Дали всъщност повечето деца не са тръгнали по грешен за тях път? Бутани от роднини, обществено мнение или желание за купон, те се целят в някой от десетките университети. Влизането е лесно – на места трябва само да кандидатстваш. На някои пък родителите влизат в дългове за уроци и дори рушвети. Това е съвсем обяснимо – висшето образование наистина ще доведе до 77% по-висока заплата. Има обаче важно условие – само ако се пребориш за позиция по специалността си. Оказва се, че под 31% от работните места у нас изискват висше образование. 37% изискват професионална квалификация – монтьори, заварчици, занаятчии и прочие. В същото време 9 пъти повече деца се готвят за първите позиции, отколкото за вторите.

Колко от тях ще си намерят така желаните високоплатени места? Тук въобще не говорим за качеството на образованието, макар да трябва. Става дума просто за нуждата от кадри. Колко ще се наложи да търсят неквалифицирана работа, защото дипломата им не струва нищо при другите позиции? Оказва се, че манията за „нещо висше“ изразходва прекалено много ресурси както на семействата, така и на държавата. В същото време, тези кадри или не завършват, защото нямат потенциал за това, или не успяват да си намерят работа и кълнат държавата, че им е виновна.

Подготвил съм кратка инфографика илюстрираща този разрив. Дали нямаме и ние нужда от PR кампания за професионалното образование?

Данните са събрани от докладите на НСИ за 2013-та: завършили висше образование, записани във висши училища, придобили професионална квалификация, записани учащи в професионалните училища, заети по икономически сектори.

Преди няколко месеца водих подобен спор – възможно ли е да се прави наука извън БАН. Слушайки медийната война между родните ни учени и Дянков ми се ще да продължа задочно спора. Струва ми се, че битува мнение, че БАН е единственото място, където може да се прави сериозна наука. Разработките на по-големи фирми или частни лица са или загуба на време, или не са наука поради практическата им насоченост. В същото време, изглежда се смята, че никъде по света не се прави наука в университетите и моделът на БАН е стандарт.

Единственото определение, което бих могъл да дам на всичко това, е „заблуда„. Нарочна или неволна – не знам, но определено заблуда. Истината за БАН е, че е изключение на фона на европейските практики и при това много остаряло такова. (Нали все с „Европата“ се сравняваме.) Да, в академията се прави наука, но един вид „поръчкова“ и страшно неефективна. Има проблясъци, заради които получава международно признание (пример: LHC), но и те са като в спорта – случват се въпреки средата и управлението на проекти.

Мястото на науката е в университетите и частни организации. Първо заради финансирането, второ заради кадрите. В момента БАН получава бюджет, който ТРЯБВА да се изразходи някак. Има активи, които не се стопанисват прозрачно и доста от които явно не се използват за наука. Mediapool писа днес, че БАН не е агенция за недвижими имоти. И църквата ни не е, но явно и двете са се превърнали точно в това. В същото време средната възраст на учените там е близо до тази на пенсиониране, а младите учени нямат никакъв стимул да продължат дейността им – къде заради ниските заплати, къде заради невъзможността да се изкачат нагоре по стълбицата.

Обичам да давам пример с Германия, защото имам поглед над нещата тук. Подобно обаче е положението и в доста други държави. Тук науката се прави предимно в университетите. Работят в тясна връзка с компании, които инвестират в конкретни разработки. Така от една страна да повишат нивото на технологиите, а от друга – да оптимизират производството си. Държавата създава фондове за стимулиране на определени насоки в науката, за които се предвижда, че ще са полезни в близко бъдеще. Пример за това е проект за следващото поколение интернет (Web 3.0), по който работих до скоро. Стандартите и технологиите разработени в рамките му имат както научна стойност, така и директно приложение в индустрията. Съвсем скоро те ще спестят стотици милиони на немските компании от анализ на данни, а от друга ще спомогнат на държавата за по-добър контрол над бизнеса. При това, тъй като финансирането е държавно, лицензите са отворени в рамките на партньорството между университети и бизнес.

