Проблемът с кучетата в София е налице. Тук и сега. Генезисът е в хората, които са изоставяли домашните си любимци. Вина имат институциите, че не санкционират и регулират този проблем. Като резултат има все повече озверели глутници и изпохапани хора. Вина за последното имат и тези, които хранят кучета и котки заради „Ох, горкото животинче!“

Както всеки проблем, и този е многопластов. Лесно можем да изтребим всички кучета, както правят във Варшава през последната година. Това обаче не е нито морално, нито представлява дългосрочно решение. От друга гледна точка не можем да оставим кучетата намира. Последното реално е предложението на природозащитниците изхождайки от тезата, че кучетата за нищо не са виновни и хората като цяло едва ли не си заслужаваме мъчителната смърт, защото първи сме ги изоставили. Истината е по средата.

Проблемът с глутниците е както административен, така и екологичен. От една страна, когато се изисква налагането на големи глоби, маркиране и регистриране на домашните любимци, любителите на кучета скачат, че това е полицейщина. От друга обаче като се търси решение на уличните кучета, същите се обръщат и казват, че няма никакъв контрол. Според мен трябва да има няколко мерки. Първо – строг контрол над регистрацията на всички домашни любимци. Стана ясно, че имало регистър, но не се използвал, защото щял да се претовари (!). Толкова добре е направен значи (казвам го най-отговорно като програмист с опит в подобни системи) и някой си е „усвоил едни пари“. Ако някой държи животно представляващо риск за околните без съответната регистрация, то това животно да се отнема и човека да се глобява със съответната сума за отглеждането му в следващите 3 години. През това време да се дава за осиновяване. Втората стъпка е маркирането с микрочипове на всички домашни кучета. Така ако някое бъде изоставено ще може лесно да се открие кой е собственика. Третата стъпка е незабавната евтаназия на всички кучета, които са нападнали човек. Трябва ясно да поставим приоритетите си и дори да приемем, че кучетата не са виновни за агресивността си, то тя е налице. В тези случаи обаче трябва да има и разследване за това как стопаните са се грижили за животните и да има санкции. Последната мярка е хайки за глутници и елиминиране поне на водачите. Когато кучетата са в глутници целта им е единствено лов. Това може да са други малки животни или хора. Това е белег за подивяване и отстраняването на алфа мъжкия може да разбие глутницата.

Благодаря за снимките на Георги Кожухаров@Дневник и Събина.

Екологичният проблем обаче често се забравя. Колкото и да бетонираме земята, да отклоняваме реките и да изсичаме горите, градовете ни все пак имат някаква форма на екосистема. Тя се върти около действията на хората, боклуците, които изхвърляме, топлината, която загубват сградите и инфраструктурата, която използваме. В нея процъфтяват мишки, гарвани, хлебарки, гълъби и подивели домашни любимци. Много от тях възприемаме за напаст и това се дължи на разрушеното еко-равновесие. Когато гълъбите, например, нямат естествен враг, те се множат като мишки. Същото важи и за кучетата. Колкото и да са мили на някои хора, в един момент те се превръщат в напаст, която за жалост сами сме си създали. Ако подходи чисто научно по въпроса, ще трябва да ги приравним към хлебарките със съответните мерки. Това обаче не се нрави на много, защото са им близки на сърцето.

Основният проблем, който виждам в диалогът по темата е, че защитниците на кучетата казват какво не искат да се прави. Не се говори толкова какво трябва да се направи. Дневник направи анкета дали последните трябва да се извинят и единият отговор е „Не, общината и министър Найденов трябва да си свършат работата.“ А в какво се състои работата им? Писах горе, че трябва контрол над собствениците, но когато се предлагат конкретни ограничения, същите защитници се възпротивяват.

От друга страна общините и държавата си траят и се надяват да няма толкова брутални жертви, че медиите да гръмнат. Не искат да вземат радикални решения и си разклатят постовете. В същото време най-удачната възможност е да се финансират вече съществуващите еко-организации и те да поемат контрола над тези кучета. Това вече се прави в доста държави и работи – слагаме парите там, където е проблемът и където могат да го решат. За да няма спекулации, еко-организациите може да си отворят бюджетите и да покажат ясно всички финанси. Естествено, така ще е трудно както за приятелите на отделни управници и за някои НПО-та да „усвоят тука едни пари“.

Да оставим кучетата намира вече го пробвахме. Явно не действа. Трябва компромисно решение, но поради големият мащаб на проблема, това решение трябва да е радикално. В него трябва да участват както общините, така и самите природозащитници организации. Сега кръгът е затворен – всички са лоши, горките кучета си ръфат деца и пенсионери, властта си измива ръцете и нищо не се решава.

Преди няколко дни Руслан Трад пусна този tweet. Той ме накара да се замисля как се възприемат активистите в България и въобще какво е това да си активист в нашия контекст.

С прости думи, активист е човек, който пламенно се интересува от дадена тема и прави всичко по силите си да отстои тази позиция. Може да става дума за конкретно решение, като озеленяване на квартал или спиране на опасен проекто-закон или пък следването на цялостна философия – природозащита, отворен код и прочие. Отстояването на тази позиция се изразява в протести, разпространяване на листовки, подписки, разговори с политици и участия в телевизионни предавания. Целта най-често е да се събере достатъчно обществено внимание и подкрепа към дадена тема, за да може после да се използва като коз срещу тези, които всъщност трябва да вземат решението.

