Вчера се проведе седмата годишна срещата между бизнеса и управляващите в България. Организира се от Капитал като гостуват политици и аналисти като Иван Кръстев, Кристалина Георгиева и Симеон Дянков. Основната тема на форума беше неефективната администрация и обещанията за оптимизация през следващата година. Няма да се впускам в подробности, но ви съветвам да прочетете изказването на Иван Кръстев и да погледнете записите на Politikat.

Нещо, което на мен ми направи впечатление, бяха заглавията и върху какво се фокусираха отделни медии отразявайки едно и също събитие. Ето някои от тях:

Мисля, че добре отразяват политическите пристрастия на всяка от медиите. Не обаче това е проблемът, а че няма критичност и проверка на фактите – само демагогия и цитати. В този смисъл, добра идея е да прочетете текста на Бедров за еврофондовете и злоупотребите, които очакваме преди изборите.

Всичко това сочи, че приходите в бюджета от този данък ще намаляват силно. Разбира се, Дянков твърди, че целта не е още постъпления, а синхронизиране на данъчното облагане. Наистина в много държави има такъв данък, но доколкото ми е известно – не във всички. Дори обаче да сме единствените останали, това въобще не е аргумент да го въвеждаме. Движещите сили в икономиките ни са различни, а и слава богу няма още единна данъчна политика в ЕС. В Германия, например, има църковен данък, който всеки декларирал се за католик плаща. Имат и данък „солидарност“ – 5.5% отгоре на социалните осигуровки, който всеки западна Германия плаща и който отива за развитието на изостаналата източна Германия. Значи ли това, че трябва да ги въвеждаме и ние?

От друга страна, наистина говорим за приходи. Парите правят пари и въпреки да са малко, това е пак печалба. Ще дам пример отново с Германия – за всяко евро лихва, което банката ми дава за разплащателната сметка, веднага след това ми взима 45 цента данъци. В България за такава разплащателна сметка данъците върху лихвите ще са сумарно не повече от левче. Друг е въпросът обаче колко ще поскъпнат банковите операции. Технически няма се налага голяма промяна, но несъмнено банките ще използва това като извинение да надуят таксите „на око“. Така за всеки лев получен от държавата от новия данък, за хората използващи разплащателни сметки (тоест всички българи) тежестта ще е двойна и тройна.

Затова си мисля, че има логика да се променят условията на данъка и да се въведе условие – ще се облагат само тези приходи, които са от сметки с лихви по-големи от основния лихвен процент. Това ще изключи почти всички разплащателни сметки и ще остави само тези, които наистина държат парите си в депозити заради лихвите. Икономисти предупреждават, че дори тази мярка ще доведе до отлив на депозити и риск за банковата стабилност. Този тип данъци най-често целят пренасочване средства от един сектор в друг. В случая, когато стане по-малко изгодно да се държат парите в депозит, доходността от различни типове инвестиции може да стане по-атрактивна. Така може да се раздвижи финансовия пазар и да се образоваме за по-рискованите алтернативи.

Разбира се, по-добрият вариант е да се направи нещо съвсем друго – да се облагат всички печалби от лихви и да може всички платени лихви да се приспадат от данъчната основа. Така ще се облекчат домакинствата и бизнеса и намали вероятно най-големия бич за развитието на икономиката – междуфирмената задлъжнялост и просрочените кредити. Заемането на пари ще стане по-евтино, а това е предпоставка за разтеж.

Притеснително е, че тези неща не се поставят на обсъждане. Четем само съобщения на Дянков служебно рапортувани от медиите без реален дебат за нещо толкова важно. Това в никакъв случай не е рутинна мярка в рамките на задължително синхронизиране на законодателствата в съюза. В никакъв случай ефекта му няма да е малък. Хвалим се, че не сме Испания или Гърция и имаме стабилен бюждет, който не налага повишаване на данъците и повсеместни орязвания на харчовете. От друга страна, неразделна част от привлекателността на България като инвестиционна дестинация е стабилността и предвидимостта на данъчната система през годините. Тогава за какъв дявол въвеждаме данък – било то логичен или не – само за „ей така, защото трябва“? Отново проблемът не е в какви решения се взимат, а как се взимат и как се прилагат.

