Предистория

Първото, което трябва да се разбере е, че AirSofia.info е една визуализация на определени данни. Всъщност страницата използва буквално картата на Luftdaten.info – оригиналният немски проект, от който е започнало всичко. Именно те изграждат първите станции, създадват софтуера, ръководствата, картите и до ден днешен събират данните. Всичко е с отворен код, постоянно се правят подобрения, добавят по-добри сензори и се търсят начини за подобрение.

Именно в тук влиза AirBg.info, които превеждат софтуера на български и започват кампания за поставяне на въпросните сензори в България. Устройствата пак подават данни в рамките на мрежата на Luftdaten и се възползват от обществото около проекта, но всеки има възможност да използва наученото самостоятелно. Създадоха също сайтът AirTube.info, който дава по-добра визуализация на данните и по-лесно следене през времето.

Всъщност българската кампанията е една от най-успешните предвид колко много сензори са пуснати за толкова кратко време и бързо покриват цели градове. В Германия това отнема години и за сега има съизмеримо покритие само за града, от който е тръгнало всичко – Щутгарт.

Най-големият успех на кампанията обаче е, че накара хората да мислят и да говорят по темата. Доста време преди да започне проекта бихме камбаната за замърсяването, анализирахме данните на ИАОС и показвахме къде са проблемите. Едва със станциите на AirBG обществото осъзна проблема и започна да се работи по-сериозно.

Доколко са точни

До голяма степен именно заради този си социален ефект проектът попадна под мерника на знайни и незнайни експерти. Най-вече на общината. Критиките бяха, че данните не са официални, не са точни и че нищо не е сертифицирано от ИАОС.

И са прави, „частните“ уреди не дават точни данни и не могат да дават такива. Сензорите са на цена около 30 евро и далеч не може да достигнат качеството на измерване на тези на агенцията. От една страна често засичат мъглата, от друга самите те се замърсяват. Най-вече обаче биват поставяни до тераси и мръсни фасади, под които се пуши, пече се на скара, варят се буркани, гори се боклук и прочие, което влияе на конкретното местно измерване. Всичко това внася шум в данните и е причината да виждаме спорадични лилави точки със измервания от 2000 на картата.

Станциите на агенцията имат задължително отстояние от улици и сгради, оградени са, за да няма конкретен източник на шум, който да влияе и ако такъв бъде засечен – като накладен огън в съседство – данните биват премахвани като невалидни. Целта на онези станции е да мери фоновия шум – каква е средната концентрация във въздуха за града взимайки няколко точки.

Едно сравнение би било, че станциите на агенцията мерят колко е средното съдържание на урина в басейна след като е бил добре разбъркан, докато частните станции мерят с по-прости уреди, но много по-често колко ти е мръсно конкретно при теб докато хората около теб пикаят в басейна. Вече въпросът е кои данни намираме за по-ценни за себе си.

Лъже ли AirSofia?

Не. В никакъв случай. Макар замерванията да не са толкова точни, колкото тези на агенцията, всъщност сравнявайки час по час и ден по ден отклонението в данните е под 5%. С други думи взимайки всички сензори в даден регион, може да сте сигурни, че превишението на замърсяването, което показват, е сериозно. Грешка може да има само в това дали е 5 или 5.5 пъти над нормата.

Наистина данните на AirSofia не могат да бъдат използвани за съобщаване на европейската агенция, която следи за превишенията и следва да санкционира страната ни за бездействие по темата. Факт е, че ИАОС поставя измервателните си станции спрямо изискванията, но също така мами в известен смисъл слагайки ги стратегически, така че да измерват по-малко. Това е причината да махнат една от станциите в центъра – да не засичала замърсяването при инфраструктурните проекти и неизменните последвали ремонти върху тях. Всъщност това се прави от почти всички държави, така че нашите не са уникални в нищо освен собственическото си чувство към данните.

Тук идва разковничето обаче. Кои данни са полезни на обществото? Тези на агенцията са наистина най-точни в техния контекст и се използват за сравнение с другите страни, но частните станции показват доста явни какво дишат хората на даденото място. Това няма толкова общо с алгоритъм или вид сензор, а в логика на мрежата, начин на работа и целта.

Ползата от тези сензори

Несъмнен е социалният ефект от тези сензори. Освен, че помага на хората да видят реалното състояние на нещата, генерира натиск върху ИАОС и общината за повече мерки.

