Именно затова снощи седнах и обявих награда „Златен лешояд“. Скунксовете отдавана са обезценени заради поведението на въпросното предаване. Затова смених животното. „Раздадох ги“ на няколко репортера и водещи, които видях в конкретните емисии и които според мен прекрачиха дълбоко зад границата на благоприличието и етиката. Включих и редакторите им, тъй като поне те би следвало да хванат подобни издънки. Наградата не е само за вчерашните им подвизи, а за това, което виждам като модел на поведение в медиите им при всеки такъв случай.

Споменатите журналисти бяха от Нова и БТВ, тъй като именно техните емисии ме възмутиха. Не твърдя, че са единствените заслужили и ще се радвам, ако сами предложат техни колеги от други медии, които са се провинили по подобен начин. Сигурен съм, че има. Очакваме го някак от жълтите медии – този тон на притеснение към жертвите примесен с трескаво гонене на по-близка снимка, по-якра локва кръв, повече сълзи в интервю, повече мъка в близките, повече скандал в изказванията. Видях го вчера и макар на пръв поглед да беше просто стандартната „кървава“ статистика, с която ни обливат ежедневно в новините, някак ме накара да реагирам.

Малко след поста ми един след друг ми писаха няколко познати от двете телевизии. Питаха ме защо мисля така за техните колеги, защитаваха репортажите като професионални и грешките в тях като неизбежни. Интересното е, че и от двете телевизии посочваха другата като „ама те първо повлякоха крак с такова отразяване“ като аргумент защо са влезли при автобуса и пострадалите. Посочваха, че в късните емисии са „поизчистили“ кадрите, че първите излъчвания са били по-сурови, без редакторска намеса и прочие. Също, че е нечестно да се обиждат така журналисти с толкова добра кариера и професионално отношение. Единият коментар включваше „какво искаш, нали всичко го правят това и искат да видят“. Друг – „ако не сме ние, друг ще го направи“.

Наистина, постът ми беше по-скоро емоционален и може би би обидил журналистите. Навярно и аз с иначе „професионалното си отношение“ съм пуснал „радакторска намеса“ „по-сурово“ отразяване на работата им в репортажите. Може би, следвайки същата логика, сравнението произлиза от там, че „доста хора мислят така“ и „търсят такава“ оценка за днешната работа на тези журналисти. Може би не е коректно да определям като лешояди журналисти, поне част от които иначе уважавам и които имат доста качествена журналистика зад себе си.

Може би, ако някой от тях случайно е забелязал и се е обидил от определението, в контекста изложен до тук биха разбрали колко е важно да се внимава при подобни първосигнални „подхлъзвания“, както ми бяха обяснени недоразумения от вчера. Докато аз коментирам работата на шепа журналисти (и видимо прекалявам с иронията понякога), те излъчиха на живо шокът и страданието на доста хора. Някои дори пречеха на спасителите в процеса и напираха въпреки упреците на самите пострадали. Това е обидно, непрофесионално, неетично и най-малкото грозно на екрана.

Всъщност, наистина изборът на животно за статуетката не е коректно. Както отбелязаха под поста ми – лешоядът е изключително полезно животно. То е доста важно за прочистване на екосистемите и предпазване от болести. В този смисъл „лешояд“ би било похвала за тези журналисти и бих им го дал, ако се бяха поинтересували какво се случва с обещаните миналата година мерки за повече сигурност в автобусите. Ей така – не защото има сензация, а защото следва да гонят силните на деня, да задават неудобни въпроси и така биха се опазили поне няколко живота като тези днес.

Не поставям под съмнение професионализма по принцип на споменатите в поста ми. Не твърдя, че нямат критични интервюта и добри разследвания. Вчерашния ден обаче беше поредното дъно за журналистиката поне в тези две медии и се надявам да го осъзнават. Ако и те се оправдават, че „няма нищо лошо“, че са само няколко пропуска и че „другите са по-зле“, то въобще не трябва да се учудваме, че нивото е такова. Телеграф са в няколко нива надолу под дъното, но поне са наясно със себе си и какво правят.

