В последствие подобен сайт се появи и в Русия – карта на нарушенията по време на изборите там. Такива сайтове има в много държави и представят доста полезен поглед над реалната обстановка по време на изборите. Мисля си, че и българският вариант го показа. И след 2 години „За честни избори“ ще е на разположение и ще събира сигнали доста по-рано. Надявам се, че тогава ще има (въобще някаква) прозрачност в работата на ЦИК, но за целта трябва да направим нещо още сега.

Задача на медиите е да ни информират за света около нас. Поне така е по дефиниция. Работата е там, че светът и всички преплитащи се истории са толкова сложно нещо, че неизменно и традиционните медии се оплитат в мрежа на интереси и тайни.

Ако медиите са едно донякъде изкривено огледало на света, но и самите те са част от него, кой ни информира за медиите? Знаем, че има търговия на влияние, подмолни игри, изкривяване на истината и прочие. Кой у нас съставя подробен отчет на тези неща?

Фондация „Медийна Демокрация“ прави анализ на медийната среда, но техният фокус е по-скоро върху темите, за които се говори, а не връзките между разказвачите. Обединение от медии поиска осветляване на собствеността на всички издания и това е стъпка напред. Икономедия, като част от тази група започна кампания срещу няколко други вестника заради изкривяване на информация, клевети и обслужване на интереси. Дали това е достатъчно?

Причината да пиша всичко това е огромното впечатление, което ми направи едно предаване по AlJazeera – Listening Post. Какво знаете за AlJazeera? Преди да забележа Ричард Гизбърт и подробните му репортажи за това как медиите оформят обществата по света и аз си мислих, че е просто арабска телевизия, която се опитва да даде алтернатива на CNN и другите подобни. От това, което чуваме от западните медии, разбираме, че арабският международен канал е просто инструмент в ръцете на диктатори и терористи в Близкия Изток и толкова.

Зареден с такива впечатления предаването на Ричард Гизбърт обяснимо ме учуди. Направено е изключително грамотно, а и би трябвало – преди AlJazeera той е работил 11 години за ABC където е отразявал конфликтите в Босна, Чечня, Сомалия и Руанда. В Listening Post той не само проследява медиите по света, но и ни показва как си взаимодействат и влияят от световните събития. Погледът му е глътка свеж въздух на фона на откровената пропаганда на американските телевизии. Говори както за атаките срещу WikiLeaks и Джулиан Ансандж така и за дупките в цензурата на Китай. В едно от предаванията си той направи цялостен репортаж за филма South of The Border, където Олвър Стоун обикаля Южна Америка и говори с почти всички т.н. диктатори там. В интервюто си за The Listening Post, той показва, че тези държави имат и друго лице, което не виждаме – къде заради заглушителното боботене на медиите, къде заради културните ни различия. Учудих се да разбера, че всъщност почти всички лидери като Чавез са избрани демократично на избори одобрени от ООН и имат огромна популярност сред населението. Нещо, за което не се говори в черно-белите истории на ABC, BBC и CNN е, че те се борят с олигархия (предимно бели) създадена от предишните режими, която контролира повечето ресурси за сметка на местното население.

Доколко истории като тази за Южна Америка са верни или не, няма значение. Когато прекарате достатъчно време в наблюдаване на хората разбирате, че няма прави и криви – има гледни точки от които фактите се наблюдават и интерпретират. Задачата на медиите – нови или стари (колкото и да не обичам тези определения), е да ни дават тези различни интерпретации. Медийните конгломерати – като Труд/24 часа, Капитал/Дневник, Стандарт или Дума – застават съзнателно или не на на своята камбанария и не могат да се определят като обективни.

В това, разбира се, няма нищо лошо. Не мисля, че може да има обективна медия, както не може да има обективна личност. Когато съберем повече хора на едно място те почти никога не са коректив един на друг, а по-скоро натрупват грешките си. В този смисъл не виждам лошо да има субективни медии. И сега имаме такива, но това не е ясно заявено, защото се стигматизира както всяка публична тайна.

В този контекст смятам, че би било много полезно да имаме един такъв навигатор из медийното пространство като този, който Ричард Гизбърт създава в AlJazeera. У нас този тип говорене е по-скоро част от сблъсъците между политически и икономически интереси. Господарите и Слави просто докосват повърхността, а останалото се изчерпва с изчитане на печата. Мисля си, че е време да видим такова предаване и в България.

Нещо друго, което The Listening Post ни показва е, че можем да получим много качествен медиен продукт (както го наричат журналистите) от източни медии. Това мисля, че може да е вдъхновение за нашите журналисти, защото показва, че с малко инвестиции и използвайки социалните мрежи може да се постигне много. Друг дори по-добър пример е Russia Today. И те както AlJazeera публикуват всичките си предавания в YouTube и са удобни за гледане. Макар, че повечето наши телевизии пускат записи на сайтовете си, те още нямат смелост да се откажат от контрола върху съдържанието и това кой как го гледа. Чак тогава може да осъзнаят голямата полза от това да пуснат всичко свободно в такива мрежи. Просто има разлика между това да присъстваш в мрежата и да участваш в нея и това беше съществен момент в онзи дебат в Капитал.

И говорейки за мрежата като социална среда, друга важна особеност на The Listening Post е, че след всяка новина, която обсъждат, включват няколко минути с видео-коментари на техни зрители от YouTube. Накрая обикновено пускат някое viral видео, което е имало определен отзвук в медиите, за да покажат как нещо обикновенно може да получи широко внимание без непременно да има някаква художествена или медийна стойност.

Може да следите The Listening Post всяка седмица в YouTube. Публикуват новини и събират мнения във Facebook и Twitter. English Russia има аналогични канали: YouTube и Twitter.