Самата агенция всъщност отказва да предостави данните си в реално време, за да се следят от обществеността. След много разговори, които водихме, стана ясно още преди години, че не виждат нужда обществото да ги вижда и да си формира мнение на база евентуални техни грешни замервания. Отделно искат да са видими само средните дневни стойности, но не и почасовите, защото лимитите поставени на европейско ниво били такива.

Ние, съвсем естествени, не сме съгласни и това е една от движещите сили зад частните станции. Аз самият имам такава и планирам още няколко. Това е и причината от години да точа данните в реално време от общината, за да ги отварям въпреки нежеланието на агенцията да ги предостави. Европейският индекс за качеството на въздуха също показва данните със забавяне, а понякога и с липсващи замервания.

Прогнозите, които общината използва и в. Труд цитира, пък са съвсем сбъркани. Показах това още в началото и може да се види без да е човек експерт дори гледайки данните на агенцията. Успеваемостта е практически нулева и ако има някой, който подвежда обществото, то това са именно те. Вестникът обаче се опитва да им внесе някакъв авторитет използвайки сложни за читателите им термини, които обаче губят тежест, когато видим резултатите.

Различни данни, различни цели

Винаги е важно да не се забравят ограниченията и контекста на данните. Това съм обсъждал многократно тук. Затова самият аз критикувам нерядко хора използващи данни от мрежата на Luftdaten за генерални изводи и дори да оборват данните на агенцията. Не това е целта и не могат да се използват по този начин.

Твърденията на в. Труд и хора от общината, че сайтът подвеждал хората обаче е нищо повече от пропаганда и реакция към ефекта, който проектът има върху активното гражданско общество. Това явно пречи на онези, чиято работа е именно да взимат мерки. Вече отдавна не стига просто да се правят стратегии на хартия и да се усвояват някакви средства. Видимо в. Труд за пореден път се притича на помощ на „неоправданите“ скатаващи се чиновници и експерти, също както традиционно прави с корумпирани такива.

Този текст би бил сатиричен отговор на статията „Скок от ръба на блогосферата“ на Дона Делова във в. Труд, ако не беше пълен с доста жалки истини.

Журналистването е интересно явление. Нещо като „Good night and good luck“ (1), но наобратно – в единия случай усърдно защитаваш правото на независимост и свобода на медиите, а в другия усърдно бълваш удобни хвалебствия към властта в очакване на договори за реклама и покана за интервю с Големия. Изобщо, т.н. преход разви слугинството в медиите до стандарт неподвластен на съмнение или критика, но това е друга тема.

Има, разбира се, сериозни медии. Има и смешни. И полезни. Но в общи линии средностатистическият журналист е като излязал от Fox News – по цял ден пие безплатно кафе по пресконференции, клюкарства с колегите и слухти за пикантни безвкустни истории. „Пожълтяването“ на медиите е в разцвета си. А класическият български таблоид, както знаем, си има строги канони. За да станеш пожълтял журналист, ти трябват няколко задължителни елемента:

1. Бойко, Бойко, Бойко

Добре е хладният непреклонен образ на първия в държавата да бъде раздвижен с „човешки“ елементи – къде спи, с кой е ритал като малък, какви шеги пуска на министрите и какви проблеми има с кучетата си. Тези дълбоко критични и проницателни въпроси са задължителни за премиерските интервюта, а както знаем последните са задължителни за всяко себеуважаващо се медийно търговско предприятие. Впрочем, един приятел сега ме светна, че Борисов съвсем няма да е толкова тренди, ако загуби изборите. Също както когато дойде на власт – всички придворни медии ще обърнат лопатата. Няма значение кой е на трона – придворните и слугинското им отношение са едни и същи.

2. Кръв

Напълнете вестника си с кървави истории и снимки. Добавете полицейска небрежност, политическа интрига и престъпник с прякор неподходящ за който и да е благоприличен ефир, но да звучи добре – например Гъза. Посвещавайте цели предавания на снощните катастрофи. Изказвания като „докато семейството тъгува, ние питаме кой е отговорен за полицейския надзор в този квартал“ са табу, вместо това пишете „семейството не пожела да застане пред камерата ни и вероятно има какво да крие“. Или направо цитирайте дословно Цветанов и Станишев цяла вечер.