Повечето от изнесените от професора числа съм ги оборил вече многократно в този блог. Говорил съм доста и защо регистърът за ражданията на Министерството на здравеопазването дава грешни данни и не трябва да се използва за сравнение. Това, което обаче ми направи впечатление, е навярно едно от малкото верни числа споменати в този ранен час.

Хайде пак…

15.1 промила смъртност през 2014-та година. Това означава, че 15.1 души на всеки 1000 българи са си отишли за година. Беше дискутирано на дълго и на широко как сме сред първите места в света по този показател, как раждаемостта е по-малко и как след няколко десетилетия ще сме щели да се стопим като население. Както сами разбирате, това далеч не е цялата история.

Смъртността е изключително просто понятие за разбиране – умират Х на брой души, разделяме на населението Y и получаваме смъртност Z. Показва каква е средната вероятност който и да е българин да се спомине в рамките на даден период. Наистина, този коефициент расте – от 14.1 промила през 2000 на 15.1 промила през 2014-та.

Ако разгледаме по възрастови групи обаче ситуацията е доста различна. За българите между 1 и 50 години, смъртността е 1.39 промила или 11 пъти по-малко. Има и голяма разлика между мъже и жени – за същата възрастова група жените имат смъртност от 0.89 спрямо 1.86 промила при мъжете. Всъщност, разгледано по възрастови групи, мъжете имат до 250% по-голяма смъртност от жените.

Това, което няма да чуете в никое сутришно шоу или новинарски блок обаче е, че българите всъщност умираме много по-малко. Ако сметнем спрямо населението и сравним през годините излиза, че през 2014-та вероятността българин от дадена възрастова група да почине е намаляла средно с 26%. При децата между 5 и 9 години, намалението е с дори 53%. При възрастите между 10 и 50 години подобрението е с 17-22%. Всичко това е в основата на увеличаващата се очаквана продължителност на живота в България.

Отново, това не е заради намаляването на населението защото коефициентът е за всеки 1000 души. Никой журналист няма да го спомене, защото всичко това е индикация за по-добро здраве, по-добър начин на живот и по-голяма продължителност на живота. Има дори подобрение сред мъжете между 50 и 64 – най-рисковата група от сърдечни проблеми. Влошаване има единствено при жените около 50-те.

Стъкмистика, maybe?

Парадокс, нали? Как може общата смъртност да расте щом смъртността по възрастови групи да намалява. Някои биха казали, че е „стъкмистика“, но всеки може да отвори таблиците на НСИ и провери. Причината е в променящата се структура на населението. Докато смъртността във всички възрастови групи намалява драстично за само 15 години, при българите над 75 съвсем естествено остава висока.

Тук виждате смъртността на 10000 души от всяка възрастова група. Така се вижда, че през 2014-та са си отишли 2110 мъже на всеки 10000 на възраст повече от 85 години и 2.5 души на всеки 10000 между 10 и 14. Тъмните сиви линии от всяка страна показват средния коефициент – 162 за мъжете и 141 за жените.

Когато погледнем данните за населението, виждаме, че при почти всички възрастови групи има намаление между 2000 и 2014-та. Драстично е увеличението при тези над 80 г. – с 50 и 60%. Малко увеличение има и при хората между 55 и 69. Най-голямото намаление е между 10 и 35 години – с 30-40%. Това се дължи до голяма степен на емиграцията, но както обясних по-рано, сериозна роля има и резкият спад в раждаемостта през 80-те и 90-те, който има отражение върху броя жени навлизащи в детеродна възраст.

Когато комбинираме тези два фактора, се получава, че възрастовите групи с най-висока смъртност имат още по-голяма тежест в оформянето на средния коефициент за цялото население. Така независимо от драстично по-ниската вероятност всеки от нас да си отиде от болести, катастрофи и други фактори, застаряващото население е причината да се увеличи индексът. Затова и всички анализатори предупреждават, че средната смъртност е изключително измамен коефициент, по който може коректно да се сравняват единствено държави с близка демографска структура. Същото важи за статистиката за сексуалното насилие и безследно изчезналите.

