Преди няколко дни Руслан Трад пусна този tweet. Той ме накара да се замисля как се възприемат активистите в България и въобще какво е това да си активист в нашия контекст.

С прости думи, активист е човек, който пламенно се интересува от дадена тема и прави всичко по силите си да отстои тази позиция. Може да става дума за конкретно решение, като озеленяване на квартал или спиране на опасен проекто-закон или пък следването на цялостна философия – природозащита, отворен код и прочие. Отстояването на тази позиция се изразява в протести, разпространяване на листовки, подписки, разговори с политици и участия в телевизионни предавания. Целта най-често е да се събере достатъчно обществено внимание и подкрепа към дадена тема, за да може после да се използва като коз срещу тези, които всъщност трябва да вземат решението.

Нещо, което често се забравя обаче е, че активизмът в най-чистата си форма е аполитически. Активистът не се интересува кой е на власт, какво е името на партията му или размерът на електората му. Активистите работят с политици от всички партии и хора на различни позиции в структурите на държавата. Лесно е да се сгреши, че щом дадена група протестира срещу решение на кабинета, например, те са за свалянето му. Лесно приписваме такива протести към опозицията, което е погрешно. Въпреки, че самата опозиция се припознава в такива движения, за да наберат привидна тежест пред медиите, трябва да правим разграничение между гражданският активизъм и политическите манипулации. Има важни теми, които не бива да бъдат отмятани с лека ръка от обществото когато видим такъв протест – решаваме, че тези, които го водят, си имат политически мотиви и щом наберат обществено недоволство, ще хванат властта за халата и няма да го пуснат. Наистина това се е случваше често през последните 20 години и все още се случва.

Наблюдава се обаче и друга линия на организация на недоволни граждани, която както казах е аполитическа. Това не означава непременно, че не се искат структурни промени и политическа отговорност, но не се борят и за смяна на властта. Един активист знае, че който и да е на власт, усилията за отстояване на дадена кауза ще са същите. Простата причина за това е, че чиновниците рядко се сменят, реформите са трудни, а всички политици бързо забравят какво са обещали. Крайната цел на негласните водачи в такива движения нямат за цел власт и признание, а по-скоро общото благо. Това звучи някак цинично в нашата реалност, но ако се замислите ще се сетите за такива хора. Винаги давам за пример природозащитниците организации – дори да не сте съгласни с това, за което се борят, трябва да признаете, че са наистина отдадени и то не заради собствена угода, а заради убежденията си. Наистина има политическо крило сред тях – Зелените, но както виждаме не получават много подкрепа.

След привидният провал на множество протести в последните години, първосигналната реакция на някои беше, че българите сме овце, че не искаме да се борим за правата си и да скачаме на нож срещу властта. В последствие излизаше и по-умереното мнение, че просто сме разочаровани от всички тези, с които сме тръгвали на протести и на които сме я давали. Струва ми се, че е крайно време да осъзнаем, че няма толкова голямо значение кой е на власт що се отнася до малките неща. За общата политика – да, определено качествата, знанията, харизмата и сработването на политиците е важно, но когато говорим за разрушаването на паркове, ограничаването на публичните данни, привидно малки решения за структурата на МВР и здравната система – това са все компромиси, които отгоре изглеждат незначителни, но влияят пряко на много хора и бъдещи процеси. Изглежда лесно се губи перспектива когато си на власт и според мен е работа на активистите да им я върнат.

Една друга задача на активизма е чрез информационни кампании да убеди негласната маса, че дори малките действия имат значение. Знаем, че сме обезверени. Моето определение е дори общодържавна депресия, защото изглежда има същите симптоми: загубили сме интерес към всичко; чувстваме се най-нещастни от всички; чувстваме се безполезни в страната си, подтиснати сме; не търсим проблемът в себе си и не си признаваме, че ние трябва да го оправим. За да започне един активист работа по своята кауза, той или тя трябва да събудят и убедят достатъчно хора, че тя ги засяга. След това трябва да ги убедят, че предприемането на определено действие би помогнало – често с малко, не веднага, но пак би било от помощ. Това може да върне вярата на някои у себе си – дори да не виждат резултати, в едно такова подтиснато състояние усещането, че правиш нещо полезно има терапевтичен ефект.