3. Снимки

Много е важно с какви кадри ще бъде сервирана новината. Поровете се за най-тъмните тайни на убития, изнасилената, отвлечения, изчезналата или която и да е там нещастна душа, с която ще чешете ушите на зрителите тази вечер. Разнесете такава история сред съседи, близки, полиция, случайни леко подпийнали граждани на улицата в търсене на „хексклузивно“ интервю. Близкият кадър на пръснат мозък на тротоара и бутането на микрофона в устата на плачеща майка са задължителни. Ако нямате факти подкрепящи по какъвто и да е начин репортажа ви, постарайте се да не си личи.

4. Подмазване

Трябва да е подмолно, иначе не върши работа. На кой е без значение, важното е още преди да е дошъл на власт да започнете да го обличате като крал с думи. Също така, трябва да сте критични към опонените му, за да киха достатъчно за реклама и да не изглеждате все едно клякате пред всеки срещнат. Защото вие ще клякате. Много ще клякате. Защо сте станали журналист иначе?

5. Анализът

Не е задължителен елемент, но е добре да го има. Би могъл да ви оправдае за бруталната жълтиния от т.3, както и да го сочите като пример за сериозна журналистика насам-натам при необходимост. Желателно е да се съчетава добре с безпочвената критика към който е било нужно по-рано, да не включва разследвания, да не сочи никой виновен с пръст, да не задава сериозни въпроси или да накарва хората да мислят. Все пак в института не сте учили това за анализа или поне не това сте запомнили.

6. Субсидиите

Най-важният елемент. С него ще осмисляте и оправдавате пред не толкова възторжената си съвест своето писане. Принципно няма особено значение какво сте публикували стига да е лесно, достъпно и бързо… за писане. Кой и как ще го чете няма значение, стига да няма елементарна обща култура. Публиката ви е гарантирана, защото сте отдавна в бизнеса – канят ви да пишете в няколко вестника и да коментирате по сутрешни предавания. Канят ви, защото сте безопасни като мнение при отразяване на важните медийни теми на деня. Такава отговорна журналистика носи субсидии и от двата фланга – и от властта, и от тези, които нямат връзки във властта. Вие сте просто тръбач на изказванията им и гордо носите тази отговорност на гърба си.

7. И накрая – експертите

Много е важно да имате експерти (не специалисти) в репортажите и предаванията си, които да кимат неуморно и да подкрепят тезата ви. Няма значение дали имат дълбоко разбиране от дадената тема или просто са споделили няколко статии във Facebook. Ако има кофти гости „за цвят“ – активисти, еколози, блогъри, досадните истински знаещи или разпалени вярващи, ще пресичате каквото там дръкат – няма да ви развалят композицията я! Ако са блогъри може дори да си позволите жлъчни забележки с нервно преглътнати псувни – все пак кои са тези жалки генно увредени човечета, които твърдят, че са по-добри от вас във вашето царство.

Това са алфата и омегата на българската медийна среда. Каквото и да ви говорят хейтърите, не ги слушайте.

Затова аз също съм замислил един проект (точно така – проект!) покрай Коледа. Ще се казва „Дъ риъл джурналя, или животът е това, което се отразява в печата и ефира“. Проектът ще представлява поредица фотографии в няколко части.

Ден първи – последните мигове на нечия политическа кариера. Ще има лошо гледащи хора, кръв и насилие, витаещо във въздуха, малко като военна фотография, сещате се. Може да има макро кадри на сълза в очите на политика, за по-разтърсващо, както и по-общи на опарените от въпросната далавера за по-журналистически елемент.

Ден втори – Спонсорът ви (влиятелен човек с много контакти на важни места) разфасова някой на улицата. Облечен е в скъп костюм с небрежни 120 килограмови тежковъоражени аксесоари возещи се във втория джип. Скачате първо на поредната бруталност произтичаща от упадъка на нашето изстрадало общество докато не разбирате кой всъщност е м’латил горкото момче с колелото затова, че е песекъл на зелено. Тогава се фокусирате над наркоманското му минало (съквартиранта му е хванат с джойнт). Отключвате богатия си журналистически опит, за да измъчвате близките с извратени снимки и теории, докато спонсорът (или негов приятел, бизнес партньор или просто който и да е съдия) бива гален с перце, за да се прикрие цялата кал докато отшумят нещата.