Нека илюстрирам всичко това по малко по-различен начин. Навярно така ще стане по-ясно. Представете си, че на една магистрала карат само 30 коли. 15 от тях са по-нови и шофьорите им ги карат с ограничението – 140 км/ч. Другите 15 обаче са стари жигули не могат да вдигнат повече от 80. Така средната скорост на движение на магистралата е 110 км/ч. Нека обаче си представим, че на следващия ден 10 от хората с новите коли заминават в чужбина, а другите 5 си взимат по-добри. Навярно не им пука за ограничението и тези 5 човека решават да карат със 160 км/ч. Заедно с тях на пътя излизат 25 по-стари коли, които обаче са минали ремонт и вече може да вдигат 90. Така средната скорост на пътя вече е 101 км/ч. Всички коли карат доста по-бързо от преди, но заради разликата в „демографията“ средната скорост пада.

Контекстът, Санчо!

Макар числото на смъртността в България да е технически вярно, контекстът е изключително важен. Работа на журналистите е да добавят именно това – контекст във всяка новина или изнесени данни. В противен случай изданието или предаването се превръщат просто в пощенска кутия. Такива в България имаме много. Доста от тях дори разчитат на софтуер, който да събира и препечатва автоматично прес-съобщения, новини от други медии, tweet-ове, снимки от очевидци и прочие. Виждаме това все по-често и без много усилия може да заместим сериозна част от журналистите в България именно с прост скрипт. Ако не искат това да се случи поне в близкото бъдеще, добре ще е да се научат колко важен е контекста и коректността на данните.

В случая БНТ са поканили човек, който те представят за специалист по темата. Не е ясно до колко са проверили дали въобще е такъв или просто са прочели какво сам е написал на визитката си. Нямаше критични въпроси, водещите не бяха подготвени с други анализи, не бяха поканени лица от НСИ и БАН. Наистина, демографията е една от онези теми, с които медиите си запълват празните слотове в предаванията. Знае се, че всичко е зле, може всеки път да се изкара сензация и затова няма нужда от кой знае какво подготвяне. Не говорим все пак за поредната политическа мелодрама, нали? Така често се спъват във фактите и за тяхно щастие никой не забелязва. Почти никой.

Проблем има и никой не го отрича. Също както с твърденията за „експлозия в населението“ на Земята, тезите, че българите ще изчезнем са меко казано преувеличени. За да решим един проблем, трябва първо да знаем много добре какви са измеренията му и да разбираме причините и динамиката в него. На този етап не виждам такова разбиране в нито една медия, а имам сериозни съмнения, че го има и в политиците изготвящи стратегията за развитие на демографията.

Журналистите бързо вдигнаха шум как основните сайтове в държавата са били хакнати. Може много да се говори каква глупост е всичко това и Божо го е описал добре. При него ще прочетете и какви най-вероятно са причините някой да плати за такава коодинирана атака.

Разбираемо е обаче дори добросъвестни журналисти да се объркат в терминологията. Няма да им е за пръв път. Лесно е да се подхлъзнеш по изрази, които докарават повече читатели, колкото и да не искаш да си признаеш, че играеш в същата кочинка като жълтите медии.

Затова реших да помогна. Представям ви краткото ръководство за журналисти на тема „Хакнат ли е някой сайт?“. Може да го свалите и в удобен за печатане формат.

Важни бележки под линия:

*: Този знак може да е под формата на пълна подмяна на сайта, подмяна на новини и документи, публикуване на политически, религиозни, расистки или други послания, както и просто подпис на отговорните лица.

**: Макар DDoS атаките да са най-интересни от медийна гледна точка, има много причини един сайт да падне – проблем или обновяване на сървъра, временен срив в межата на държавната институция, проблем с твоя интернет или просто немарлив държавен служител.

Шест години по-късно този урок убягва на БНБ. Едно от последните им предложения е заплаха от затвор между 2 и 5 години за разпространяване на „грешна или подвеждаща информация“ за банковата ни система. Когато това доведе до „сериозни загуби“, наказанието е 10 години. Разбира се, тези определения са доста общи и подлежат на личната интерпретация и навярно нуждите на този, който ги прилага. Основателните опасения на всички са, че това е инструмент за заглушаване на критиката, а не опит за решение на системен проблем.