Държавните служители имат различни функции от тези в една частна фирма. Първите имат много по-големи отговорности към всички граждани и с тези отговорности идват съответните преимущества и задължения. Говорейки за сигурните заплати, осигуровки, надеждната пенсия и прочие, ние говорим за преимуществата. Едно задължение ни убягва сякаш и то е факта, че трябва да бъдат постоянно под контрол. Заради него и съм съгласен да се вдигат заплатите в бюджетната сфера, но при по-строг контрол. Мога да дам много примери за полицаи, чиновници, данъчни и прочие, които недоволстват, че са проверявани, но мисля, че сами ще се сетите. Добре е когато нищо не се намери. Лошо е, че се вдига твърде много ненужен шум, но това е проблем на съвсем отделна (на теория) власт.

И тук идваме до подслушването. Наистина има подем в подслушването в последните години или поне сега виждаме повече от тях на бял свят. Знаем ли дали е имало по-малко преди година, две, пет, десет? Трябва ли да се подслушват министри? Аз лично казвам да. Съгласен съм с тезата за личното пространство – подкрепих протестите срещу поправките в закона преди време. Знам какви последствия може да има и че това е компромис с важни принципи. Факт е обаче, че има нещо много сбъркано в начина, по който се действа в администрацията. Това не е от сега, не е дошло с тези или предишните – то си е там, заровено в отношенията между всеки чиновник, всяка процедура и всяка задна вратичка на закона. Още когато Станишев загуби властта ви казах, че администрацията няма да се промени съществено. Дори смениш няколко ръководни кадри, под тях остават почти същите десетки хиляди чиновници, нагледали се на промени, обещания и реформи. От примера и ежедневните решения на тези лидери обаче, се определят лимитите, в които служителите си позволяват да крадат и съответно – да служат съвестно. Имам известни наблюдения в министерството на Цветанов и съм сигурен, че всеки от вас е забелязвал разликата при един и друг министър, кмет или областен управител.

Затова съм съгласен да се подслушват висшите чиновници и този тон беше зададен от Борисов в самото начало. На всички ни беше ясно, че се случва, но някак си като излезе наяве, станахме много чувствителни. Зарадвахме се, че министрите ще са на тръни, за да си вършат работата, но предпочитаме слухове в медиите пред доказателства, които всъщност имат някаква тежест пред съда.

И сега конкретният случай – дали записа е подправен или не, дали разговорът е искрен или не, дали Цветанов покровителства или не, дали този или онзи са го извадили? Някой може ли да отговори? Има ли значение за вас като зрители, читатели и избиратели какви са отговорите? Получавате ли ги в момента? Очаквате ли ги въобще? Отговори няма и това е идеята. Ще изчезнат безследно като лекарска грешка във вътрешноболнична проверка. Ще ви останат само съмненията, че Цветанов покровителства престъпността, че Танев е неуравновесен, че Дянков е некадърен и не си устоява мнението, а Борисов не знае какво се случва. Нали? Колко сте уверени във всичко това и ще ви пука ли след 3 месеца дали е вярно, докато го цитирате като факт?

Що се отнася до подслушването, то наистина е сериозна тема. Трябва да го има, но в много ограничен, контролиран и сигурен формат. В момента на практика не знаем кой за какво отговаря, има ли нарушения, какви са наказанията и прочие. Знаем, че се слушат десетки хиляди телефони, че записите изчезват някъде и само подбрани части излизат в медиите. Това е лошо както за всеки от нас, така и за журналистите, а и дори за бизнеса. Нещо променя ли се след всеки изтекъл запис?

Днес видях в нета новата песен на Слави. Сами си преценете. Под нея е песента му от преди 2 години.

Преди няколко месеца водих подобен спор – възможно ли е да се прави наука извън БАН. Слушайки медийната война между родните ни учени и Дянков ми се ще да продължа задочно спора. Струва ми се, че битува мнение, че БАН е единственото място, където може да се прави сериозна наука. Разработките на по-големи фирми или частни лица са или загуба на време, или не са наука поради практическата им насоченост. В същото време, изглежда се смята, че никъде по света не се прави наука в университетите и моделът на БАН е стандарт.

Единственото определение, което бих могъл да дам на всичко това, е „заблуда„. Нарочна или неволна – не знам, но определено заблуда. Истината за БАН е, че е изключение на фона на европейските практики и при това много остаряло такова. (Нали все с „Европата“ се сравняваме.) Да, в академията се прави наука, но един вид „поръчкова“ и страшно неефективна. Има проблясъци, заради които получава международно признание (пример: LHC), но и те са като в спорта – случват се въпреки средата и управлението на проекти.

Мястото на науката е в университетите и частни организации. Първо заради финансирането, второ заради кадрите. В момента БАН получава бюджет, който ТРЯБВА да се изразходи някак. Има активи, които не се стопанисват прозрачно и доста от които явно не се използват за наука. Mediapool писа днес, че БАН не е агенция за недвижими имоти. И църквата ни не е, но явно и двете са се превърнали точно в това. В същото време средната възраст на учените там е близо до тази на пенсиониране, а младите учени нямат никакъв стимул да продължат дейността им – къде заради ниските заплати, къде заради невъзможността да се изкачат нагоре по стълбицата.

