Днес хиляди ученици завършват средното си образование. Много от тях ще се впуснат към университети у нас и в чужбина. Някои няма да могат, но няма да го споменат от срам, че не са били приети. Единици ще са тези, които са преценили, че ще се захванат с някакъв занаят и започнат да работят веднага.

Може би точно днес е подходящ ден да си говорим за образованието в България. Да, знам, че отдавна се обсъжда нуждата от реформа, за ниските заплати на учителите, за лошата инфраструктура и нежеланието на децата на учат. Всъщност всяко следващо поколение има чувството, че „сегашните“ деца са по-необразовани, по-невъзпирани и въобще по-разхайтени от тях. Всъщност, няма особена разлика – и преди 20 години е имало тези проблеми. Същото можем да кажем и за преди 40 и 60. Достатъчно е само да си спомните какво са говорили вашите родители за вашето поколение.

Може би единствената разлика е отношението към самото образование. Днес говорим, че децата оглупяват, а на учителите не им се преподава. Децата влизат в час по задължение, а учителите си изпяват урока и излизат. Крайната цел на занятието е едните да получат определени оценки от другите, да продължат в университет и възможно най-бързо да започнат скъпо платена работа, която може дори да не им харесва. Всичко останало се смята за провал, който трябва да се компенсира цял живот. За да се оправи този проблем, сега говорим за реформи, които да оптимизират програмата, да я направят по-атрактивна за децата и да вдъхновят учителите така, че те от своя страна да могат да вдъхновяват учениците си.

Вдъхновение – не се ли усмихвате мислено като споменавам тази дума в контекста на нашето образование. Колко учители сте имали, които наистина са ви вдъхновявали. Не говоря за страх, строгост или начетеност, защото това са само едни от начините да се предаде материалът определен от системата за дадения срок. Говоря за това на децата да им харесва това, което правят и правилните хора да ги напътстват, за да постигнат всичко, което могат. Вместо това, в момента децата се движат на конвейер, по който ги тъпчем със стандартни знания и малко практика, които много от тях забравят скоро. Този модел не се е променил с десетки, а на места и стотици години. Никоя реформа не може да оправи този проблем – може само да оптимизира конвейера и да направи стандарта по-„готин“.

Образователната система в България е счупена и надали има някой, който да не е съгласен с това. Може би не трябва да говорим за реформи, а за революция в образованието. Така или иначе нещо трябва да се промени – защо това да не е моделът, по който децата ни получават образование и въобще начина, по който се ориентират в бъдещето си и биват вдъхновявани. Дебатът около реформата се върти около това, кои елементи от чуждите системи трябва да възприемем – системи, които ние възприемаме за работещи. В същото време в други страни се опитват да избягат от недостатъците им и да осъществят точно тази революция, за която говоря.

Не знам каква е формулата за една подобна революция и не мисля, че някой знае. Знам само, че не трябва да се обосновава на стандартен модел, в който се инструктира кой какво трябва да учи и кога. Не трябва да се смята, че всички деца са празни кошници, които трябва да бъдат напълнени с нещо. На тях трябва да се гледа като парчета глина, които някой трябва да оформи, като всяко парче има своите особености и скрити възможности. Както няма скулптор, който оформя всяка статуя по един и същи начин, не можем да очакваме от учителите да „произвеждат“ ученици по един и същи калъп.

Едно добро начало за дискусия в тази насока са мислите на Сър Кен Робинсън и Майк Роуе. С работата на първия може би сте запознати, ако следите TED (описание ще намерите тук, а тук е българското й издание). По-долу ще видите двете му лекции (на английски), където той подробно описва какви са недъзите на образователния модел по целия свят и как той буквално унищожава способностите на децата ни. Факт е, че повечето успели личности, с които цивилизацията ни, ако можем да говорим за такава, се гордее, имат по-различен път в живота, отколкото учителите са им задали в училище.

В лекцията на Майк Роуе, той говори за работата си в шоуто „Мръсна работа“ по Discovery Chanel (Durty Jobs), което също вероятно сте гледали. Ще насоча обаче вниманието ви към последните две минути от записа (отново на английски), които съм сложил тук. Там той обръща внимание на проблем, който отбелязах в началото – желанието на всички да отидат в университет. Много от студентите у нас го правят, „за да си починат“. В същото време се усеща остра липса на заварчици, дърводелци, техници, автомонтьори и други майстори. Този тип професии са били на почит по време на комунизма, но в момента на тях гледаме като професионален провал. Явно същото се случва и в щатите. В същото време много висшисти се насочват точно към тях, просто защото са взели „нещо висше“, което не е било за тях. Ако сте строели къща или сте се занимавали с майстори, може би сте забелязали колко много пари взимат добрите дърводелци и дори плочкаджиите. Вижте цялата му лекция, за да разберете как той лично е стигнал до тези заключения.

Снимки: Монитор и D.Rotsoff@Flickr