Универсален факт е, че когато липсва потенциал (т.е. не знаят как и/или не искат) да се реши един проблем, се въвеждат по-строги забрани и наказания, създават се регистри и се подменят значения на думи в публичното пространство. Това важи колкото за държавни органи, толкова и за компании. Обикновено с този подход се постигат спорни резултати. Конкретното предложение обещава да убие и малкото останала имунна система на банковия сектор, а именно – качествената журналистика.

Отделни медии и журналисти отдавна бият камбаната на спорните сделки, свързаните лица и скритите пасиви. Това най-често се посреща на нож от БНБ, които санкционират без оглед дали твърденията имат почва или не. Когато трябваше пък да накажат медии за безотговорно препечатване на слухове, те спяха. На пръв поглед, това е в услуга на банките, защото избягват критика. То обаче създава вакум на информация, в която ясно виждаме как избуяват слухове и спекулации.

Нека разгледаме следния сценарий. Да кажем, че въведат промените в НК. Всички спират да пишат за банките, освен разбира се дословни цитати на прес-съобщения. Дори абстрактни текстове като този изчезват. БНБ декларира банковата система за стабилна и всички й вярваме поради липса на друга информация. Един ден обаче сайтът на БНБ бива хакнат и от тяхно име се публикуват няколко съобщения за фалит на банки. Тук не говорим за хакване на банкови системи и точене на сметки, а на един прост сайт – нещо, което се случва всеки месец в държавната ни администрация. В условия на информационен вакум и заглушени медии това само по себе си ще е пагубно.

Точно банки трябва да се противопоставят на промените на НК, защото могат много повече да разчитат на журналистите, отколкото на адекватна реакция на БНБ. Парадоксално, но факт. Ако по политически причини не бяха пренебрегнати сигналите на КТБ, най-вероятно нямаше да се стигне до тук. Надали някой щеше да обърне внимание и на слуховете за ПИБ.

Точно Първа инвестиционна банка трябва да знае много добре какви последствия има мълчането и пренебрегването на такива сигнали. В условията на България всяка уважаваща себе си банка е в риск, докато има финансови институции уязвими като КТБ.

Вместо това, трябва да се борят и да дават пример с по-голяма прозрачност – лоши кредити, инвестиции, финансови резултати и прочие. Трябва да изискат от БНБ самата тя да бъде по-прозрачна. Добро начало би било да публикуват резултатите от стрес тестовете си. Единствено тези неща биха довели до доверие на обществото и стабилност в системата. Промените в НК са голяма стъпка в обратната посока.

Първа инвестиционна банка е в уникална позиция да направи първите стъпки. От днешната криза спечелиха най-вече уважението на вложителите си. Реагираха бързо и адекватно. Надали могат да кажат същото за централната банка. Въпросът при сегашния модел на работа е не дали, а кога ще е следващата такава криза? Секторът е толкова силен, колкото най-слабото му звено и пълно информационно затъмнение само култивира такава спекула.

На 20 септември в София ще се проведе поредната среща за Digital Agenda на Европейската Комисия. На нея ще се обсъдат целите и напредъка за развитието на дигиталното общество, единния пазар, интернет свободата и грамотността в съюза. Патрон на тези цели за България – или Digital Champion – е Гергана Паси. Тук ще намерите и останалите лектори.

На тази среща ще присъства и еврокомисарят за дигиталното общество и телекомуникациите Нели Крус. Още преди месец журналисти сигнализираха, че в програмата й в България не е включена отворена среща с журналисти. Планиран е разговор със собственици на медии, но е затворен и има притеснения, че няма да може да види реалната ситуация на журналистиката у нас.

