Колко обаче се взимат? Има доста сравнения между обезщетенията за майчинство и бащинство в Европа. На доста от тях България изпъква с високият си процент обезщетения спрямо заплатата и дългият период. Тези сравнения обаче са често некоректни, защото системите, социалната обстановка, подробностите и културните особености се различават доста. Затова реших да споделя няколко числа за „обезщетенията за родителство“ в Германия.

Първо – накратко за системата. Най-общо казано едно семейство получава 14 месеца обезщетения. 12 месеца може да се използват от единия родител, а два може от другия. Самотен родител може да използва всички. Най-често бащите взимат два месеца, а майките – 12. Обезщетението е максимално 65% от заплатата, но този процент намалява сериозно колкото по-голяма е тя. Максималният размер е 1800 евро независимо колко е висок дохода. Така всеки, които получава повече от горе-долу средната заплата за страната всъщност е на загуба от тези обезщетения. Има подробности когато се работи почасово през този период, добавки за ниски доходи, повече деца и т.н.

Ето числата за 2015-та:

Общо 948 хиляди души са получавали такива обезщетения. От тях 27% са мъже, а 73% са жени. 7% от мъжете не са имали доходи преди раждането. При жените този процент е 30% – т.е. са получили минимално социално обезщетение от 200 до 400 евро. Всъщност, 6.5% от мъжете срещу 24% от жените са получили допълнение към обезщетението заради крайно ниски доходи.

Интересното тук е, че докато 94% от жените в двойки имали деца през 2015-та са взели майчинство, при мъжете едва 35% са взели време, за да се грижат за децата си. Това е защото с бащинството всъщност се губи пари и когато мъжът е единственият работещ в домакинството или взима повече пари, какъвто е почти винаги случая в Германия. Затова почти 2/3 от семействата в Германия са предпочели да загубят тези два месеца обезщетения. Обяснението за онези около 6% от жените, които не са взимали майчински може да се намери в това, че са нямали право заради скорошна емиграция или други причини.

79% от бащите са взели само два месеца бащинство. 5% са взели максималното от 12 месеца. 11% са взели до 6 месеца. При жените ситуацията е обърната – 88% са взели 12 месеца. 9% са взели 10 или 11 месеца. Едва 3-4% са взели по-малко от 10 месеца. Причината тук трябва да се търси в недостатъчното ясли, лошото им работно време и голямото разминаване в доходите.

Друг интересен аспект са самотните родители. Един родител може да вземе 13 или 14 месеца обезщетение само, ако отглежда детето сам. Такива са били 35 мъже през 2014-та и 12728 жени. При жените това са всъщност 1.8% от всички майки получавали обезщетение.

Сумите, които са получавани са също интересни, защото говорят за доходите в домакинствата. Горе виждате подробното разпределение. 20% от мъжете са получавали максималната сума от 1800 евро. 44% са получавали между 1000 и 1800 евро. Около 26% са получавали между 300 и 1000 евро и 10% – под 300 евро. При жените нещата отново са обърнати. 24% са получавали под 300 евро. 51% са получавали между 300 и 1000 евро. 20% между 1000 и 1800 и 5% – максималната сума. Предвид цитираните тук суми, трябва да се знае, че границата на бедността в Германия е малко над 1000 евро на човек.

Данните са доста подробни и има разбивка по четиримесечия и провинции. Няма разбивка по произход на родителите, а щеше да бъде интересно да се види за емиграцията ни. Всичко това показва добре какво е разпределението на задълженията в семействата в Германия, кой остава вкъщи да се грижи за децата и кой какви пари получава в домакинствата, където има деца. Дава и представа за доходите на домакинствата в страната, за които има доста митове, също както при пенсиите.

Заглавието на статията трябваше да бъде „Депресията на един народ“. Стори ми се обаче твърде „анализаторско“, а не ми се ще да правя анализи. Тях са ги правили други. Днес The Economist излезе със статия за т.н. източен парадокс – „Богатите, бедните и България“ (на български; благодаря Алекс). На пръв поглед не казват нищо, което не знаем – каквото и да става в страната ни, ние винаги сме най-нещастни. Според данните на цитираното изследване, въпреки, че не сме изобщо сред бедните държави, нивото на щастие е едно от най-ниските. За сравнение, бразилците, които са дори с по-ниски доходи, са сред най-щастливите.

