Преди няколко години бях доста активен из разни македонски форуми. В началото имах илюзията, че водя спор, но в последствие стоях само за да си начеша езика. Всичко това спря след като във фейса попаднах на реплика на македонец, която ме накара да се замисля. Той каза, че няма значение какви са били преди – важното е какви искат да бъдат сега. Това ме подтикна да се поразровя в историята ни, за да намеря каква е била политическата обстановка в началото на миналия век – тогава, когато идеалът е бил обединена България. Оказва се, че „македонският въпрос“ е бил разменна карта по време на всички избори, поличиески битки и други глупости, на които се радваме и днес. Всичко това е отблъснало патриотите в сегашната ни съседка и се зародила идеята за суверенна Македония.

Разбира се, историята не е толкова проста, но всичко това ми напомня на ключовата дума „българите в чужбина“, която се размята сега. Като всяка такава, и тя започва да губи смисъла си. Помните ли българския Великден? А призивите за връщане на специалистите ни от чужбина, за да помагат на България? Сега си имаме министър за тази група. От доста време си имаме и агенция.

Когато Димитров зае този пост, писах, че не ме интересува дали е ДС или не стига да си върши работата. За жалост не го видях това. Чух само за случай в Колн Чехия, където се разсърдил на служителка на консулството шефката на агенцията, че е била искрена с българите там и от това последвало уволнението й. В интерес на истината не съм чувал много и за работата на агенцията за българите в чужбина. Запознах се преди време с представителката за Германия и имаше добри идеи, за жалост останали само на хартия. Срещнах ги и на „Кариера в България“ – събитие организирано от студенти за студенти, поредното издание на което ще се проведе утре. Да си призная, отдавна съм се отдръпнал от работата на студентските организации тук, но нека погледнем нещата от друг ъгъл – интересувам се ситуацията на българите в чужбина, търся информация, действам по някои въпроси, но пак не забелязвам работата нито на въпросния министър без портфейл, нито на агенцията. А не е ли това идеята – да помагат на сънародниците ни зад граница и ако не друго – поне да ги информират своевременно за най-важното.

Не знам кой ще е новия министър, но ме притеснява, че няма значение. Един такъв пост, макар и без портфейл, не трябва да стои просто като значка, с която да се показва внимание към дадена кауза или група. Виждам, че кабинета отчита важността на емиграцията и студентите в чужди университети – ако не като човешки и експертен потенциал, то поне като източник на солиден процент от БВП. Няма да тръгнем да си създаваме отделна държава като българите от Македония, поради простата причина, че тези зад граница вече са си намерили по една. Няма и да спрем да връщаме пари и да рекламираме по свой начин страната ни пред чужденците. Повечето от нас обаче обръщат глави назад – най-вече поради сантиментални причини, но и с надежда да видим нещо, за което да се хванем в желанието си да се върнем. Хайде да не повтаряме грешката от преди 100 години и да превръщаме този емоционален заряд в политическа карта. Не си струва.

Тези дни премиерът цитиран от Time заявяви, че няма приятели и не е на този пост, за да се хареса на някой. Логично е, че щом някое правителство си върши работата, хората да са доволни и да го харесват. В случая, задачата на Бойко Борисов е такава, че в края на мандата не само да не бъдат избрани пак, но и трябва да бъдат мразени.

Основната цел, която зададохме на Бойко е да изчисти до колкото може администрацията от корупция. Второстепенни цели, които до голяма степен са производни на този основен проблем, са здравеопазването, евро-фондовете, съдебната и пенсионна системи. За решаването на всички тях се изискват множество реформи, размествания в администрацията и осъдени по високите етажи. Реформите обаче никога не правят хората щастливи в краткосрочен план, защото разбутват една система, с която са свикнали независимо от всичките ѝ недостатъци. Както знаем, одобрението на избирателите се базира предимно на скорошни събития. Макар и обществото да ги изисква, то усеща положителния ефект на тези промени доста след като политиците направили ги са получили полагащата им се „рейтингова тесла“.

У нас тази ситуация се усложнява заради загнездената във всички нива на обществото корупция. Макар и да недоволстваме от това, че се иска рушвет за елементарни административни услуги, бихме предпочели да платим на полицай вместо да ни вземат книжката. Същото важи и за пристройките по жилищата ни, осигуровките на минимална заплата и прочие. За всички тези масови прегрешения се извиняваме – къде с право, къде не – с мудната система, която не ни дава друг избор освен да прекрачим закона.

Ако предположим обаче, че сегашните управляващи разнищят този Гордеев взел, първото, което ще видим е чиновници, които ги е страх да искат и да приемат подкупи. При този оптимистичен вариант, тромавите процедури и задънените разпоредби ще си останат, но заобикалянето им ще стане много трудно. Сега никой не поправя системата, защото почти всички я заобикаляме и не почти се оплакваме – следователно проблем няма. Едва когато се намерим в безизходицата да спазим някоя идиотска разпоредба при наличие на голям риск при даване на подкуп, ще започнем активно да търсим правата си и да се интересуваме какво всъщност гласуват ония в парламента.

Преди това обаче ще видим в България в една хаотична система без „третия начин“. Това ще стане, разбира се, при условие, че Бойко си свърши работата. Тогава всички ще го мразим, защото е развалил онова, с което сме свикнали. Затова според мен целта му трябва да е точно такава – да няма приятели, да го мразим всички и да не му пука. Взимането на мерки срещу кризата и правенето на реформи според обществените настроения въобще не съвпада с тези му изказвания, но се надявам общата му политика да върви в тази посока. Лакмусът за това дали идните 3 години ще са успешни е дали на следващите избори ще се провали и дали тогава ще си говорим повече за администрация и наредби и по-малко за корупция.