Затова днес редица журналисти и активисти за свободата на медиите публикуваха отворено писмо към еврокомисарката. С него те призовават за среща, на която да посочат истинските проблеми с финансирането, собствеността и контрола над медиите, както и натиска и физическите заплахи срещу журналисти. Ефектът, който няколко свободни медии като Offnews и PIA постигнаха, както и прекрасните им разследвания, може да са началото на промяна идваща от самата система. За целта обаче трябва подкрепа както от недоволните сред нас, така и от Комисията.

Ето целия текст на писмото. Може да го намерите и при Бедров, AEJ и Offnews.

До Заместник-председателя
на Европейската комисия
г-жа Нели Крус

Аделина Марини
Антоанета Цонева
Асен Генов
Асен Йорданов
Асоциация на европейските журналисти – България
Атанас Чобанов
Владимир Йончев
Едвин Сугарев
Иван Бакалов
Иван Бедров
Иво Инджев
Ирен Филева
Ирина Недева
Константин Павлов
Лидия Павлова
Лили Маринкова
Мирела Веселинова
Петьо Цеков
Пламен Даракчиев
Полина Паунова
Ралица Ковачева
Росен Босев
Румяна Червенкова
Силвия Великова
Стояна Георгиева
Тони Филипов, Д-р
Цветозар Томов
Център за развитие на медиите
Юлияна Методиева
Ясен Бояджиев

Може би по-точният въпрос е дали т.н. аудитория се чуди има ли нужда от „старите медии“. Ако си зададат този въпрос, последните биха се разровили в причините блоговете и социалните мрежи да станат толкова ефективни средства за информиране. В текста си, Веселин Стойнев посочва, че вестници като Труд имат специализиран състав, ресорни журналисти, контакти, редактори и прочие. Логичният извод е, че без тази структура не може да се получи качествен медиен продукт.

Проблемът с тази сентенция е, че не е съвсем вярна. Наистина, свободата всеки да пише каквото си иска води до много некачествени статии – и като теми, и като аргументи, и като граматика. Гледайки обаче страниците точно на вестник Труд, не смятам, че можем да го вземем като коректив в този контекст. От друга страна обаче, възможността всеки да дава мнението си, да събира експерти, да концентрира доверието на читателите и да посочва проблемите независимо от редактори, рекламодатели и собственици на медии създава среда, в която се търси истината. Ресорните журналисти не гарантират качество. Професионалният журналист не е непременно добър такъв. Това, че към една фирма работят журналисти, редактори и печатари не я прави честна, обективна и надеждна медия.

Без какво не можем…

Отговорът е, че имаме нужда от „старите“ медии. Имаме нужда от професионални журналисти, които си вършат работата независимо от това коя новина е скандална, коя е важна и кой плаща карето до статите им. Имаме нужда от журналисти, които ще задават правилните въпроси на правилните хора когато не е удобно. Имаме нужда от разследвания и анализи с реални факти и неудобни истини, а не копирани дословно новини от интернет и прес-съобщения на партии.

Въпросът на този етап е дали традиционните медии могат без нас. Не говоря за блогърите, защото някаква класова менталност създава усещането, че това е някакво съсловие. Ще могат ли медиите да осъзнаят, че аудиторията им е медия сама по себе си? Не е организирана, няма офис или редактор. Хаотична е и не е винаги надеждна, но в хаоса се пораждат вълни, инициативи и истини, които диктуват събитията. В този хаос има точки събиращи доверие и влияние, които са колкото важни, толкова и преходни. Блоговете и социалните медии не са „нетрадиционни медии“, които се борят със „старите“ за вниманието на аудиторията – те са аудиторията.

Медийното пространство вече не е еднолинеен поток на информация и вестниците и телевизиите вече не са „информиращите“ (1). В тази среда виждаме все повече професионални журналисти, които взаимстват новини, източници и цели текстове от мрежата. Не си признават и не дават признание, защото всичко в мрежата е свободно – следователно безплатно и анонимно. Зараждането на гражданската журналистика у нас поднася екзистенциални проблеми на вестници като Труд. В това медийно пространство има два ресурса – рекламни приходи и достъп до информация. „Новите“ медии изглежда се оправят без или с минимална реклама. Сега излиза, че могат да получат същият достъп до големите на деня наравно с професионалните журналисти.