Иначе ние сме най-зле, държавата ни е най-зле, политиците са ни най-зле, доходите ни са най-зле, живота ни е най-зле, бъдещето е най-зле, а миналото е за националисти. Нали? В същото време имаме една романтична представа за „останалия свят“ и особено за „европата“. Обичам да давам примери за това колко глупава е тази представа и имам един от днес. Тъй като вниманието ни се ограничава само до „актуалните теми“, ето една такава – снега. Всяка зима се оплакваме как ни е „изненадал“, как не се чистят улиците, транспорта блокира и никой не си върши работата. Ето ви снимка на Франкфурт от преди няколко часа. Този регион е един от най-богатите и като правило пада много по-малко сняг от България. Днес имаше не повече от 5 см. сняг и всичко блокира – влаковете закъсняват с по 30-40 мин, автобусите боксуваха, коли се въртят… въобще пълна програма. Може да си представите какво става като падне истински сняг – няколко дни става хаос. Чистенето на снега пък не е по-различно от това е Пловдив. От Twitter чувам, че в София тази година е доста добре. Разликата тук е само, че на доста улички просто слагат табелки в стил „Тук нямаме намерение да чистим“.

България не е лесно място за живеене – това е ясно. Истината обаче е, че никъде не е – нито в Германия, нито в щатите. Бразилия е по-бедна, с два пъти по-висока детска смъртност, с 7-8 пъти по-висока бедност и по-ниска образованост. В същото време си живеят живота. Същото важи и за много други държави. Значи проблемът не е в това, че нямаме пари и че 20 години градим демокрация. Проблемът си е в самите нас. Не сме калпави, не сме тъпи, не сме скапан народ – просто сме в депресия. Психолозите ще ни кажат, че депресията е едно такова състояние, което трудно можем да разпознаем сами, а това е важна стъпка към решението.

Вместо това ние предпочитаме да се самосъжаляваме. (Тук нямам линк – просто включете телевизора) Може би не индивидуално, но като народ – плюейки българите, ние плюем себе си. Защо сме избирали тези, защо сме слушали чалга, защо ни била тъпа телевизията, защо сума ти и хора напускат страната, защо шефовете не ни плащат, а работниците не им се работи… Не, „калпав ни е народа“ не е отговор. И не се опирам на историята, защото българите сега не са ония, които побеждаваха във войни, затъваха в кризи, създаваха държави и падаха в робство. Друг народ сме – не по-добър или по-лош, а друг. Работата е там, че не знам какъв народ сме – не знаем какво можем, не знаем какви са ни слабостите и силите. Не сме започнали дори да обсъждаме националните си приоритети. Разбира се, че е по-лесно да отметнеш цялата държава. А кой ще седне да направи другото?

Ето статията на Дневник, макар, че не ми харесва заглавието. Там има и по-голяма графика. В коментарите на оригиналната статия пък има някои доста идиотски попадения.

В началото на мандата Борисов беше и по-твърд. Същото се отнасяше и до министрите. Дянков, например, говореше, че ще дава пари само срещу реформи. Постепенно тази закана залиня пред ударите на опозицията и браншовите организации. Какво се получава сега обаче – синдикатите плашат с масови протести и барикади, искат повече пари, никакви уволнения и запазване на досегашното статукво. Опозицията от една страна крещи, че се харчело много, от друга – че не се давали достатъчно пари за болници, образование, социални и следователно трябвало да се вдигне дефицита, от трета, че бюджета бил завишен и трябвало да се орежат разходите, от четвърта – че се уволнявали много хора и не се слушали синдикатите и от пета – че не се правили реформи.

В цялата ситуация не разбирам две неща. Не са само две, но сега за тях ще си говорим. Първото е какво искаме ние? Реформи, никакви уволнения или просто разместване на пешките. Забавянето на пари на болници, университети, полицаи и съдилища е наистина погрешно и дори незаконно, но е вярно също така, че точно тези четири сфери са най-нереформираните в България. Може би не е случайно, че тъкмо в тях реформата трябва да дойде отвътре – от хората, които сега плашат с протести. С изключение на полицаите, кабинета не може да им влияе пряко и да налага реформи. При полицаите вината е на Цветанов. За липса на реформа в съдилищата кой е виновен? А за университетите? Искат се пари, но няма реформи. Така се хвърлят милиони в продънената кофа на една наработеща система.