Нещо, което често се забравя обаче е, че активизмът в най-чистата си форма е аполитически. Активистът не се интересува кой е на власт, какво е името на партията му или размерът на електората му. Активистите работят с политици от всички партии и хора на различни позиции в структурите на държавата. Лесно е да се сгреши, че щом дадена група протестира срещу решение на кабинета, например, те са за свалянето му. Лесно приписваме такива протести към опозицията, което е погрешно. Въпреки, че самата опозиция се припознава в такива движения, за да наберат привидна тежест пред медиите, трябва да правим разграничение между гражданският активизъм и политическите манипулации. Има важни теми, които не бива да бъдат отмятани с лека ръка от обществото когато видим такъв протест – решаваме, че тези, които го водят, си имат политически мотиви и щом наберат обществено недоволство, ще хванат властта за халата и няма да го пуснат. Наистина това се е случваше често през последните 20 години и все още се случва.

Наблюдава се обаче и друга линия на организация на недоволни граждани, която както казах е аполитическа. Това не означава непременно, че не се искат структурни промени и политическа отговорност, но не се борят и за смяна на властта. Един активист знае, че който и да е на власт, усилията за отстояване на дадена кауза ще са същите. Простата причина за това е, че чиновниците рядко се сменят, реформите са трудни, а всички политици бързо забравят какво са обещали. Крайната цел на негласните водачи в такива движения нямат за цел власт и признание, а по-скоро общото благо. Това звучи някак цинично в нашата реалност, но ако се замислите ще се сетите за такива хора. Винаги давам за пример природозащитниците организации – дори да не сте съгласни с това, за което се борят, трябва да признаете, че са наистина отдадени и то не заради собствена угода, а заради убежденията си. Наистина има политическо крило сред тях – Зелените, но както виждаме не получават много подкрепа.

След привидният провал на множество протести в последните години, първосигналната реакция на някои беше, че българите сме овце, че не искаме да се борим за правата си и да скачаме на нож срещу властта. В последствие излизаше и по-умереното мнение, че просто сме разочаровани от всички тези, с които сме тръгвали на протести и на които сме я давали. Струва ми се, че е крайно време да осъзнаем, че няма толкова голямо значение кой е на власт що се отнася до малките неща. За общата политика – да, определено качествата, знанията, харизмата и сработването на политиците е важно, но когато говорим за разрушаването на паркове, ограничаването на публичните данни, привидно малки решения за структурата на МВР и здравната система – това са все компромиси, които отгоре изглеждат незначителни, но влияят пряко на много хора и бъдещи процеси. Изглежда лесно се губи перспектива когато си на власт и според мен е работа на активистите да им я върнат.

Една друга задача на активизма е чрез информационни кампании да убеди негласната маса, че дори малките действия имат значение. Знаем, че сме обезверени. Моето определение е дори общодържавна депресия, защото изглежда има същите симптоми: загубили сме интерес към всичко; чувстваме се най-нещастни от всички; чувстваме се безполезни в страната си, подтиснати сме; не търсим проблемът в себе си и не си признаваме, че ние трябва да го оправим. За да започне един активист работа по своята кауза, той или тя трябва да събудят и убедят достатъчно хора, че тя ги засяга. След това трябва да ги убедят, че предприемането на определено действие би помогнало – често с малко, не веднага, но пак би било от помощ. Това може да върне вярата на някои у себе си – дори да не виждат резултати, в едно такова подтиснато състояние усещането, че правиш нещо полезно има терапевтичен ефект.

Важно е обаче в тези информационни кампании да се посочва и как хората да разпознават активистите от лобистите. Последното се възприема като лоша дума в медийното пространство, макар и да е просто етикет. На практика и активистите са лобисти. Лобизмът като концепция означава да се убеждават власт-имащите да направят нещо извън чисто политическия процес. Това включва разговори с отделни депутати, убеждаване на министри и отделни чиновници. Разликата е, че днес наричаме лобизъм само черната страна на процеса – подкупването и изнудването, които най-често са мотивирани от икономически интереси. Затова нека да оставим този етикет така, но все пак да покажем на хората как да ги различават. Често лобистите се преструват на активисти (пример за това не рядко са профсъюзите), но зад намеренията им се крият компании.

Но да се върнем към коментарът на Руслан – защо медиите не използват активисти за коментари. Едно обяснение би било, че самите те са подчинени на икономически интереси. Това не означава, че има кулковод, който им пише сценариите и новините, но си мисля, че всички журналисти са били свидетели как някой в сянка налага вето над определени новини. Друга, по-важна причина според мен обаче е, че медиите не възприемат все още активистите като сила и авторитет. Макар да самите те да не са политически фигури, когато един активист придобие опит и обществено внимание – нещо, което виждаме често в щатите и в някои европейски страни – той или тя получава подобно обществено доверие и авторитет, като това на един политик. Не се сещам за много такива примери в България, а и най-често, те биват представяни като експерти – термин, които у нас се е наложил като антипод на политиците и представя някой, който всъщност разбира от това, за което говори. В действителност повечето „експерти“ са или лобисти, или активисти (използвайки уговорката, която направихме по-горе). Затова най-често не трябва да възприемаме думите им като „експертно мнение“, а като активна позиция подкрепена с факти, която можем да подкрепим или не. Медиите пък трябва да започнат да различават истинските експерти, за да не се стига до говорилните, които виждаме в подобни „дебати“.

Важното обаче е да се научим, че индивидуалните усилия имат значение. Често не се получава, често се сблъскваме с абсурдите на бюрокрацията, човешката глупости и корупция скрита зад наредби и нехайство. Факт е обаче, че достатъчно често от привидно малки инициативи се получават големи неща. Не винаги, не веднага, не е ясно как, но се случват. Единствената съставка, която ни липсва сега е вярата в себе си и постоянството.