Покрай назначението на министъра на спорта започна една срамна за мен кавга относно преподаването на турски език в училищата. Няма да коментирам самото назначение в кабинета и думите ѝ пред електората на ДПС – това е тема за друг разговор. Искам само да изясня няколко неща, които изглежда пропуснахме в надвикването. Всичко в този текст може лесно да бъде проверено от всеки с желание да загуби 15 минути из сайта на МОН.

От години има ЗИП-ове по турски, ромски, арменски

Това се пропуска най-често. На тиражираната страница на МОН от 12 години стоят въпросните ЗИП-ове по иврит, турски, ромски и арменски. Пропуска се също, че има ЗИП по информатика още от първи клас. Точно той е избора на всички училища с предимно етнически българчета. В тях не се предлагат другите ЗИП-ове. Вижте например това, това или това училище. Разпоредбите дават възможност на училища, където има достатъчно деца, да направят ЗИП по съответния майчин език. При тях, както и при всички останали, има още доста ЗИП-ове неразписани от МОН, от които децата могат да избират – изкуство, математика, чужди езици и прочие.

Само език, и то ако майчиният не е български

Друго важно в разпоредбите е, че цялото обучение се провежда задължително на български език, с изключение на чуждите езици и ЗИП-а по майчин език (там където го има). Никой не задължава децата да се записват на един или друг предмет. Разбира се, има вероятност училищата да нямат достатъчно учители за повече ЗИП-ове, но поне са длъжни да осигурят информатика. Най-често имат и ЗИП по български, поне съдейки по училищните програми, които прегледах.

Не се готви задължително изучаване на турски

Чуха се мнения, че ДПС и министъра на образованието искали да задължат етническите турци да учат турски. Някой казват, че готвели всичко да е на турски. Трети изкрещяха, че едва ли не за всичко щяло да е задължително – включително циганчета и българчета. Първо – всички са българчета и трябва да развиваме това самосъзнание у тях. Ако прочетете указанията за турския език във втори клас, ще намерите следното:

Развитие на личността на детето чрез системно изградени междупредметни връзки, особено с обучението по български език и литература

Формиране на отношение на толерантност към културната различност, приобщаване към общочовешките ценности и изграждане на съзнание за етническа принадлежност и национална идентичност.

Не смятате ли, че е по-добре да учат майчиния си език по одобрена от МОН програма и учебници, отколкото в религиозни училища и по социални програми на турски организации? В изказванията на ДПС не намерих изискване за задължително изучаване на тези езици, а за увеличаване на хорариума, който сега е три учебни часа седмично. За това е цялата патардия – три часа, в които обясняваме на децата, че са българчета независимо, че вкъщи се говори турски, цигански или арменски, докато в същото време им помагаме да запазят идентичността си.

ДПС няма законопроект; ГЕРБ не променя нищо за майчиния език

Следя постъпващите в парламента законопроекти. Интересно ще е да чуете, че ДПС не са внесли такъв в сферата на образованието. Нищо. До тук всички цитират политическо говорене минало по разваления телефон на Facebook. Единственият законопроет е на ГЕРБ и пренаписва закона за народната просвета от 1991-ва. Всъщност има предложение и на БСП, но то е за обезщетенията за детски градини. Проектът за новия закон за предучилищното и училищното образование е бил внесен преди четири дни, но текста го пуснаха едва вчера. Сравнявайки съответните членове, не виждам промяна що се отнася до майчиния език. Разпоредбите, впрочем, са изготвени още през 2001 г., а концепцията е залегнала в досегашния закон още през 1998-ма. До сега никой не е казал и дума за тях.

Колко деца всъщност посещават тези ЗИП-ове

За жалост, не открих данни за това на сайта на МОН. Открих обаче броя деца в училищата по общини. Ще съпоставя тези цифри с тези от преброяването, за да преценя какво е етническото и езиково разпределение по региони, колко деца и колко училища има в тези региони. Така ще получим карта с максималния брой паралелки по общини. Ще се опитам да изкарам картата скоро, но изключително неграмотно написаните таблици на МОН не помагат. Обезкуражително е, че служители на образователното министерство правят грешки в изписването на населени места в България. За този тип прозрачност съм писал преди.

Национална държава или културна толерантност

Интересно е как гордостта от религиозния мир у нас съжителства с дивата ненавист към всяка проява на етническа идентичност. Говорим как ДПС насажда омаза у етническите турци у нас и най-вероятно това е вярно. С пълна сила обаче върлува и възпитанието на омраза срещу малцинствата. Разхвърлят се статистики, снимки, слухове без някой да ги е проверил или потърсил истината. Ако питате някой на улицата ще ви каже, че едва ли не турците завладяват България, защото Болен така е казал, а ДПС ехидно се усмихва. Няма да знае обаче, че докато етническите българи сме намалели с 22% за последните 20 години, българите декларирали се като етнически турци са намалели с 26%.