Тъй като тези институции обаче са от съществено значение, те не трябва да спират да работят. Затова всички искаме да се наливат още пари. Но искаме и да работят както трябва. Но не искаме има уволнения. Искаме същите хора да работят по-добре, нищо, че ни е ясно, че половината не си разбират от работата. Но не трябва да се променят много нещата. Стига да не се харчат толкова много пари и да няма злоупотреби. Но да им се дават повече пари.

Изглежда ли ви всичко това на шизофрения?

Така стигаме до втора точка – Борисов. Казвам Борисов, не защото той взима всички решения (което не е вярно), а защото неговата роля беше да залага решителност и отговорност в действията на правителството. Отговорността е налице – подават се оставки при грешки и не се прикриват проблеми. Къде обаче е решителността? Къде е г-жа Тачър? Защо се слушат синдикатите, щом е ясно, че интересите им далеч не са на една права с тези на трудещите се. Да има диалог и да се обсъждат вариантите е нещо прекрасно – точно това липсваше до този момент. В края на деня обаче ролята на Борисов е да излезе и да отсече какво е крайното решение. Диалогът трябва да се води от кабинета, а не обратното.

В случая вината е както наша, така и тяхна. Наша, защото не искаме промени, но искаме реформи. Тяхна, защото сякаш се опитват да угодят на всички и загубват инерция в нерешителността си. Дано да не съм прав, защото имаме двоен проблем – очакваме някой на власт да оправи държавата, а нямаме способността като общество да го изискаме. Няма политик, който да ни го втълпи това. Ние трябва да се научим – не обратното.

Впрочем тия дни се зачетох в някой от статиите ми малко след изборите. Интересно как се променят настроенията за година:
Какво трябва да направят те след изборите
Ще се научим ли да искаме без да просим?

За какво й е на една държавна институция сайт? Зависи на кого се задава този въпрос. Ако сте журналист, от такъв ще научите за прес-конференции, отваряне на оферти за магистрали и скандални статии на политици. Ако сте представител на фирма, най-вероятно ще търсите подробности за обществени поръчки, нормативни актове и статистическа информация. Ако пък сте обикновен гражданин, надали някога ще попаднете на такъв и ще отхвърлите темата като поредното нещо, с което се харчат безсмислено държавни пари.

Макар да говорим, че живеем в дигиталната ера, много малка част от държавата ни е преминала в нея. Наистина, всяка институция има сайт, но скептичният гражданин ще е прав да се съмнява. Прав е не, защото няма нужда от такива представителни страници, а заради безполезността на сегашните. В последните месеци занимавам читателите на блога си с обществената поръчка за сайта на Народното Събрание. Там се публикуват решения, законопроекти и стенограми, които засягат пряко както право- и природозащитните организации, така и бизнеса. В търсенията си показах, че поръчката и подадените оферти са направени така, че да спечели точно определена фирма. Това, разбира се, не е нещо ново – подобни скандали има в много други институции. Нещо повече – в доста от поръчките за сайтове – като тези за общини и областни управи – изпълнението е толкова лошо, че сайтовете са практически неизползваеми.

Резултатът от милионите похарчени до сега е, че държавата ни може да се похвали със сайтове като този на Президентството, Министерски Съвет, Парламента и Външно. Ако влезете в който и да е от тях, ще намерите хаос от линкове, снимки, новини и дори банери. От дизайнерска гледна точка единствено чисто новият сайт на външно министерство може да се похвали, че не прилича на тези от 90-те. Може би ще кажете, че съдържанието е по-важно, но нито в този на Президента, нито в този на кабинета информацията е добре структурирана и лесна за намиране. Дизайна е този, които помага на посетителите да намерят търсеното. В случая на Народно Събрание и това не е би помогнало, защото често липсват текстове на решения и законопроекти. Вината, естествено, се размива някъде по веригата.

