Може би по-точният въпрос е дали т.н. аудитория се чуди има ли нужда от „старите медии“. Ако си зададат този въпрос, последните биха се разровили в причините блоговете и социалните мрежи да станат толкова ефективни средства за информиране. В текста си, Веселин Стойнев посочва, че вестници като Труд имат специализиран състав, ресорни журналисти, контакти, редактори и прочие. Логичният извод е, че без тази структура не може да се получи качествен медиен продукт.

Проблемът с тази сентенция е, че не е съвсем вярна. Наистина, свободата всеки да пише каквото си иска води до много некачествени статии – и като теми, и като аргументи, и като граматика. Гледайки обаче страниците точно на вестник Труд, не смятам, че можем да го вземем като коректив в този контекст. От друга страна обаче, възможността всеки да дава мнението си, да събира експерти, да концентрира доверието на читателите и да посочва проблемите независимо от редактори, рекламодатели и собственици на медии създава среда, в която се търси истината. Ресорните журналисти не гарантират качество. Професионалният журналист не е непременно добър такъв. Това, че към една фирма работят журналисти, редактори и печатари не я прави честна, обективна и надеждна медия.

Без какво не можем…

Отговорът е, че имаме нужда от „старите“ медии. Имаме нужда от професионални журналисти, които си вършат работата независимо от това коя новина е скандална, коя е важна и кой плаща карето до статите им. Имаме нужда от журналисти, които ще задават правилните въпроси на правилните хора когато не е удобно. Имаме нужда от разследвания и анализи с реални факти и неудобни истини, а не копирани дословно новини от интернет и прес-съобщения на партии.

Въпросът на този етап е дали традиционните медии могат без нас. Не говоря за блогърите, защото някаква класова менталност създава усещането, че това е някакво съсловие. Ще могат ли медиите да осъзнаят, че аудиторията им е медия сама по себе си? Не е организирана, няма офис или редактор. Хаотична е и не е винаги надеждна, но в хаоса се пораждат вълни, инициативи и истини, които диктуват събитията. В този хаос има точки събиращи доверие и влияние, които са колкото важни, толкова и преходни. Блоговете и социалните медии не са „нетрадиционни медии“, които се борят със „старите“ за вниманието на аудиторията – те са аудиторията.

Медийното пространство вече не е еднолинеен поток на информация и вестниците и телевизиите вече не са „информиращите“ (1). В тази среда виждаме все повече професионални журналисти, които взаимстват новини, източници и цели текстове от мрежата. Не си признават и не дават признание, защото всичко в мрежата е свободно – следователно безплатно и анонимно. Зараждането на гражданската журналистика у нас поднася екзистенциални проблеми на вестници като Труд. В това медийно пространство има два ресурса – рекламни приходи и достъп до информация. „Новите“ медии изглежда се оправят без или с минимална реклама. Сега излиза, че могат да получат същият достъп до големите на деня наравно с професионалните журналисти.

Алтернатива или заместител

Тази идея стряска. Разбираемо е, защо оплакват основателите на Politikat.net, че са били „превзети“ от премиера в онова интервю. Истината обаче е, че за този час и половина те зададоха много повече смислени въпроси от почти всички интервюта на медиите с Борисов. При това не включваме ефекта и критиката в другите им проекти и блогове. Достъпът до политици и информация отдавна не е привилегия. Доверието на читателите – също.

Имаме нужда от „старя“ тип медии. Не се борим срещу тях, не искаме и не можем да ги заменим. Искаме да заменим тези медии. Искаме тези журналисти да започнат да си вършат работата. Нямам нищо против като отворя Труд да чета стари новини, но нека поне да са поднесени с добър анализ, разследване и всички гледни точки. Искам да получавам нещо от вас – прозрение, различен поглед над събитията или новините пречупени през опита на обрулен от политическите ветрове журналист. На коя страница от днешния Труд мога да намеря това?

Допълнение

Поправям се. Ето една такава статия от вчерашния Труд. На Иван Бедров. Видях я първо в блога му. Verbum sap.