Ден трети – Бойко Борисов. Вие, стоите удобно в кресло в Неговия кабинет и си говорите за прословутата филия с мас. Журналистиката, която се извива, предава на всяка логика и себеуважение нереален вид. Противници и съратници, скандали и магистрали и прочее. Няма нужда да са ви казали да не задавате неудобни въпроси – вие знаете, че ще си имате проблеми с редактора, ако сте граховото зърно под завивките. Той какви интереси има – за вас няма значение. Задача е да се държите толкова слугински, че на премиера да му стане неудобно. Не от въпросите – от влажния ви поглед.

Ден четвърти – миловидно детенце (светло българче) подскача щастливо на обновена площадка финасирана от еди-коя си банка или компания. Бутате му микрофон голям колкото главата, за да изтърси нещо срамежливо пред милия поглед на майка си и веднага се втурвате да разпитвате шефовете на фирмата. Изключително важно е камерата внимателно да избягва разхърлените остри железа останали след ремонта или неизчистените боклуци на 10 метра от площадката. Не забравяйте да питате благодетелите за новия им мол или клон. След интервюто непременно ги поканете в редакцията на кафе – току се навили да пуснат реклама. Попитайте и за пресконференции – там поне кафето ще е по-малко гадно от това в редакцията ви, а може и бюфет да има.

При успех същият проект може да се осъществи и за изборите – с агитации, непровокирани анализи за провалите на този или онзи политик, със скандални разкрития от подхвърлени флашки или фрази. Както виждате, концепцията ми е готова, заредил съм чантата с тефтери и касетки за диктофона (лаптопите са за нездравомислещите блогъри) и очаквам само да ме поканят на пресконференция. Очаквайте ме скоро.

Може би по-точният въпрос е дали т.н. аудитория се чуди има ли нужда от „старите медии“. Ако си зададат този въпрос, последните биха се разровили в причините блоговете и социалните мрежи да станат толкова ефективни средства за информиране. В текста си, Веселин Стойнев посочва, че вестници като Труд имат специализиран състав, ресорни журналисти, контакти, редактори и прочие. Логичният извод е, че без тази структура не може да се получи качествен медиен продукт.

Проблемът с тази сентенция е, че не е съвсем вярна. Наистина, свободата всеки да пише каквото си иска води до много некачествени статии – и като теми, и като аргументи, и като граматика. Гледайки обаче страниците точно на вестник Труд, не смятам, че можем да го вземем като коректив в този контекст. От друга страна обаче, възможността всеки да дава мнението си, да събира експерти, да концентрира доверието на читателите и да посочва проблемите независимо от редактори, рекламодатели и собственици на медии създава среда, в която се търси истината. Ресорните журналисти не гарантират качество. Професионалният журналист не е непременно добър такъв. Това, че към една фирма работят журналисти, редактори и печатари не я прави честна, обективна и надеждна медия.

Без какво не можем…

Отговорът е, че имаме нужда от „старите“ медии. Имаме нужда от професионални журналисти, които си вършат работата независимо от това коя новина е скандална, коя е важна и кой плаща карето до статите им. Имаме нужда от журналисти, които ще задават правилните въпроси на правилните хора когато не е удобно. Имаме нужда от разследвания и анализи с реални факти и неудобни истини, а не копирани дословно новини от интернет и прес-съобщения на партии.

Въпросът на този етап е дали традиционните медии могат без нас. Не говоря за блогърите, защото някаква класова менталност създава усещането, че това е някакво съсловие. Ще могат ли медиите да осъзнаят, че аудиторията им е медия сама по себе си? Не е организирана, няма офис или редактор. Хаотична е и не е винаги надеждна, но в хаоса се пораждат вълни, инициативи и истини, които диктуват събитията. В този хаос има точки събиращи доверие и влияние, които са колкото важни, толкова и преходни. Блоговете и социалните медии не са „нетрадиционни медии“, които се борят със „старите“ за вниманието на аудиторията – те са аудиторията.