Алтернатива или заместител

Тази идея стряска. Разбираемо е, защо оплакват основателите на Politikat.net, че са били „превзети“ от премиера в онова интервю. Истината обаче е, че за този час и половина те зададоха много повече смислени въпроси от почти всички интервюта на медиите с Борисов. При това не включваме ефекта и критиката в другите им проекти и блогове. Достъпът до политици и информация отдавна не е привилегия. Доверието на читателите – също.

Имаме нужда от „старя“ тип медии. Не се борим срещу тях, не искаме и не можем да ги заменим. Искаме да заменим тези медии. Искаме тези журналисти да започнат да си вършат работата. Нямам нищо против като отворя Труд да чета стари новини, но нека поне да са поднесени с добър анализ, разследване и всички гледни точки. Искам да получавам нещо от вас – прозрение, различен поглед над събитията или новините пречупени през опита на обрулен от политическите ветрове журналист. На коя страница от днешния Труд мога да намеря това?

Допълнение

Поправям се. Ето една такава статия от вчерашния Труд. На Иван Бедров. Видях я първо в блога му. Verbum sap.

Днес имаше буря в нета. Не голяма буря, но лесно забележима. Блогърите се правим на обидени. В случаят от писанията на някоя си Елена Кодинова. Текстът не бихме му обърнали внимание, ако не беше публикуван в WebCafe. Дълъг е точно 1153, но мога да го съкратя в 70:

Блогърите им давахме големи надежди, че ще продължат свещеното журналистическо дело, а те се оказаха лесно подкупни аматьори, които не споделят дълбоките нравствени принципи на журналистиката. При тях липсва всякаква обективност поради това, че пият кафета с политици, пишат статии за продукти и псуват наред. При това, правят всичко безплатно, което е особен вид нахалство, защото ни подбиват цените, а ние горките от това се храним.
Затова – бойкотирайте ги!

В крайна сметка това беше. Доста писаха по темата. Валентин Михалев хвана от рано засрамените редакции на заглавието. В началото беше (1) „Да ебеш блогърите“ (с извинение към чувствителните ми читатели), но бързо се превърна в „Да убиеш присмехулник„. Предполагам, че последното е препратка към книгата на Харпър Ли. Затова искам да припомня на г-жа Кодинова, че в книгата децата в крайна сметка сами трябва да избират кое е лошо и кое не. Въпреки установената конюнктура, въпреки това, което им се набива в главите и въпреки възрастните. Нека възприемем метафората, че вие – журналистите – сте възрастните с опита, знанията, доходите и установените разбирания, а ние – нещастните блогъри – сме децата с отворени съзнания, разбиране за света и желания сами да си изграждаме мнение. Мисля, че виждате накъде отивам с всичко това.

В крайна сметка, ние не продължаваме вашето „свещеното журналистическо дело“ – ние го коригираме. Ние няма нужда да сме обективни, неподкупни, със скрупули или контакти. Ние сме индивиди и като всеки такъв, имаме свое субективно мнение. Затова го изказваме. Може да е за политиката на деня, може да е за това какво сме яли, къде сме пили кафе, какво сме карали, с каква джаджа сме или какво в трамвая ни е направило впечатление. Всеки има право на мнение и Елена Кодинова в никакъв случай не е изключение. Имаше предостатъчно възгласи точно за това – да я оставим намира да си хейтва. Да, това тук е официалния термин и като всеки други и този е зареден със смисъл от суб-култура, която видимо не разбирате.