Проблемът всъщност е, че никой явно не намира тези сайтове за важни. Дори с 200 хиляди лева отделени за новия сайт на парламента, надали нещо ще се промени. Причината е, че няма стратегия за развитие. Липсва концепция. Поръчват се сайтове колко да се усвоят някакви средства и да има нещо „там“. Резултатите обаче са лоши. След сигнал от блогъри и последвалия скандал беше спряна поръчка от 2 милиона за нов представителен сайт на туризма у нас. Вчера научих, че има нова заявка, но този път за 3 милиона под формата на реклама. На летището във Франкфурт има билборд от подобна поръчка (вижте първия коментар), от който на всеки графичен дизайнер би му се приплакало. Също както от повечето обществени сайтове.

На този етап страниците на институциите ни са като онези ниски гишета, пред които трябва да се кланяме на чиновниците, за да получим нещо. Ако приемам това сравнение, излиза, че електронното правителство у нас по-скоро копира стария модел на работа, вместо да го реформира. Разликата в интернет обаче е, че реформата може да стане много по-бързо. При електронното правителство почти няма участие на чиновници, което спестява време и грешки. Изключвайки човешкия елемент, тези сайтове решават двата основни проблема пред бизнеса ни – тромавите процедури и корупцията. Мрежата е инфраструктура за бизнеса и в най-близко бъдеще ще стане също толкова важна, както магистралите. И в момента се храчат пари в тази насока, но единственото липсващо парче от пъзела е визия. Затова може би трябва да вземем на сериозно сайтовете на институциите и да изискваме повече от тях. Визията ще дойде от това търсене.

Боян Юруков, в. Пари
Вижте печатната публикация.

Имайки всичко това в предвид, не е учудващо, че когато вляза в магазин търся български стоки. Какво се получава обаче – влизам, разглеждам няколко дрехи, харесвам нещо и преди да го пробвам, питам къде е произведено и дали е българско. На този етап има три варианта – България, Китай и Турция. Останалите са редки и ако ги срещнете, има вероятност да ви лъжат. В някои случаи се оказва, че стоката е българска, след което пробвам и евентуално купувам. В много чести случаи обаче се получава нещо съвсем различно – продавачката ми се сопва, че не е българско и добавя „какво от това“.

Ето малко от онова „какво от това“. Не знам какви мисли минават през главите на милите дами в този момент (да, предимно дами са), но мога да предположа. Според мен си мислят, че ги обвинявам, че продават некачествени стоки, само защото дрехата е от Турция или не дай се боже – Китай. Сигурно си мислят и че ги обвинявам, че не подкрепят българските производители, защото не продават тяхна стока. Не, аз за такива неща не се заяждам. Не съм маниак на тема българско, въпреки че някои мои приятели биха казали обратното за мен. Не може да изискваме от бизнеса да продава дадена стока, само защото е произведена у нас. Всичко зависи от свободния пазар – търсене и предлагане, а при него нещата клонят към по-евтини стоки като вносните. Аз обаче като потребител мога да повлияя дори и малко на търсенето и затова предпочитам български стоки. Не че ако си купя нещо друго няма да помогна поне на търговеца – все пак нали пак си оставям парите в България. Въпросът е, че просто се чувствам по-добре като купувам българско.

Затова мисля, че няма да се учудите, че когато някоя продавачка ми се сопне, за това как съм имал наглостта да питам за производителя, аз благодаря за вниманието и излизам. Това е нещо друго, което искам от търговеца – учтивост и уважение. Не е много и предостатъчно продавачи ми го дават – уважение към това, което търся. Негативното отношение не е добър подход за разбиване на лошия имидж на вносните стоки. Най-много да си помисля, че нещо китайско е пуснало токсин за да ги направи груби. Не е като да не се е случвало.

За да бъда честен трябва да кажа, че има и изключения. Днес примерно си купих портмоне, защото старото се разпадна. Не е от много пари и затова сигурно да е от много стотинки. Купих го от Гранда до центъра в Пловдив и беше турско производство от естествена кожа. Обиколих няколко магазина и нищо не ми пасна. Това конкретно много ми хареса, защото се разделя на две части и може да се носят само документите в задния джоб. В този случай язвителния глас на продавачката като каза „Турция!“ беше притъпен от факта, че наистина харесвам стоката и я взех. В много случаи обаче това не е така. Затова бих препоръчвал на всички търговци, които са изпадали в подобна ситуация – бъдете по-внимателни, защото клиентите може и да се обиждат от дреболии като тази и да седнат да пишат фермани като този по темата. Благодаря.