Обичам да давам пример с Германия, защото имам поглед над нещата тук. Подобно обаче е положението и в доста други държави. Тук науката се прави предимно в университетите. Работят в тясна връзка с компании, които инвестират в конкретни разработки. Така от една страна да повишат нивото на технологиите, а от друга – да оптимизират производството си. Държавата създава фондове за стимулиране на определени насоки в науката, за които се предвижда, че ще са полезни в близко бъдеще. Пример за това е проект за следващото поколение интернет (Web 3.0), по който работих до скоро. Стандартите и технологиите разработени в рамките му имат както научна стойност, така и директно приложение в индустрията. Съвсем скоро те ще спестят стотици милиони на немските компании от анализ на данни, а от друга ще спомогнат на държавата за по-добър контрол над бизнеса. При това, тъй като финансирането е държавно, лицензите са отворени в рамките на партньорството между университети и бизнес.

В доста такива проекти участват както големи компании, така и институти с професори и асистенти. Не винаги от тях излиза нещо от практическа ползва за бизнеса, но самото финансиране на държавата е вид помощ в сегашната тежка ситуация. Освен това, контактът между фирмите и комбинирането на технологиите полага основите на нови партньорства и продукти. Научните работници в университетите пък печелят предимно от такива проекти – това е допълнителен стимул да се развиват, защото основната им заплата е сравнително ниска. И най-накрая – обикновените студенти имат възможност да работят по проекти от реалния живот и да слушат лекции с най-новите технологии, а не едни и същи речи, с които стените на аулите са се пропили през последните 20-30 години.

В заглавието говоря за монопол над науката, защото точно това виждаме в БАН. Типичните характеристики на монопола са спиране в развитието, отхвърлянето на всякакви промени, остаряване на методите и липсата на всякаква ефективност. Не ви ли звучи познато? Всички се мръщихме на Дяков като нарече ръководството на БАН „феодални старчета“. Мисля си, че реакцията ни беше по-скоро не срещу истинността на твърдението, а защото дръзне да обижда една институция, която смятаме за свята и олицетворяваща науката. В същото време е публична тайна, че има вътрешна схема, по която се раздават звания, по която се израства в йерархията и по която се разпределя бюджет за проекти.

БАН не е агенция за недвижими имоти, не е финансова институция, не е държавна фирма, не е религиозна институция или поне не трябва да бъде нито едно от тези неща. Сигурен съм, че там има страшно доста кадърни хора, най-малкото защото са се захванали да правят неща, в които истински вярват. БАН обаче не е равнозначно на наука. Разформироването на БАН не е атака срещу науката, а разбиване на монопол над правенето на такава. А дали има специални интереси към имотите или не, може лесно да се провери с одит на досегашното им управление и прозрачност при прехвърлянето им в близко бъдеще.

Заради всички тези причини съм твърдо за разформироването на БАН. Това ще помогне на учените, на студентите и на бизнеса в България. Колко наши разработки се използват във заводи? Колко бакалавърски или магистърски работи имат нещо общо с реални научни изследвания? Какъв процент от проектите се правят по европейски програми или заедно с други институти по света (не с тяхно финансиране)? Знаем отговорите, но явно предпочитаме сегашното статукво.

Искаме реформи, но не и болезнени промени.

Повече по темата:
Защо моето образование е по-добро
Ето какво българите мислят за образованието
Какво е да си студент в чужбина: Техническият университет в Дармщадт, Германия
Европа ни предлага не само пари, но и технологии

Поради небивалия, признавам неочакван от мен, интерес към предишната ми статия- „Пенсионната система по света – една некачествена измама„, реших да допълня темата. В гореспоменатата статия поставих много въпроси, сега ще се опитам да потърся техните отговори. Нищо от това, което ще напиша, не е моя идея. Както обичаме да казваме в България- „Няма да откривам топлата вода“, просто ще ви запозная със световните тенденции и както намеква заглавието с „Бъдещето на Пенсиите“.

Първо, кратък преговор. Пенсионната система на земята в този си вид е обречена да се разпадне. Нужни са спешни и решителни действия от правителствата на Земята. Сегашните мерки- увеличаване на пенсионната възраст и на осигурителния стаж, както и вдигането на осигуровките просто отлагат неизбежното. Трябва да преминем към лични пенсионни сметки, колкото се може по-рано. Поставихме проблема. Нека видим сега няколко варианта за неговото решение.