Медийното пространство вече не е еднолинеен поток на информация и вестниците и телевизиите вече не са „информиращите“ (1). В тази среда виждаме все повече професионални журналисти, които взаимстват новини, източници и цели текстове от мрежата. Не си признават и не дават признание, защото всичко в мрежата е свободно – следователно безплатно и анонимно. Зараждането на гражданската журналистика у нас поднася екзистенциални проблеми на вестници като Труд. В това медийно пространство има два ресурса – рекламни приходи и достъп до информация. „Новите“ медии изглежда се оправят без или с минимална реклама. Сега излиза, че могат да получат същият достъп до големите на деня наравно с професионалните журналисти.

Алтернатива или заместител

Тази идея стряска. Разбираемо е, защо оплакват основателите на Politikat.net, че са били „превзети“ от премиера в онова интервю. Истината обаче е, че за този час и половина те зададоха много повече смислени въпроси от почти всички интервюта на медиите с Борисов. При това не включваме ефекта и критиката в другите им проекти и блогове. Достъпът до политици и информация отдавна не е привилегия. Доверието на читателите – също.

Имаме нужда от „старя“ тип медии. Не се борим срещу тях, не искаме и не можем да ги заменим. Искаме да заменим тези медии. Искаме тези журналисти да започнат да си вършат работата. Нямам нищо против като отворя Труд да чета стари новини, но нека поне да са поднесени с добър анализ, разследване и всички гледни точки. Искам да получавам нещо от вас – прозрение, различен поглед над събитията или новините пречупени през опита на обрулен от политическите ветрове журналист. На коя страница от днешния Труд мога да намеря това?

Допълнение

Поправям се. Ето една такава статия от вчерашния Труд. На Иван Бедров. Видях я първо в блога му. Verbum sap.

До
редакцията на “Разкрития.Ком”,
Севдалина Манолова, журналист

Ирена Кръстева,
Председател на редакционния съвет на вестник “Монитор”
Тодор Варчев, Петя Бахарова,
отговорни редактори,
проф. Михаил Константинов, Юрий Асланов,
наблюдатели,
Яне Янев,
отговорен секретар,
Виктория Пенкова,
журналист

Екип на онлайн изданието на в. “Труд”
Станимир
Въгленов,
Ръководител,
Антон Георгиев, Петър Георгиев, Милена Милева,
Любомир Серафимов, Десислава Микова,
Янислава Монева и Ива Велева,
журналисти

Поводът за това писмо са онлайн публикации в сайтовете trud.bg (21.01.2011), monitor.bg (21.01.2011) и razkritia.com (22.01.2011) по повод смъртта на Борислав Борисов.

И трите публикации по грозен начин очернят личността на г-н. Борисов и грубо нарушават правилата на журналистическата етика с цел търсене на сензация. И в трите има непроверени и съчинени факти, поднесени по пошъл начин.

Отказваме да цитираме текстовете или да дадем линкове към която и да е от трите статии, тъй като не искаме да мултиплицираме грозното и непрофесионалното в българското интернет пространство. Конкретни примери има посочени в жалбата срещу в. „Труд“, която изпратихме в Националния съвет за журналистическа етика и Комисията по етика в печата подписана от 47 души, както и в отворените писма до отговорните лица в „Монитор“ и „Разкрития“.

За съжаление последните две издания не са подписали Етичния кодекс на българските медии и не могат да бъдат разследвани от Националния съвет за журналистическа етика.

След изпращането на писмото до екипа на онлайн изданието на в. “Труд“, те публикуваха кратко извинение. След разпространението му между подписалите жалбата, надделява мнение, че онлайн общността по-скоро не е склонна да го приеме като достатъчно.

Все още нямаме отговор от razkritia.com, а писмото до „Монитор“ се върна обратно. Единственият е-mail посочен от тях за връзка с редакцията не работи:

Deliv­ery to the fol­low­ing recip­i­ent failed per­ma­nently: monitor@monitor.bg

Затова ние искаме повече публично извинение, за очернянето на личността на Борислав Борисов.
Като активни и загрижени представители на българското онлайн общество искаме:

Искаме повече професионализъм и качествена журналистика в България.
Моля, ако сте се почувствали обидени от написаното за @borislavb, ако вие или ваши познати сте били жертви на такива издания или просто искате повече професионализъм в българските традиционни и онлайн медии, публикувайте това писмо на вашия сайт. Всеки е свободен да го направи, стига да не слага линкове и цитати от трите текста.

Лично благодаря на всички 55 човека подписали отворените писма за подкрепата!

ентелегентно, Марио, Gregg