Ето най-общо казано:

Мама и тати много като се обичат и се опитват да си направят бебе. Много рядко, но се случва децата да се раждат с увреждания, понякога такива застрашаващи живота им. Те може да се проявяват още в утробата, след раждането или на доста по-късна възраст. Повечето увреждания са заради дефекти при копирането на генетичния код и се случват на случаен принцип – при следващи бебета по-често няма такъв проблем. Понякога обаче са наследствени – идват пряко от родителите. Тогава е почти неизбежно децата да наследят дадена характеристика – подобно на тъмната коса, оплешивяването или кръвната група.

Преди само 2-3 поколения най-често просто сме изоставяли децата. В наши дни може да откриваме тези проблеми още преди зародишът да е станал човек и дори преди опитите за зачеване. Освен в ядрото на клетката, имаме ДНК и в митохондриите – енергийните централи на тялото, ако си спомняте от уроците по биология. Те се предават само по майчин път. Е, понякога има дефекти в тях, които водят до нелечими състояния.

В случая са засекли това у майката на въпросното дете и механично сменят митохондриите в клетката ѝ с такива от друг здрав донор. Останалото ДНК си остава на майката. Няма генна терапия или пренаписване на каквото и да е. Целта е да има жената свое дете без огромния в конкретния случай риск от увреждания.

Впрочем, в последните години нашумяха няколко случая на деца в България, при които е имало заболявания именно свързани с вродени дефекти в митохондриите. Не всички са били наследствени, но както казахме, това не е единственият източник на проблеми. Имаше премного дарения, концерти и кампании за предполагаеми лечения, някои от които от откровено шарлатански клиники у нас и в чужбина, както за съжаление не е рядко в такива случаи. Някои от родителите дори обвиняваха рутинните ваксини за състоянието на децата си и подеха ожесточена кампания срещу тях, въпреки, че всички лекари са им обяснявали ясно за какво става въпрос. Реакцията им е естествена и очаквана, още повече при ниското доверие в лекарите и липса на разбиране на тези състояния.

Е, сега вие се надявам да разбирате.

Важно ли е наистина с колко точно намалява населението на България щом намалява?

Ще се опитам да илюстрирам с кратък пример. Лято е. На море сте. Влезли сте във водата, но не може да плувате добре. От изключителна важност за това дали се давите е докъде ви стига водата. Ако е до кръста – добре. Ако е 5 см под устата ви – все още ок. Ако е на 5 см над главата ви вече имате проблем. Тогава са важни няколко неща. Първо – колко сте далеч от брега и дали има някой, който да ви спаси. Второ, има ли мърво вълнение, което ви дърпа навътре. Трето, може ли да запазите самообладание и да изплувате колкото можете.

Е, ние вече се давим – приръстът ни е отрицателен. Почти всички знаят кога започнахме да се давим, но малко осъзнават причините да стигнем до там – мъртвото вълнение или по-точно намаляващата раждаемост още от 70-те. Трябва да разберем какви са факторите около нас, причините да стигнем до тук, колко значими и бързи са, за да се върнем обратно. Други страни търсят външна помощ под формата на имиграция, но за целта доста трябва да израстнем като общество и то бързо. Бием се в гърдите, но неща като толерантност, гостоприемство и отзивчивост са ни чужди.

Не на последно място обаче, също както при давенето, паниката повече пречи, отколкото да помага. Хиперболите и фалшивите сензации около демографията и емиграцията само влошават нещата. Обогатяват жълти медии и политически рейтинги, но също така отчайват още повече хората и хранят онзи толкова типичен за нас българите наркотичен глад за жлъч и себеомраза.

Приликите между демографията на България и простия ми пример с давенето свършват тук. Не, няма да изчезнем до 50 години. Демографията не е линеен процес и често малки събития, открития и решения имат неочаван ефект. Прогнозите днес са, че до 50 години ще стигнем населението ни през 1930-та – 5 до 5.5 млн. Разлики ще има доста, като например това, че няма да умира поне по едно дете във всяко семейство и ще живеем с 50% по-дълго.

Никой няма сигурно решение как да се обърне тази тенденция просто така. Изливането на стотици милиони в една или друга мярка може да помогнат малко, но може и да влошат нещата. Хвърлянето на пари към който и да е проблем не го решава, същото както вдигането на заплатите на учителите само по себе си няма да оправи образователната ни система. Проблемите са сложни, нееднозначни, структурни, на доверие, на отношение и проточени във времето.

Никога не съм отричал съществуването и сериозността на демографската криза. Опитвам се да покажа защо е важно да не се паникьосваме, да не скачаме на популистки мерки, да се радваме на малките победи и вглеждаме в дългосрочните ефекти. Всичко останало би било равнозначно да се отпуснем и да потънем, а има достатъчно медии и политици, които не само ни увещават да спрем да мислим, но и ни тикат надолу под водата.

Мислете.
Задавайте въпроси.
Съмнявайте се разумно.

Преди няколко месеца водих подобен спор – възможно ли е да се прави наука извън БАН. Слушайки медийната война между родните ни учени и Дянков ми се ще да продължа задочно спора. Струва ми се, че битува мнение, че БАН е единственото място, където може да се прави сериозна наука. Разработките на по-големи фирми или частни лица са или загуба на време, или не са наука поради практическата им насоченост. В същото време, изглежда се смята, че никъде по света не се прави наука в университетите и моделът на БАН е стандарт.