Ще си позволя да разширя обхвата на темата и ще ви запозная с корпоративните пенсии, които представляват част от статуквото. Корпоративните пенсии се делят на пенсии с дефинирани доходи (defined benefit) и такива с дефинирани вноски (defined contribution). В миналото почти всички пенсии са били с дефинирани доходи. Какво означава това? Работникът X започва да работи за компания Y и получава гаранции, че в момента, в който се пенсионира ще започне да получава определена пенсия Z. Разбира се, за да се случи това, X трябва да работи през целия си живот за компания Y. В един момент се оказва, че компания Y не осъзнава в какво се забърква. Фирмата приема редица рискове, за да може да изпълни едно подобно обещание. Основните рискове са инвестиционен риск през всички години до пенсионирането на работника X, инфлационен риск и риск от дълголетие на работника X (longevity risk). Като прибавим и факта, че фирмата Y има 100,000 служители като X, проблемът вече става със заплашителни размери. Редица световни компании имат сериозни дилеми с пенсионните си фондове. За да не бъда голословен, ще ви дам и пример. General Motors имаше нерешим проблем със своите задължения към бившите си служители. Ситуацията допринесе и за фалита на компанията в последствие.

За да не изпадат в подобни патови ситуации, редица корпорации, а и правителства от десетилетия насам се насочват все повече към пенсии с дефинирани вноски. Какво представляват те? Най-общо казано компанията Y се задължава да внася определена вноска в личния пенсионен фонд на служителя X за периода, в който той работи за нея. Компанията няма повече задължения към служителите. Инвестиционният риск, както и всички останали рискове, се пренася от корпоративния към частния сектор. Какво би било оптималното решение за частния сектор в тази ситуация е много сложна тема, която бих могъл да разгледам в отделна статия. Това, което ни интересува за момента е, че частният сектор не обича рискове. Хората не обичат да работят и да знаят, че месечната им пенсия ще бъде между 0 и 4000 лева например.

Подобен проблем съществува не само в корпоративния, но и в публичния сектор. Какво ще стане ако личната ни пенсионна сметка претърпи масивни загуби и фалира? Очевидно това не е сценарий, който трябва да е възможен. Следователно имаме нужда от гаранции или казано по-образно, трябва ни застраховка. Ако нашите лични пенсионни сметки фалират, някой трябва да ни гарантира достойни старини. Хората са готови да се откажат от част от средствата си, за да получат гаранции, че ще имат достатъчно пари при всяка ситуация на финансовите пазари. Ако се върнем към нашия пример, пенсионерът X би предпочел неговата пенсия да варира между 1000 и 3000 лева, отколкото между 0 и 4000 лева. Тук за жалост изникват редица нови проблеми. Кой ще осигури тази застраховка? Как дефинираме понятието „достойни старини“? Това са все въпроси без категорични отговори досега. Нека ви покажа какви са вариантите.

Основният въпрос, който ни вълнува не е кой точно ще ни плаща застраховката, ако пенсионните ни сметки фалират, а кой ще плати, за да имаме тази застраховка и колко точно ще струва това. Единият вариант, разбира се, е ние сами да си плащаме застраховката. Според последния анализ на пенсионните системи на Уортън Юнивърсити (Wharton University of Pennsylvania), това е възможна опция. Зависи обаче как дефинираме „достойните старини“. Този анализ разглежда три варианта. Първо, ако искаме просто запазване на капитала с 99% сигурност, застраховката ще бъде много под 1% от нашите пари. Това е много евтино, но и не много ефикасно. Ще събираме пари 40 години, инфлацията ще ги „изяде“ и накрая никой няма да е доволен. По естествен път стигнахме до втората опция, обвързването на нашия капитал с инфлацията. Според горе-посочения анализ, застраховката, която би гарантирала запазване на парите ни и тяхното увеличаване с инфлационната ставка всяка година, би струвала около 2.5% от началния ни капитал при 99% сигурност. И третият вариант- гарантиране, че нашият капитал ще се увеличава всяка година минимум с процента на възвращаемост на държавните облигации. Този вариант би бил най-благоприятен за пенсионерите като крайни доходи, но и с най-скъпа застраховка. Със същото ниво на сигурност, тази застраховка би струвала 16% от началния ни капитал. За хората с ниски доходи, застраховка струваща 16% от началния капитал би била непосилна. Тук евентуално може да се намеси държавата като поеме част от застраховката на хората, чиито доходи са под определено ниво. Влизаме вече в сфера на преговори, където още няма намерено решение.

