Радев е прав. Символите на антифашизма и борбата срещу политическата, националистическа и религиозна радикализация ерозират.
Това, което изначално бърка е, че тези символи никога не са били статуи. Особено не на чужди войски, които някога са окупирали България и държавниците от потретите в кабинета му яростно са пъдили от страната. Не и на същата, която сега заплашва България с ядрени удари.
Символите на тази борба са в ежедневното поведение на политици и общественици. Това, което приемаме за допустимо в ефира, трибуната на парламента и обществения диалог. Това, от което искаме децата ни да се учат и вдъхва доверие, а не страх в самите нас и близките ни. Тези символи ерозират всеки път, когато се затворят очи за паравоенни организации, преиначат случаи на банди с тийнове биещи по паркове и неудобни за властта протести, обърне гръб на изнасилвания, домашно насилие, убийства на жени и различни и активно се подкрепят и хвалят елементи подклаждащи омаза и водещи до подобни убийства.
Символите на тази борба са обществени, а не инфраструктура. Те са с личен пример, а не от камък. Радев е в политиката отдавна и поведението му през годините, както и това на съветниците и хората около него сега, не може да се нарече обществено или за пример. Това включва както залитанията към радикални идеологии и обслужване на чужди военни интереси, така и тъпкането на религия в гърлото на светското образование и децата ни.
Паметникът е нещо, зад което можеш да се скриеш физически и в преносен смисъл. Повечето се вдигат именно с тази цел. Пред постъпките си всеки следва да стои гордо изправен, а не да отклонява вниманието и да сочи към купчина бетон или другите.