обясня по-нататък, но ето първо графиката. Тук сравнявам 24 държави включени в данните на Евростат. При 18 има спад от над 9% за пет години, което е сериозно. При Унгария, Хърватия и Португалия практически няма промяна, а при Сърбия и Македония има съответно увеличение от 6.6% и 18%. Тях ще разгледаме след малко. Най-голям спад има при Турция от 20%, както и при Полша, Швеция, Грузия, Естония, Латвия и Литва от между 15% и 21%.
Интересното е, че сред държавите от ЕС една от трите без намаление е България. При това е с най-голямо увеличение от 1.12%. Както коментирах в предишната статия, плодовитостта не трябва да се разглежда в изолация или дори кратък период, макар в определени случаи да е неизбежно. В случая дори да сравним 2023-та със средната стойност за същите държави между 2017 и 2019-та, картината не се променя. България дори скача с 3.82%. Тук важна бележка е, че изключвам държави като Кипър и Люксембург заради малкото население.
Държавите, където няма намаление за този период, са България, Сърбия, Македония, Унгария, Хърватия, Португалия и Кипър. Кривите им за последните десет години са добро начало, за да разберем условностите им, което да ни даде и идея за тези с голямо намаление.
Виждаме голяма вариация и в зависимост коя година вземем, получаваме различен ръст. При България, например, практически липсва промяна след 2018-та, след като до тогава има постоянно подобрение на плодовитостта. Въпреки това, се виждат леки пикове през 2019-там, 2021 и 2023-та, което прави сравнението горе подходящо. При Сърбия и Македония се отчита значително повишение след кризата. При Унгария и Хърватия виждаме първоначален скок от 1-2 години, след което рязък спад. При Португалия виждаме пък спад и после възстановяване, а при Кипър ситуацията в по-скоро като България. С други думи, при всички изброени с изключение на Сърбия и Македония виждаме по-скоро еднократни ефекти. Вижда се ясно обаче, че България има значително по-висока плодовитост от останалите дори с положителна тенденция и това е силен сигнал, който не трябва да се пренебрегва.
Възможни обяснения
Още в началото на пандемията, когато се разбра, че няма да свърши за няколко месеца, имаше твърдения, че тя ще доведе до сериозно увеличение на раждаемостта, а от там и плодовитостта. В това имаше някаква логика. От една страна, историята показва, че след кризи и войни има скок в раждаемостта като форма на компенсиране. От друга, много хора бяха затворени вкъщи продължително без много какво да правят.
Тези твърдения обаче се базират на повърхностно разбиране на поведението на хората, още повече в днешното общество. Голямата несигурност и смърт всъщност намалява шансовете двойки да се решат на деца. Видяхме го през 90-те в България. Това е още по-вярно във време, когато поне някаква част от населението има някаква здравна и сексуална култура и възможност да се предпазят от бременност. В тази връзка, не се забеляза увеличение на абортите нито според данните на НЗОК, нито според оценките на организации занимаващи се с темата. Има дори постоянно намаление – както в абсолютен брой, така и спрямо брой жени и брой раждания.
Както виждаме горе, забелязва се спад в раждаемостта в много държави. Средното за целия Европейски съюз (без Великобритания) е 9.8% надолу между 2019 и 2023-та. Една причина за това може да е продължаващата политическа и икономическа несигурност. Водещ фактор си остава застаряващото население, повишаващата се средна възраст на раждане и променящата се възрастова структура на жените в детеродна възраст. По време на пандемията пък навярно изолацията е имала ефект – когато не излизаш продължително време или общо страниш от групи, не срещаш нови хора, не заформяш връзки и семейства и от тях – деца. Това е феномен наблюдаван от много време в Япония и е основен проблем в демографията им, но по културни причини.
В държави крайно зависещи от имиграция за закрепване на демографското си положение като Италия, Германия и Франция пандемията доведе до намаляване на този поток. Като допълним затварянето на границите, паника подтикната от нативистични и националистически настроения, засилването на радикалните партии и общите негативни настроения срещу чужденците, разбираемо е защо притокът на деца и млади семейства, които да раждат такива би намалял, а тези вече на място биха отложили такова решение.
В България може би е имало отчасти положителен ефект от този процес. Шовинизма, расизма и сегрегацията са все още твърде сериозно заложени в обществото ни и работната среда и в комбинация с корупция и мудна бюрокрация никога не сме успявали да привлечем значително количество външни работници. Така временен спад не би се отразил толкова, но означава и че дългосрочно сами ограничаваме възможностите си като общество и икономика. От друга страна, имаше от рано сигнали подкрепени от последвали данни, че доста българи се върнаха в рамките на пандемията и останаха в България. Някои от тях навярно вече имат деца и са помогнали за наблюдаваното леко увеличение на плодовитостта. Аз съм сред тях, макар връщането ми в България да беше планирано доста преди самата пандемия.
Да не бързаме с изводите
Не трябва обаче да се взираме прекалено в тези отделни числа, защото те се влияят твърде силно от много фактори. В Унгария, например, широко тиражираните мерки за стимулиране на раждаемостта и брака сред семействата имаха еднократен и скромен успех. Причината за това е липсата на разбиране за мотивацията на хората и същността на проблемите, но и също, че бяха диктувани от религиозни, националистически и консервативни догми.
В други страни локализирани проблеми, кризи и несигурност имат голямо влияние върху числата. Пример за прибалтийските републики и заплахата от агресия от страна на Русия. Дори неща като инфлацията, която видяхме в Европа и освен всичко подпомогна изкачването на анти-системни партии, може да е фактор.
Но основен фактор според мен е вътрешната демографска динамика в самите държави, която съвсем очаквано не върви в синхрон. Често предупреждавам да не се сравнява така механично метрики между държавите, особено такива в конкретен момент във времето. Всяка метрика има своя смисъл, обяснение и приложение, но имаме склонност да ги изкарваме от контекст без особено разбиране. За тоталният коефициент на плодовитост навярно това важи в най-голяма степен.
В различните държави в детеродна възраст влизат и излизат различен брой жени. У нас в последните години влизат доста заради повишената раждаемост преди 15 години. Също така, различни социални фактори като възраст на завършване на училищата, практики за започване на университет, социална и трудова защита, достъпност до помощ и финансиране за подпомагане на репродуктивното здраве и промени в тези мерки и възможност в последните години могат да имат еднократен ефект, който за се види като сигнал в тези данни. Понякога дори продължителна липса на медикамент важен за хора с трудности в зачеването може да създаде ефект съизмерим с онези, които виждаме горе.
Не на последно място, данните за някои от изброените държави са предварителни и подлежат на корекция. Докато повечето деца родени през 2023-та са били заченати в условията на пандемията и още в началото на войната в Украйна, когато се смяташе, че ще свърши бързо, не може да знаем колко тази несигурност им се е отразила. Трябва да изчакаме окончателните данни за 2024-та и дори 2025-та, за да видим дали обсъжданото е имало по-сериозен ефект и какъв.
Затова е важно да четем с разбиране, да поставяме нещата под въпрос и в контекст, да сме запознати с методологията и ограниченията на данните и да не търсим гръмки твърдения и още по-малко – обяснения на ефект, който ни се ще да видим. Най-големият проблем на които да е данни е не в тях самите, а в презумпциите, с които подхождаме.