Независимо кой точно вариант ще бъде предпочетен и как ще дефинираме застраховката и нейното плащане, това е бъдещето на пенсионните системи. Лични сметки, в които всеки осигуряващ се внася за собствените си старини. Пенсии с дефинирани вноски, които обаче съдържат и гарантиран минимум. В своята същност тези лични сметки биха представлявали комбинация от двата вида пенсии. От една страна инвестиционният и другите рискове ще бъдат в пенсионерите, което е характерно за пенсиите с дефинирани вноски, но от друга страна ще имаме гарантиран минимум, което е в идеологията на пенсиите с дефинирани доходи. В тази кратка статия ви представих бъдещето на пенсиите такова, каквото би могло да бъде. Бъдеще, което би гарантирало разумни и достойни пенсии на населението без да довежда до финансовия колапс на корпорации и пенсионни фондове. Бъдеще, към което би трябвало да се стремим. А ние какво правим… чудим се дали да закрием частните пенсионни фондове!

Прочетете и първата статия на Александър Николов в този блог по темата – „Пенсионната система по света – една некачествена измама„. Дискусията в коментарите също е доста полезна.

“Пенсионната система по света е неустойчива, тъй като не отговаря на първото условие на Понзи схемите, а именно разширяването на групата от нещастници.”

Уолтър Уилямс

За тези, които не знаят Понзи схема е вид финансова измама кръстена на Чарлз Понзи, който я прилага в началото на XX век в щатите. Та, защо многоуважаван икономист като господин Уилямс ще си позволява да сравнява пенсионната система по света с измама? И не само я сравнява с измама ами я обявява и за некачествена такава, тъй като „не разширява групата от нещастници“. Ами може би, защото е прав!

Кратко обяснение на Понзи схемата. Представете си, че аз искам от вас по 10лв. и ви гарантирам, че след 1 седмица ще ви върна 20лв. Такава възвращаемост за 1 седмица няма и вие ми ги давате. Взел съм аз по 10лв. от 30 човека и на всеки връщам по 20лв. И ви питам дали искате пак. Двама се отказват, 10 човека ми дават по 10 лева, а останалите 18 ме питат дали могат да ми дадат по 20 лева и аз да им върна 40 след 1 седмица. Може бе, защо да не може! Изпълнявам и това. След това се появяват 76 приятели на въпросните 30 човека и ме питат дали може и те да се присъединят към „далаверата“. Може, почти всичко може. Постепенно половината страна ми дава различни суми и аз ги удвоявам за кратки срокове. Хората започват да се чудят: „Абе, тука трябва да има някаква измама…“ Тогава се появява някой наркобос или гангстер и иска да ми даде 1 000 000 лева да му ги удвоя. Аз отивам във вестник 24 часа и казвам: „Има един, който ми дава милион, но произхода на парите е съмнителен, a нашата фирма не може да работи с такива хора!“ На следващия ден в редакцията се обаждат 103-ма бизнесмени, на които произхода на парите им не е чак толкова съмнителен…

Мисля, че усещате накъде отиват нещата. Естествено реалните срокове и суми са различни, но общо взето парите на новопостъпилите в схемата се използват за плащанията на излезлите от схемата. Тоест единственото нещо, което се иска от мен е да намирам повече нови клиенти, отколкото е броя на излизащите от схемата хора. Естествено това, което е безценно в случая е, че никой не иска да излиза от схемата, защото никъде няма по-добра инвестиция от тази, която аз предлагам. И така нещата си вървят. Ако се съмнявате, че това е възможно, проверете в интернет за Бърнард Мейдоф. Неговата схема започва през 1960-а и продължава до 2008/2009 година. Ако не се беше разразила финансовата криза по света, тази схема щеше да продължава и до днес… докато спре разширяването на групата от нещастници.

Не мисля, че след този увод има защо да ви изтъквам приликите с пенсионните системи по земята. Работещите плащат осигуровки, които отиват в държавата. Държавата с тези пари изплаща пенсии. Пенсиите на сегашните работещи ще бъдат изплащани от техните деца… ако са достатъчно. Е да, ама не са! Не разширяваме басейна с нещастниците. Демографската криза ни удари- все повече пенсионери, все по-малко работещи, а на всичкото отгоре и пустата здравна култура не ни помага. Както виждате на таблицата по-долу средната продължителност на живота ще продължава да се вдига!