Единственото определение, което бих могъл да дам на всичко това, е „заблуда„. Нарочна или неволна – не знам, но определено заблуда. Истината за БАН е, че е изключение на фона на европейските практики и при това много остаряло такова. (Нали все с „Европата“ се сравняваме.) Да, в академията се прави наука, но един вид „поръчкова“ и страшно неефективна. Има проблясъци, заради които получава международно признание (пример: LHC), но и те са като в спорта – случват се въпреки средата и управлението на проекти.

Мястото на науката е в университетите и частни организации. Първо заради финансирането, второ заради кадрите. В момента БАН получава бюджет, който ТРЯБВА да се изразходи някак. Има активи, които не се стопанисват прозрачно и доста от които явно не се използват за наука. Mediapool писа днес, че БАН не е агенция за недвижими имоти. И църквата ни не е, но явно и двете са се превърнали точно в това. В същото време средната възраст на учените там е близо до тази на пенсиониране, а младите учени нямат никакъв стимул да продължат дейността им – къде заради ниските заплати, къде заради невъзможността да се изкачат нагоре по стълбицата.

Обичам да давам пример с Германия, защото имам поглед над нещата тук. Подобно обаче е положението и в доста други държави. Тук науката се прави предимно в университетите. Работят в тясна връзка с компании, които инвестират в конкретни разработки. Така от една страна да повишат нивото на технологиите, а от друга – да оптимизират производството си. Държавата създава фондове за стимулиране на определени насоки в науката, за които се предвижда, че ще са полезни в близко бъдеще. Пример за това е проект за следващото поколение интернет (Web 3.0), по който работих до скоро. Стандартите и технологиите разработени в рамките му имат както научна стойност, така и директно приложение в индустрията. Съвсем скоро те ще спестят стотици милиони на немските компании от анализ на данни, а от друга ще спомогнат на държавата за по-добър контрол над бизнеса. При това, тъй като финансирането е държавно, лицензите са отворени в рамките на партньорството между университети и бизнес.

В доста такива проекти участват както големи компании, така и институти с професори и асистенти. Не винаги от тях излиза нещо от практическа ползва за бизнеса, но самото финансиране на държавата е вид помощ в сегашната тежка ситуация. Освен това, контактът между фирмите и комбинирането на технологиите полага основите на нови партньорства и продукти. Научните работници в университетите пък печелят предимно от такива проекти – това е допълнителен стимул да се развиват, защото основната им заплата е сравнително ниска. И най-накрая – обикновените студенти имат възможност да работят по проекти от реалния живот и да слушат лекции с най-новите технологии, а не едни и същи речи, с които стените на аулите са се пропили през последните 20-30 години.

В заглавието говоря за монопол над науката, защото точно това виждаме в БАН. Типичните характеристики на монопола са спиране в развитието, отхвърлянето на всякакви промени, остаряване на методите и липсата на всякаква ефективност. Не ви ли звучи познато? Всички се мръщихме на Дяков като нарече ръководството на БАН „феодални старчета“. Мисля си, че реакцията ни беше по-скоро не срещу истинността на твърдението, а защото дръзне да обижда една институция, която смятаме за свята и олицетворяваща науката. В същото време е публична тайна, че има вътрешна схема, по която се раздават звания, по която се израства в йерархията и по която се разпределя бюджет за проекти.

БАН не е агенция за недвижими имоти, не е финансова институция, не е държавна фирма, не е религиозна институция или поне не трябва да бъде нито едно от тези неща. Сигурен съм, че там има страшно доста кадърни хора, най-малкото защото са се захванали да правят неща, в които истински вярват. БАН обаче не е равнозначно на наука. Разформироването на БАН не е атака срещу науката, а разбиване на монопол над правенето на такава. А дали има специални интереси към имотите или не, може лесно да се провери с одит на досегашното им управление и прозрачност при прехвърлянето им в близко бъдеще.

Заради всички тези причини съм твърдо за разформироването на БАН. Това ще помогне на учените, на студентите и на бизнеса в България. Колко наши разработки се използват във заводи? Колко бакалавърски или магистърски работи имат нещо общо с реални научни изследвания? Какъв процент от проектите се правят по европейски програми или заедно с други институти по света (не с тяхно финансиране)? Знаем отговорите, но явно предпочитаме сегашното статукво.

Искаме реформи, но не и болезнени промени.

Повече по темата:
Защо моето образование е по-добро
Ето какво българите мислят за образованието
Какво е да си студент в чужбина: Техническият университет в Дармщадт, Германия
Европа ни предлага не само пари, но и технологии

Мисля, че една такава идея въобще не е преувеличение, защото и в двете сфери водещите сили са свободата на човешкото мислене и правилата. Първото дава криле на иновациите и напредъка, а второто налага ред, методичност и разбираемост. Един такъв паралел може да ни позволи да погледнем на политическия процес с други очи и да го осмислим по-лесно сложните връзки и дебати между хората. Същото важи и в обратна посока.