Съжаляваме за впечатлението, че ви крадем от аудиторията и то срещу никакви пари. Всъщност не го правим – всеки посетил този блог, а и почти всички останали, намира линкове към журналистически статии, записи на предавания и официални изказвания. Повечето ни читатели гледат телевизия и четат интернет издания не толкова заради информацията, а за да видят как тя е била изкривена, притъпена, премълчана или омаскарена. Блогърите се четат на принципите на движението за отворения код – в това общество авторитетът и мнението са всичко. Не колко далеч ни се чува гласът и за коя медия работим. Има журналисти, тук мисля, че ще се съгласите с мен, които никой няма да прочете, ако не работеха в дадена фирма. А медиите са точно това – фирми, които печелят пари и отговарят пред определени интереси. При нас, блогърите, не е така – ако не сме адекватни, полезни и не подкрепяме думите си с факти, бързо ни забравят. За целта обаче трябва да сме и субективни – за да се знае каква позиция заемаме и какво отстояваме. Обективността е за вас – журналистите. Тъй като не се справяте с тази си задача, ние често ви наричаме „журналя“. „Журналист“ е звание, което даваме само на заслужилите сред вас. „Блогър“ е нещо, което не се заслужава – това е име, което се гради.

Затова определих статията като просто едно хленчене. Не бихме й обърнали внимание, ако не беше в WebCafe. Това май доказва думите ми, че медията дава тежест на журналиста, а не достоверността му. Достатъчно пискели ви отделих.

Пропуснах обаче нещо – когато се взимат снимки от нета, добре е да се взима в предвид и лиценза им. Просто да се каже, че са със запазени права не стига. Мисля, че achew *Bokehmon* @Flickr ще се съгласи. Ето оригиналната снимка с воден знак, който е бил изрязан в WebCafe.

До
редакцията на “Разкрития.Ком”,
Севдалина Манолова, журналист

Ирена Кръстева,
Председател на редакционния съвет на вестник “Монитор”
Тодор Варчев, Петя Бахарова,
отговорни редактори,
проф. Михаил Константинов, Юрий Асланов,
наблюдатели,
Яне Янев,
отговорен секретар,
Виктория Пенкова,
журналист

Екип на онлайн изданието на в. “Труд”
Станимир
Въгленов,
Ръководител,
Антон Георгиев, Петър Георгиев, Милена Милева,
Любомир Серафимов, Десислава Микова,
Янислава Монева и Ива Велева,
журналисти

Поводът за това писмо са онлайн публикации в сайтовете trud.bg (21.01.2011), monitor.bg (21.01.2011) и razkritia.com (22.01.2011) по повод смъртта на Борислав Борисов.

И трите публикации по грозен начин очернят личността на г-н. Борисов и грубо нарушават правилата на журналистическата етика с цел търсене на сензация. И в трите има непроверени и съчинени факти, поднесени по пошъл начин.

Отказваме да цитираме текстовете или да дадем линкове към която и да е от трите статии, тъй като не искаме да мултиплицираме грозното и непрофесионалното в българското интернет пространство. Конкретни примери има посочени в жалбата срещу в. „Труд“, която изпратихме в Националния съвет за журналистическа етика и Комисията по етика в печата подписана от 47 души, както и в отворените писма до отговорните лица в „Монитор“ и „Разкрития“.

За съжаление последните две издания не са подписали Етичния кодекс на българските медии и не могат да бъдат разследвани от Националния съвет за журналистическа етика.

След изпращането на писмото до екипа на онлайн изданието на в. “Труд“, те публикуваха кратко извинение. След разпространението му между подписалите жалбата, надделява мнение, че онлайн общността по-скоро не е склонна да го приеме като достатъчно.

Все още нямаме отговор от razkritia.com, а писмото до „Монитор“ се върна обратно. Единственият е-mail посочен от тях за връзка с редакцията не работи:

Deliv­ery to the fol­low­ing recip­i­ent failed per­ma­nently: monitor@monitor.bg

Затова ние искаме повече публично извинение, за очернянето на личността на Борислав Борисов.
Като активни и загрижени представители на българското онлайн общество искаме:

Искаме повече професионализъм и качествена журналистика в България.
Моля, ако сте се почувствали обидени от написаното за @borislavb, ако вие или ваши познати сте били жертви на такива издания или просто искате повече професионализъм в българските традиционни и онлайн медии, публикувайте това писмо на вашия сайт. Всеки е свободен да го направи, стига да не слага линкове и цитати от трите текста.

Лично благодаря на всички 55 човека подписали отворените писма за подкрепата!

ентелегентно, Марио, Gregg