И двете цифри са трагични и са единствено повод за размисъл. Всички сме българи и училището е важна стъпка в изграждането на това самосъзнание. Колкото повече казваме на някой, че е чужд, толкова повече той или тя ще повярва. А в толкова важен период на развитие на децата, това е последното, което искаме, нали? Запазването на идентичността е важна не само за споменатите горе малцинства, а и за многото други у нас, които някак приемаме за даденост. Ако пътят към индустриализацията и урбанизацията е унищожил нещо, то това е точно многообразието на културата ни. Образованието може както да гради национално самосъзнание, така и да запазва корените.

Снимка: zograf11@blogspot

Може да ви е интересно също:

Преброяването и няколко интересни графики

Възрастово разпределение на различните етнически групи в България, по градове и „липсващите“ млади хора в Сливен.

Преди няколко години бях доста активен из разни македонски форуми. В началото имах илюзията, че водя спор, но в последствие стоях само за да си начеша езика. Всичко това спря след като във фейса попаднах на реплика на македонец, която ме накара да се замисля. Той каза, че няма значение какви са били преди – важното е какви искат да бъдат сега. Това ме подтикна да се поразровя в историята ни, за да намеря каква е била политическата обстановка в началото на миналия век – тогава, когато идеалът е бил обединена България. Оказва се, че „македонският въпрос“ е бил разменна карта по време на всички избори, поличиески битки и други глупости, на които се радваме и днес. Всичко това е отблъснало патриотите в сегашната ни съседка и се зародила идеята за суверенна Македония.

Разбира се, историята не е толкова проста, но всичко това ми напомня на ключовата дума „българите в чужбина“, която се размята сега. Като всяка такава, и тя започва да губи смисъла си. Помните ли българския Великден? А призивите за връщане на специалистите ни от чужбина, за да помагат на България? Сега си имаме министър за тази група. От доста време си имаме и агенция.

Когато Димитров зае този пост, писах, че не ме интересува дали е ДС или не стига да си върши работата. За жалост не го видях това. Чух само за случай в Колн Чехия, където се разсърдил на служителка на консулството шефката на агенцията, че е била искрена с българите там и от това последвало уволнението й. В интерес на истината не съм чувал много и за работата на агенцията за българите в чужбина. Запознах се преди време с представителката за Германия и имаше добри идеи, за жалост останали само на хартия. Срещнах ги и на „Кариера в България“ – събитие организирано от студенти за студенти, поредното издание на което ще се проведе утре. Да си призная, отдавна съм се отдръпнал от работата на студентските организации тук, но нека погледнем нещата от друг ъгъл – интересувам се ситуацията на българите в чужбина, търся информация, действам по някои въпроси, но пак не забелязвам работата нито на въпросния министър без портфейл, нито на агенцията. А не е ли това идеята – да помагат на сънародниците ни зад граница и ако не друго – поне да ги информират своевременно за най-важното.

Не знам кой ще е новия министър, но ме притеснява, че няма значение. Един такъв пост, макар и без портфейл, не трябва да стои просто като значка, с която да се показва внимание към дадена кауза или група. Виждам, че кабинета отчита важността на емиграцията и студентите в чужди университети – ако не като човешки и експертен потенциал, то поне като източник на солиден процент от БВП. Няма да тръгнем да си създаваме отделна държава като българите от Македония, поради простата причина, че тези зад граница вече са си намерили по една. Няма и да спрем да връщаме пари и да рекламираме по свой начин страната ни пред чужденците. Повечето от нас обаче обръщат глави назад – най-вече поради сантиментални причини, но и с надежда да видим нещо, за което да се хванем в желанието си да се върнем. Хайде да не повтаряме грешката от преди 100 години и да превръщаме този емоционален заряд в политическа карта. Не си струва.

Тогава попаднах на статия в Капитал за Томислав Дончев. В нея те го наричат „Положителен герой„. Доста гръмко, бих казал, заглавие в днешния политически живот. След нея си зададох няколко въпроса около новия му ресор. Основният беше – не е ли най-големият проблем в момента доверието в системата и липсата на проекти. Дори и да оправим администрацията и да я опростим, хората пак няма да се решат да рискуват. Поне не достатъчно бързо. Не и при тези скандали. Особено не при тези скандали, защото неяснотата е най-големият враг на бизнеса.

Интересно, но всички те бяха отговорени във втората статия на Капитал. Или те, или Дончев ми четат мислите. Всъщност това не е учудващо, а дори радващо, защото, както вече установихме, и вие сте като мен и всички се притесняваме от тези неща. Това означава, че новият министър наистина е наясно с проблемите отвътре и има практически опит. Да, цитираха някакви цифри от работата му в Габрово, но начина ни на мислене на мен и на вас е такова, че предпочитаме по-скоро директните моментни впечатления. За сега са добри.

Не знам какво ще направи през следващите 33 дни и последвалите 3 години и половина, но има една основна задача – да възстанови доверието в евро-фондовете. За мен лично една друга важна задача е информираността – в общините се харчат милиони за псевдо-информативни кампании, които да подтикват хората да кандидатстват, но ефекта е нулев. Аз, например, имам идеи за проекти, които с които бих могъл да участвам, но дори като човек, който се интересува и търси, не ми е съвсем ясно къде да получа информация и каква е процедурата.

Някой от вас кандидатствал ли е за евро-финансиране? Какви са впечатленията ви?