Мисля че вече сме в консенсус, че всички сме в една голяма Понзи схема. Какво обаче може да направим по този въпрос? Ами отговорът е почти нищо. Правителствата могат да направят нещо, но мерките не са много популярни- вдигане на пенсионната възраст, на осигурителния стаж, на социалната вноска и така нататък. Това обаче е бездънна яма. По този начин няма връщане назад. Единственото, което правим е да вкарваме нашите деца и внуци във все по-големи проблеми.

Има ли алтернатива? Има, да! Тя обаче е още по-непопулярна мярка. Решението е да излезем от схемата! Да я закрием! Спират да се изплащат пенсии от осигуровките. Моите осигуровки се събират в моята сметка и се инвестират според риск профила ми в продължение на 40 години и като се пенсионирам си ги получавам обратно и правя с тях каквото си искам. Има стотици анализи, които потвърждават, че това е икономически издържано. Ако парите се инвестират правилно, те могат да компенсират инфлацията и ние да изживеем едни достойни старини. Звучи много добре, но не е толкова лесно реализуемо… Какво ще правим със сегашните пенсионери? Колко години ще са ни нужни и откъде да намерим пари за техните пенсии? Aми, тук вече не знам. Това трябва всяко правителство да го реши за себе си. Приватизации, държавни облигации, кой както може да го направи, но това не може да продължава така… Играем игра, в която не можем да победим.

Мерките трябва да бъдат незабавни, решителни и повсеместни. Според проекцията от 2009-та, пенсионният фонд на щата Пенсилвания ще бъде в дефицит от 2016-та. През 2037-ма парите ще свършат и Понзи схемата там ще бъде разкрита. Това е оптимистичната прогноза. Парите може да свършат доста по-рано…

Клинкете за пълен размер

Населението не реагира добре на промените, както виждате. А те съвсем не са толкова радикални, колкото би трябвало. В момента просто отлагаме проблема във времето. Във Франция палят коли, има протести в редица Европейски държави, но не виждам тези хора защо протестират. Разбирам хората, които искат да си запазят социалните придобивки, но това е невъзможно! Ако правителствата поддадат, може да стане единствено по-лошо, но не и по-добре.

Трудно ми е да коментирам ситуацията в България, тъй като не съм запознат с точните цифри, но положението не изглежда много добре. Сегашните предложения просто ще забавят процеса с известно време. Не мисля, че някой очаква като вдигнем малко пенсионната възраст, осигурителния стаж и вноска и нещата да се оправят като с магическа пръчица. Все пак тези промени са задължителни, въпреки че не оправят проблема кардинално. Относно последното предложение за частните пенсионни фондове, даже ми е трудно да коментирам. Това е точно обратното на това, което трябва да се прави. Единственото логично обяснение за мен е, че тези фондове са пред финансов колапс и държавата търси да прикрие техните фалити с измислено одържавяване.

В заключение, проблемът с пенсионните системи по света е един от глобалните проблеми на планетата наред с недостига на вода и ресурси, изтъняването на озоновия слой и препълването на Земята. Моето мнение е, че всички тези проблеми са еднакво трудни за решаване. Глобалните проблеми имат нужда от спешни и смели решения от властимащите, за да не доведем нещата след няколко поколения до война. Най-трудно ще бъде тези радикални решения, от които имаме нужда, да бъдат представени, наложени и възприети от обществото. Темата е необятна и има много неща, които не могат да бъдат включени в една такава статия.

Ето няколко допълнителни линка по темата:

Why is Social Security often called a Ponzi scheme?
Social Security: From Ponzi Scheme to Shell Game
Republican Party Platform of 1936

Втора част: Бъдещето на пенсиите.

Кризата удари щатите през 2008-ма година. Малко по малко доминото тръгна на изток – първо с банковата система, после с паниката и накрая с намалялото потребление, спрените поръчки и липсата на инвестиции. За жалост в България, както винаги, бяхме изненадани. Колкото и да не ни харесва да се съгласяваме с онези, които са на власт, тези сега са прави за едно – когато трябваше, никой не направи нужното. Това обаче не важи само са правителството, но и за хората. Според мен можем да разделим кризата условно на 5 периода:

Начало на 2008: Тъпите американци сглупиха

Когато излезе информацията за масовите фалити, никой нямаше представа за какво става дума. По-късно научихме за схемите, следствията и всякакви финансови теории, но в началото все едно гледахме епизод на „Др. Хаус“, но отпред-назад. В Европа и в частност – България, обикновените граждани следяха новините с мисълта, че американците са спукали балона на собственото си преяждане. Решихме, че това си е техен проблем и няма да засегне нас. Лошото е, че въпреки предупрежденията на отделни банкери, правителството подкрепяше тази ни заблуда с успокоителното „Всичко е наред“.