Важно е обаче в тези информационни кампании да се посочва и как хората да разпознават активистите от лобистите. Последното се възприема като лоша дума в медийното пространство, макар и да е просто етикет. На практика и активистите са лобисти. Лобизмът като концепция означава да се убеждават власт-имащите да направят нещо извън чисто политическия процес. Това включва разговори с отделни депутати, убеждаване на министри и отделни чиновници. Разликата е, че днес наричаме лобизъм само черната страна на процеса – подкупването и изнудването, които най-често са мотивирани от икономически интереси. Затова нека да оставим този етикет така, но все пак да покажем на хората как да ги различават. Често лобистите се преструват на активисти (пример за това не рядко са профсъюзите), но зад намеренията им се крият компании.

Но да се върнем към коментарът на Руслан – защо медиите не използват активисти за коментари. Едно обяснение би било, че самите те са подчинени на икономически интереси. Това не означава, че има кулковод, който им пише сценариите и новините, но си мисля, че всички журналисти са били свидетели как някой в сянка налага вето над определени новини. Друга, по-важна причина според мен обаче е, че медиите не възприемат все още активистите като сила и авторитет. Макар да самите те да не са политически фигури, когато един активист придобие опит и обществено внимание – нещо, което виждаме често в щатите и в някои европейски страни – той или тя получава подобно обществено доверие и авторитет, като това на един политик. Не се сещам за много такива примери в България, а и най-често, те биват представяни като експерти – термин, които у нас се е наложил като антипод на политиците и представя някой, който всъщност разбира от това, за което говори. В действителност повечето „експерти“ са или лобисти, или активисти (използвайки уговорката, която направихме по-горе). Затова най-често не трябва да възприемаме думите им като „експертно мнение“, а като активна позиция подкрепена с факти, която можем да подкрепим или не. Медиите пък трябва да започнат да различават истинските експерти, за да не се стига до говорилните, които виждаме в подобни „дебати“.

Важното обаче е да се научим, че индивидуалните усилия имат значение. Често не се получава, често се сблъскваме с абсурдите на бюрокрацията, човешката глупости и корупция скрита зад наредби и нехайство. Факт е обаче, че достатъчно често от привидно малки инициативи се получават големи неща. Не винаги, не веднага, не е ясно как, но се случват. Единствената съставка, която ни липсва сега е вярата в себе си и постоянството.

Кризата удари щатите през 2008-ма година. Малко по малко доминото тръгна на изток – първо с банковата система, после с паниката и накрая с намалялото потребление, спрените поръчки и липсата на инвестиции. За жалост в България, както винаги, бяхме изненадани. Колкото и да не ни харесва да се съгласяваме с онези, които са на власт, тези сега са прави за едно – когато трябваше, никой не направи нужното. Това обаче не важи само са правителството, но и за хората. Според мен можем да разделим кризата условно на 5 периода:

Начало на 2008: Тъпите американци сглупиха

Когато излезе информацията за масовите фалити, никой нямаше представа за какво става дума. По-късно научихме за схемите, следствията и всякакви финансови теории, но в началото все едно гледахме епизод на „Др. Хаус“, но отпред-назад. В Европа и в частност – България, обикновените граждани следяха новините с мисълта, че американците са спукали балона на собственото си преяждане. Решихме, че това си е техен проблем и няма да засегне нас. Лошото е, че въпреки предупрежденията на отделни банкери, правителството подкрепяше тази ни заблуда с успокоителното „Всичко е наред“.

Края на 2008: Ето, нищо ни няма

По време на отпуската ми през декември 2008-ма, всички бяха спокойни и еуфорично купуваха плазмени телевизори и бяла техника от многобройните хипермаркети. Въпреки бушуващата в щатите криза, у нас нито заплатите паднаха значително, нито имаше някакви сериозни уволнения и банкрути. В производството още работеха по текущите поръчки, макар да имаше сериозни притеснения за следващите договаряния. Тези притеснения сякаш не се отразиха на плановете на населението, защото то все така взимаше малки кредити за това и онова. Кабинета в тон с това обществено настроение реши, че цунамито няма да ни стигне и предвиди излишък. „Нещата са под контрол“ беше лозунгът на деня.

