С компютрите говорим на различен език. Начинът на мислене на повечето от нас дори не е съвместим с логиката на машинките. Работата с тях обаче е важна. Телефоните ни, телевизорите ни, на работа, презентации, а напоследък дори домашната техника – всички те изискват сложна комуникация между човек-машина. Най-доброто, което сме постигнали до сега е клавиатура и мишка. В последните години се установиха и екраните с докосване, но софтуерът все още догонва тази концепция.

Много хора смятат, че устройствата за въвеждане на команди трябва въобще да отпаднат. Това означава, че компютрите директно ще разпознават движенията и жестовете ни и ще изпълняват определени команди. Най-напреднали в тази сфера са Kinect и Leap Motion. Kinect е на пазара от доста време и в началото беше затворен като код (за Microsoft говорим все пак). Интернет общността обаче бързо проби защитата му и бяха създадени всякакви приложения от команди към домашен компютър, до управление на робот подобно на филма Lost in space. Потенциалът на тези разработки беше толкова голям, че Microsoft се принуди да отвори интерфейсите и да помага на ентусиастите. Така се натъкнаха на цял нов пазар възможен само благодарение на opensource обществото.

Leap Motion тръгна направо по този път – от самото начало предостави пакет за разработване на програми и дори предоставя безплатно устройства на желаещите да направят нещо с тях. Както писах в Twitter, преди няколко дни получих моето устройство и съм просто възхитен. Наистина, това е само бета версия и има проблеми, но точността на засичането е удивителна. За разлика от Kinect където се снима движението в почти цялата стая, Leap се поставя пред екрана и се работи на бюро или маса. Това е и причината за огромната точност спрямо продукта на Microsoft и по-големия потенциал, според мен, да направи истинска революция с компютърните интерфейси.

Новото, което Leap внася спрямо екраните с докосване, е работата в триизмерно пространство. Предимството на докосването е, че е по-естествено в сравнение с мишката и бутоните. Проблемът обаче е, че не може да работим с повече от 3 пръста, а жестовете са повече от непрактични. При Leap може не само да контролираме екрана от разстояние, но вкарва всякакви възможности за жестове и команди. Адаптерът засича всички пръсти, дланта, писци, ако използвате такъв и всичко, което се сложи над него. Така вече може да имаме екрана от Minority Report в дома си.

Разбира се, макар устройството да е готово, софтуерът трябва да се усъвършенства. Всъщност толкова сложни програми вече не се пишат – те се обучават. Подава им се информация, а те чрез различни алгоритми си изграждат модел на това, което трябва да засекат и различните ситуации, в които трябва да реагират. API-а или интерфейсът, към който ентусиасти като мен програмират разширения и програми, е изключително добре документиран и пълен. Все още не съм започнал да пиша нещо (а и нямам точна идея какво), но направих няколко теста и възможностите са невероятни.

В близката година-две очаквайте да видите тази играчка в магазините. Голяма е колкото малка мишка и няма никакви бутони. Просто се включва, инсталира и сте готови. С усъвършенстването на сензорите очаквам най-скоро да въведат този интерфейс в клавиатурите и мишките. По-нататък като нищо ще го въведат и в телефоните ни. Представете си – прибирате се вкъщи, телефонът ви се свързва с телевизора (както прави Samsung при последните си модели), оставяте го на масата и с жестове над него управлявате програмите и филмите, които искате да гледате. Аналогично може да се управлява самият телефон.

Тези дни попаднах на един нов блог специализиран по темата за глухонемите – Ние ви чуваме – блог и twitter. Споделят се както новини, така и как живеят, как работят, какво е отношението между тях и с тях. Има вече около двадесетина статии и трябва да си призная, че са изключително интересно написани. При това смятам, че са подходящи както за чуващите, така и за тези с проблеми. Факт е, че не ги забелязваме и не се замисляме колко много са, докато не се сблъскаме лице в лице с някой от тях. Последва малко съчувствие, желание да се помогне с нещо на конкретния индивид и продължаваме нататък. От това, което съм видял и което прочетох тук смятам, че те въобще нямат нужда от съчувствие и помощ – справят се прекрасно сами и то не защото загубата не им пречи, а защото успяват някак да я компенсират. Наистина имат специални нужди, за които различни организации и държавата им помага и то особенно докато са още деца, но в крайна сметка най-голямата пречка пред тях в стената на безразличие и отблъскване от обществото.

А историите им са много интересни. В блога има рубрика „Стълба към успеха“, където се говори за успели хора, които по една или друга причина са останали без това си сетиво. Има също така и споделен личен опит и интересни наблюдения отстрани на реакциите към тази група хора. Определено ви препоръчвам да прочете статиите и да разгледате както имат да кажат. Последният им добре илюстриран призив е да се обърне внимание на тези 4000 деца с увреждания, които учат в масовите училища, но не получават специална подготовка или програми, за да могат да се развиват наравно с останалите.

Що се отнася до езика на жестовете, така и не го научих. Дори не знаех, че можеш да го научиш вкъщи, както и че дори има безплатни курсове. На сайта на Съюза на Глухонемите в България може да намерите указания, ръководства и учебни помагала за целта. Всичко може да свалите безплатно от торент. Аз лично мисля от Април да започна малко по малко да уча. Не познавам хора с увреден слух, но ще е върховно удоволствие да срещна случайно някой на улицата и да го заговоря. Както се казва – езика е богатство, а при толкова милиони глухонеми и такива с увреден слух, езика на жестовете сякаш се нарежда сред най-полезните.