Края на 2008: Ето, нищо ни няма

По време на отпуската ми през декември 2008-ма, всички бяха спокойни и еуфорично купуваха плазмени телевизори и бяла техника от многобройните хипермаркети. Въпреки бушуващата в щатите криза, у нас нито заплатите паднаха значително, нито имаше някакви сериозни уволнения и банкрути. В производството още работеха по текущите поръчки, макар да имаше сериозни притеснения за следващите договаряния. Тези притеснения сякаш не се отразиха на плановете на населението, защото то все така взимаше малки кредити за това и онова. Кабинета в тон с това обществено настроение реши, че цунамито няма да ни стигне и предвиди излишък. „Нещата са под контрол“ беше лозунгът на деня.

Началото на 2009: Избори, избори и май някакви проблеми

Ако си спомняте, тогава всички опозиционни сили викаха, че трябва да се актуализира бюджета. Управляващите бяха предвидили растеж, който на фона на намалелите поръчки за фирмите, острия спад на инвестициите и затъналата в криза Европа изглеждаше смешно. Точно преди изборите всички разбрахме за скандални сделки сключени в последния момент, но решихме, че „Бойко ще ги оправи“. БСП и ДПС предадоха ключа от държавата и обявиха, че я оставят с голям излишък и здрав вид. Хората се стреснаха от това, че колеги и приятели биват уволнявани, но в същото време безработицата не растеше. Чу се нещо, че бюрата по труда отказват регистрации, но така си и остана – слух. Европа беше твърде заета със собствената си агония, за да ни пита какво правим по дяволите.

Края на 2009: Бойко действа, споко

Всички дадоха „кредит на доверие“ на новия кабинет. Знаеше се, че старите са крали и мамили и очаквахме, че тези сега ще разнищят нещата. БСП и ДПС потънаха в дън земя – къде от срам, че загубиха, къде от страх от обществен линч. Линча не последва, но за сметка на това заваляха доклади за нарушения, лошо наследство и прокурорски разследвания. Двете опозиционни парти малко по малко се преорганизираха и започнаха да се оправдават. Хората наблюдаваха и не знаеха на кой да вярват. Знаеше се само, че „всички са маскари“, че трябва да изчакаме ГЕРБ да разплете нещата и че явно положението не е розова. В същото време много фирми фалираха заради спрени и неизплатени поръчки, между-фирмена задлъжнялост, лоши инвестиции или просто от глупав бизнес модел. Строителството, имотния пазар, кредитирането и борсовия пазар почти спряха. От там доста хора си изгубиха голяма част от доходите и се зачудиха как ще плащат ония заеми от края на 2008-ма. Зачакахме тия новите да оправят нещата, за да започнем скоро да получаваме заплатите.

Началото на 2010: А-а-ааааа! Тия ни докараха криза!

Оказа се, че бързо решение няма, че държавата не може просто така да изземе откраднатите милиарди от 20-те години преход и че реално излишък няма. Всъщност по последната тема още се спори, но само в ония изкуствен медиен свят, в който БСП още живеят. Новия кабинет продължава да изкарва папки с нарушения и да се извинява с лошо наследство. Бизнеса видя накъде тръгнаха нещата и започна масово да уволнява. Заговори се за вдигане на данъци, банкрути, банкова, енергийна и т.н. мафии. Гърция фалира и стана ясно, че може да ни повлече и нас.

Хората изведнъж усетиха, че България е в криза. Факта, че до края на 2009-та все още говорихме за „анти-кризисни“ мерки сочи самозаблудата, че не е дошла и може да я избегнем. За жалост това доведе до продължаване на старото ни поведение – както като потребители, така и като избиратели. Не, че изборите щяха да имат по-различен резултат, но може би дебатите тогава щяха да са по-други, ако виждаме проблемите.

Криза, криза, колко да е криза

Сега никой не може да не признае, че сме в криза, но някак не го казваме директно. През 2009-та гръмките послания на специалисти и журналисти ни готвеха за нещо като това през ’89 и ’97. Работата е, че не е. Сега нямаме финансова криза, а икономическа. Има пари в държавата, не липсват стоки, но нямаме сигурност за близкото бъдеще. Има доста уволнени, но в някои сектори няма особена промяна. Всъщност май най-потърпевши както винаги са по-бедните селски и планински региони. Гласът на хората там не се чува особено, а в градовете хората са просто по-внимателни. Населението обеднява, но все още чакаме и питаме „Това ли е кризата?“. Сякаш като ни кажат, че е минала ще си отдъхнем, ще си направим сметката, че от другия месец ще ни вдигнат заплатата и нещата ще са по-добре.