Началото на 2009: Избори, избори и май някакви проблеми

Ако си спомняте, тогава всички опозиционни сили викаха, че трябва да се актуализира бюджета. Управляващите бяха предвидили растеж, който на фона на намалелите поръчки за фирмите, острия спад на инвестициите и затъналата в криза Европа изглеждаше смешно. Точно преди изборите всички разбрахме за скандални сделки сключени в последния момент, но решихме, че „Бойко ще ги оправи“. БСП и ДПС предадоха ключа от държавата и обявиха, че я оставят с голям излишък и здрав вид. Хората се стреснаха от това, че колеги и приятели биват уволнявани, но в същото време безработицата не растеше. Чу се нещо, че бюрата по труда отказват регистрации, но така си и остана – слух. Европа беше твърде заета със собствената си агония, за да ни пита какво правим по дяволите.

Края на 2009: Бойко действа, споко

Всички дадоха „кредит на доверие“ на новия кабинет. Знаеше се, че старите са крали и мамили и очаквахме, че тези сега ще разнищят нещата. БСП и ДПС потънаха в дън земя – къде от срам, че загубиха, къде от страх от обществен линч. Линча не последва, но за сметка на това заваляха доклади за нарушения, лошо наследство и прокурорски разследвания. Двете опозиционни парти малко по малко се преорганизираха и започнаха да се оправдават. Хората наблюдаваха и не знаеха на кой да вярват. Знаеше се само, че „всички са маскари“, че трябва да изчакаме ГЕРБ да разплете нещата и че явно положението не е розова. В същото време много фирми фалираха заради спрени и неизплатени поръчки, между-фирмена задлъжнялост, лоши инвестиции или просто от глупав бизнес модел. Строителството, имотния пазар, кредитирането и борсовия пазар почти спряха. От там доста хора си изгубиха голяма част от доходите и се зачудиха как ще плащат ония заеми от края на 2008-ма. Зачакахме тия новите да оправят нещата, за да започнем скоро да получаваме заплатите.

Началото на 2010: А-а-ааааа! Тия ни докараха криза!

Оказа се, че бързо решение няма, че държавата не може просто така да изземе откраднатите милиарди от 20-те години преход и че реално излишък няма. Всъщност по последната тема още се спори, но само в ония изкуствен медиен свят, в който БСП още живеят. Новия кабинет продължава да изкарва папки с нарушения и да се извинява с лошо наследство. Бизнеса видя накъде тръгнаха нещата и започна масово да уволнява. Заговори се за вдигане на данъци, банкрути, банкова, енергийна и т.н. мафии. Гърция фалира и стана ясно, че може да ни повлече и нас.

Хората изведнъж усетиха, че България е в криза. Факта, че до края на 2009-та все още говорихме за „анти-кризисни“ мерки сочи самозаблудата, че не е дошла и може да я избегнем. За жалост това доведе до продължаване на старото ни поведение – както като потребители, така и като избиратели. Не, че изборите щяха да имат по-различен резултат, но може би дебатите тогава щяха да са по-други, ако виждаме проблемите.

Криза, криза, колко да е криза

Сега никой не може да не признае, че сме в криза, но някак не го казваме директно. През 2009-та гръмките послания на специалисти и журналисти ни готвеха за нещо като това през ’89 и ’97. Работата е, че не е. Сега нямаме финансова криза, а икономическа. Има пари в държавата, не липсват стоки, но нямаме сигурност за близкото бъдеще. Има доста уволнени, но в някои сектори няма особена промяна. Всъщност май най-потърпевши както винаги са по-бедните селски и планински региони. Гласът на хората там не се чува особено, а в градовете хората са просто по-внимателни. Населението обеднява, но все още чакаме и питаме „Това ли е кризата?“. Сякаш като ни кажат, че е минала ще си отдъхнем, ще си направим сметката, че от другия месец ще ни вдигнат заплатата и нещата ще са по-добре.