„Тишината е спор, който се води с други средства.“
Ернесто „Че“ Гевара

Смятам, че може да приложим думите на този символ на революцията в ерата на интернет. Липсата на яснота за състоянието на собствената ни държава в наши дни има съпоставими последствия за отделния гражданин, както по времето на Че. Тук обаче няма да говоря за сваляне на правителства и вдигане на оръжие. В наши дни информацията е по-силно оръжие и в следващите редове ще се опитам да ви покажа, че отворените (или свободни) данни ще променят начина, по който общуваме с и контролираме управляващите.

Какво са отворените данни? Това е статистическа информация, анализи, сурови цифри от преброявания и най-вече – отчети на различни ведомства. В една администрация има постоянен поток от най-разнородни данни, на базата на които би трябвало да се вземат решения. Пример за такива данни са заболеваемостта разпределена по региони, възрастови групи и месеци от годината. Затварянето на болници сега е тежка тема у нас и точно анализ на такава информация би помогнала да се оптимизира къде какви здравни заведения и инвестиции са нужни.

В основата си, цялата тази информация е принципно публична и всеки (на теория) може да я получи, ако се позове на закона за достъп до информация. Проблемът с това е, че 1. трябва да знаеш каква информация търсиш, 2. получаваш моментно състояние, а не постоянен поток от данни и 3. често документите се бавят или въобще не ги получаваш. Идеята на отворените данни е, че правителството предоставя цялата тази информация в публичното пространство през определен период във формат, който е удобен за визуализация или анализ. Това най-често са Excel таблици, XML или RDF*.

Когато предложих идеята за нещо такова в България като кауза на Капитал, от Програма „Достъп до информация“ са отговорили, че на този етап се борим въобще да дадат някакви данни, пък какво остава да пуснат голяма част от тях ей така в мрежата. За жалост са прави за нежеланието и мудността на администрацията, но има няколко светлинки в тунела. Първата от тях откриваме точно в Капитал, където комбинират данни от НСИ, за да покажат разпределението и растежа на заплатите по градове, както и такива от БНБ за увеличаването на лошите кредити в последно време. За целта, използват един уникален инструмент – GapMinder, на сайта на който ще намерите подобни данни в световен мащаб. Подобна информация показах и аз, но за смъртността и сърдечно-съдовите заболявания.

Друг пробив в посока отворени данни е успешната акция за публикуване на разпечатките от гласуванията на депутатите. Законът беше обнародван наскоро и сега очакваме първите документи. Тази информация може да се използва например, за да се сравнят публичните изказвания на депутати и предизборните им речи с реалните им действия. Друг проект, който започнах наскоро, е регистър на безследно изчезналите в България. В него с времето може да се събере информация за това къде, какви хора и с каква честота изчезват. В едно от предложенията, които получих, имаше идея тези данни да се сравнят с общата престъпност в региона. За жалост, събирането на такава информация е изключително трудно дори и с полицейските бюлетини. Затова след заявеният от говорителя на МВР интерес към проекта ми се надявам всичко това да се публикува в отворен формат, за да може да се анализира свободно.

Ползата от отворените данни е описана много добре в The Guardian от Симон Роджърс. Там той посочва един нов тип журналистика – този на данните, където хората в медиите ще се гмуркат в море от свободни документи, ще ги анализират и ще вадят пикантни подробности около резултати и провали на стратегии. В социалните мрежи хората пък ще могат да комбинират и визуализират информацията така, че да обяснят на другите по-добре различни процеси и проблеми.

Ако си мислите, че това бъдеще е още далеч, помислете пак! В същата статия се говори за плановете на британското правителство да „освободи“ огромни масиви от публични данни по начина, за който говорих горе. В щатите пък, Обама в слизането си на власт създаде портала Data.gov, където вече десетки хиляди правят анализ за правителството на добра воля и вадят изводи на базата на отворени данни. И в момента виждаме хиляди „иконографики“, които визуално ни обясняват сложни данни за икономическата криза, разливът от петрол или климатичните промени. Тези данни са и от голяма полза най-вече на бизнеса, защото помагат за планиране, предвидимост на разходите и намиране на нови ниши в пазара. Други уникални примери може да видите под статията ми.

Инструментите са налице. Липсват данните.

В един друг цитат, приятелят ни Че казва „Революцията не е ябълка, която пада когато узрее. Ти трябва да я накараш да падне.“ В този смисъл не мисля, че трябва да изчакаме моментът да узрее, за да поискаме отворени данни. Тези решения се взимат от хора на горните етажи и с подходящи аргументи и софтуер, може да се заобиколи неефективността на администрацията под тях. Същността е да им покажем, че отваряне на данните не означава, че разкриват грешките си, а че дават възможност на всички да помогнат с решението. Ако не го сторим, както ние – гражданите, така и самите управляващи ще трябва още дълго да се борят с дребни чиновници за всяко парче информация.

Следва лекцията на Тим Бърнърс-Лий за годината, през която данните станаха отворени по цял свят. Той дава прекрасни примери за важността на отворените данни и нуждата правителствата да го осъзнаят. Втората лекция е на Ханс Розлинг – човекът зад GapMinder, който разбива представите ни за разпределението бедността, СПИН и детската смъртност по света. Поселеният пример, който искам да ви дам, идва от Тед Дейвънхол, който показва че здравето ни зависи от това къде живеем като комбинира данни за индустриални комплекси, замърсяване и прочие.

* :XML е формат, които предава данните в структуриран вид, подходящ за четене от компютър. RDF се базира на XML, но включва и семантична информация – такава, че компютъра да разбере какво всъщност чете и сам да може да намери връзка с други бази данни. RDF е един от езиците, който стои в основата на третото поколение интернет.

Благодаря на Радо, че във Facebook ме насочи към статията на The Guardian.