Не, не беше това кризата. Няма и да свърши скоро. Може и да не свърши докато не осъзнаем за себе си защо е дошла, какво е станало, кой какво е направил и защо не сме се усетили тогава.

И не – „ония маскари ограбиха държавата“ не е верният отговор.

Ето пример как една криза може дори да помогне на бизнеса да върви напред:
Как изригването на един вулкан ни учи на умен бизнес

До тук са пуснати записи на 8 от 12-те лекции от конференцията TEDxBG, която се проведе през януари т.г. Всички тях може да видите по-долу. Моите записи и интервюта може да намерите на едно място тук, а записите на Тодор Христов от NovaVisia – тук. Ето отново описание и оценка на всички лекции, както и общото ми мнение за събитието с препоръки.

МартинАнгелов за фантастичен нов начин на колоездене

ИваБонева за цената да забравим изоставените деца на България

АндрианДимитров и ЯнаСимеонова за творчеството на Стефан Кънчев и магията на логата

КонстантинХристов за новото информационно общество

СимеонДянков за зелената България и имиджа ни пред света

АсенНенов за бъдещето на биогоривата от водорасли

МагиМалеева за уроците на живота си, климата и възпитанието на децата ни

АндреанНешев за това как дизайнът може да спаси света

Тези, които липсват са Сам Харис, Милена Лазарова, Мартичка Божилкова, Иън Сандърс и музикалните групи. Предполагам, че това е заради забавяне с обработката на клиповете, както и ограниченията за качване във Vimeo. Ето го и самия сайт на TEDxBG.

Интересно е положението, когато искам да пиша нещо, но не знам какво или не искам да прибързвам с нещо. Сега съм в България и предположих, че ще съм пълен с впечатления и съответно – с материал за писане. Сгреших.

Ето днес обявиха, че съдят Дянков, защото не е раздал бонуси на съдиите. След 10 дни той ще говори на TEDxBG. Какво да го питам? Защо е запазил данъчната и пенсионната система такава, каквато беше досега или защо не отпусна бента на дефицита? Трябва ли да го питам въобще нещо или да си седя мирно? Въобще на конференцията очаквам останалите лекции да са по-интересни, просто защото не мога да разчитам на реални отговори от Дянков.

А може би трябва да искам контакт с Цветанов във връзка с новия протест на 14-ти януари. Спомняте ли си предишния? Тази година пак ще има такъв, но лозунга ще е малко по-различен – „Защо ограбвате човешките ни права?“. Запитвали ли сте се? В средата на януари пред Парламента ще има хора, които са се запитали и са решили да реагират от наше име.

Може би трябва да го питам това. А може би просто трябва да го питам как прекара празниците. Как един човек стана толкова важен в България? Как един въпрос, който вероятно ще имам шанс да му задам, застана толкова централно в разсъжденията ми относно този семинар? Как така всеки го пита дали ще му отпусне още малко пари? Това ли беше идеята?

Аз само задавам въпроси. Проблемът е, че никой не отговаря. Всъщност по-големият проблем е, че не очакваме някой да отговори от страна на управляващите. Не конкретно на мен, а на който и да е сред нас. Затова и не очаквам някой да се появи от другата страна на полицейския кордон на протеста на 14-ти януари. А кордон ще има. Депутати и министри – не. Срещу недоволните ще има само дежурни полицаи с нареждания. Също както беше по времето на Станишев. Ще има ли разлика? Може би не. Независимо от всички намерения и обещания, важното е, че никой не очаква нищо различно. Протестиращите ще очакват бой. Може би ще си го получат, а може би не. Зависи от Бойко и Цветанов. А не ви ли се струва някак сгрешено последното изречение?

Аз само задавам въпроси. Не питам, защото „българите мразим всеки, който е на власт и имаме нужда да обвиним някой за несгодите си“ (Тук цитирам коментар от дискусиите в този блог). Питам, защото по време на изборите казах, че ще се опитам да бъда съдник на новите „ония“. Целта на „публичната власт“ е взимането на правилни решения. „Управление“ се състои в това, те да убеждават на хората, че тези решения са правилни. До сега никой не ме е убедил в последното. Факт е, че нищо не се е променило в очите на хората. Знам, че нищо не става лесно и бързо, но също така е факт, че трябва да изглежда така. Какво да очаквам? Какво да правя? Какви гаранции ще има за бизнеса? Дали съдебната и здравната система ще работи през идните две години тъй, както бих очаквал? Осъзнава ли някой в администрацията важността на тези въпроси?