Не, не беше това кризата. Няма и да свърши скоро. Може и да не свърши докато не осъзнаем за себе си защо е дошла, какво е станало, кой какво е направил и защо не сме се усетили тогава.

И не – „ония маскари ограбиха държавата“ не е верният отговор.

Ето пример как една криза може дори да помогне на бизнеса да върви напред:
Как изригването на един вулкан ни учи на умен бизнес

Сега съм на LiveCD на Ubuntu, което ми позволява да използвам всичко по компютъра без хард диска. Още когато получих предупреждението, си записах всички данни на външния хард диск и за щастие не съм загубил нищо важно. Единствено ме е яд за настройките и целия софтуер, който инсталирах през последната седмица, когато реших да си сложа Ubuntu. Свикнах вече с него и мисля да си го сложа пак.

Въпросът сега е какво да правя. Имаше идеи да си намеря същия хард диск, но не го видях никъде в Ebay.de и Amazon.de. Утре ще потърся в още няколко и ще питам в спецализиран магазин. Моделът на лаптопа е Acer Aspire 1640Z (17 инчов). В BIOS-а пише за хард диска, че е WDC ROM MODEL SCORPIO. Има индикации, че няма да мога да намеря нов такъв за моя  лаптоп, а стар не си струва да се взима. Този модел лаптопи вече не се продават отдавна и дори ги няма в списъка на сайта на Acer.

Затова другия вариант е да си намеря нов лаптоп. Великото търсене започва. Изисквания са ми да има поне 2G RAM; процесора да е Core2 Duo поне 1.6; хард диска е без значение (стига да работи), защото започват от 120 всичките; трябва задължително да е 17 инчов widescreen и да има вграден bluetooth. Вградена камера и дълготрайна батерия ще са голям плюс, а DVD може и да няма. Ако някой може да ми препоръча нещо, ще съм му много благодарен. След около месец се връщам в България и теоретично мога да си взема и там, но ми се струва, че тук ще са по-евтини.

Във всеки случай до края на годината трябва да имам нормално работеща машина, било то тази с нов хард или нова. Всъщност тази отдавна ме изнервя – едната тон колона не работи, другата се задъхва, жака за слушалките е скапан, процесора прекалено загрява и съответно лаптопа е по-бавен. Откакто получих предупреждението и хард диска е осезаемо по-бавен и практически не мога да работя вкъщи. Под linux е по-добре всъщност. Не съм сигурен обаче, че дори и да му трансплантирам диск, ще ми върши отново работа.

Та ако някой има идеи за машини близки до горните условия, да свирка. Благодарим предварително.

Както се вижда, първият проблем е, че пощата не обновява списъка с писма като бъде изпълнено дадено действие. Подновява менюто отляво, но в старанието си да върне потребителя в предишната позиция, показва грешни данни. Това е защото действие като триене на писмо или в случая отказване на чернова, може да промени списъка по непредсказуем начин. Затова са предпочели да рискуват и да покажат грешни данни бързо вместо няколко пъти да взимат едни и същи резултати.

Решението е да се използва смесен подход. Плюсът на AJAX е, че може да се запазват резултати на клиентската страна и това ускорява комуникацията. Това помага и да не премигва екрана постоянно като се презарежда страницата. Може да сте забелязали, че новата версия почти не примигва, докато старата го правеше при всяко натискане.

Както виждаме обаче локалните данни може да са грешни. Затова в случаят може след като се покаже последният списък, да се прати запитване дали има промени по него. Ако има – да се промени. Като се има в предвид скоростта на gmail това ще стане в рамките на части от секундата. Ако се анимира и изчезването на мейла и добавянето на друг ще стане даже интересно за потребителя.

Другият проблем, който се вижда горе е, че когато се изиска писмо, което липсва, системата се скапва. Изглежда разчитат, че клиентската страна няма да праща глупости и на сървъра на правят много проверки за правилност на информацията. Това вече си е бъг и ми се е появявал не веднъж откакто минах на новата версия. Просто досега се сетих да запиша как се възпроизвежда.

[tags]gmail, bugs, problems, ajax, new, version, проблеми, нова, версия, бъгове, грешки, поща[/tags]