В доста такива проекти участват както големи компании, така и институти с професори и асистенти. Не винаги от тях излиза нещо от практическа ползва за бизнеса, но самото финансиране на държавата е вид помощ в сегашната тежка ситуация. Освен това, контактът между фирмите и комбинирането на технологиите полага основите на нови партньорства и продукти. Научните работници в университетите пък печелят предимно от такива проекти – това е допълнителен стимул да се развиват, защото основната им заплата е сравнително ниска. И най-накрая – обикновените студенти имат възможност да работят по проекти от реалния живот и да слушат лекции с най-новите технологии, а не едни и същи речи, с които стените на аулите са се пропили през последните 20-30 години.

В заглавието говоря за монопол над науката, защото точно това виждаме в БАН. Типичните характеристики на монопола са спиране в развитието, отхвърлянето на всякакви промени, остаряване на методите и липсата на всякаква ефективност. Не ви ли звучи познато? Всички се мръщихме на Дяков като нарече ръководството на БАН „феодални старчета“. Мисля си, че реакцията ни беше по-скоро не срещу истинността на твърдението, а защото дръзне да обижда една институция, която смятаме за свята и олицетворяваща науката. В същото време е публична тайна, че има вътрешна схема, по която се раздават звания, по която се израства в йерархията и по която се разпределя бюджет за проекти.

БАН не е агенция за недвижими имоти, не е финансова институция, не е държавна фирма, не е религиозна институция или поне не трябва да бъде нито едно от тези неща. Сигурен съм, че там има страшно доста кадърни хора, най-малкото защото са се захванали да правят неща, в които истински вярват. БАН обаче не е равнозначно на наука. Разформироването на БАН не е атака срещу науката, а разбиване на монопол над правенето на такава. А дали има специални интереси към имотите или не, може лесно да се провери с одит на досегашното им управление и прозрачност при прехвърлянето им в близко бъдеще.

Заради всички тези причини съм твърдо за разформироването на БАН. Това ще помогне на учените, на студентите и на бизнеса в България. Колко наши разработки се използват във заводи? Колко бакалавърски или магистърски работи имат нещо общо с реални научни изследвания? Какъв процент от проектите се правят по европейски програми или заедно с други институти по света (не с тяхно финансиране)? Знаем отговорите, но явно предпочитаме сегашното статукво.

Искаме реформи, но не и болезнени промени.

Повече по темата:
Защо моето образование е по-добро
Ето какво българите мислят за образованието
Какво е да си студент в чужбина: Техническият университет в Дармщадт, Германия
Европа ни предлага не само пари, но и технологии

Преди известно време писах, че искам да сравня образованието, което получавам в Германия, с това в СУ и техническия. Оказа се, че не е толкова лесно. Много малко от материала е публикуван в Интернет като презентации и там където е, изглежда така (използвах я за пример и в тази статия). Затова ми беше трудно да разбера какво точно се учи и колко задълбочено. В техническия намерих катедрите по „Компютърни системи“ и „Програмиране и Компютърни Технологии“. И в двете има общо описание на специалностите и хорариума (вижте линковете), но от едното име не мога да си направя извод. Всъщност намерих лекции и проекти от първата катедра и са на същото ниво на сложност като тези в СУ-то, които ще опиша по-долу, и затова нямам намерение да ги обсъждам отделно.

От Софийския ще взема този хорариум с общите описания на предметите и ще направя няколко сравнения набързо.

Нека да започнем от „Увод в програмирането“ Там се започва от битове, минава се през примитиви, масиви, основни операции и алгоритми за сортиране, както и елементарните структури от данни. Тъй като това е единствената информатика през първия семестър, аз ще я сравня с нашата със същото име – GDI1. При нея минаваме горния материал, продължаваме през рекурсивни методи и структури, абстракция на дизайна, комплексност на алгоритми, обектно ориентирано програмиране и навлизаме в карантиите на Java като потоци (streams), енкапсулация, javadoc и тестване. Също така в началото на курса се предполага, че вече знаеш Java или C, а ако не, никой не те чака да си го научиш. Накрая на курса имахме 3 седмичен проект, да напишем интерпретатор и debugger за език подобен на C, но с най-основните му възможности.

Във втори семестър в СУ се учи ООП, а ние учим това, което те дават в трети семестър по „Структури от данни и програмиране“. Разликата обаче е, че учим повече дървета и алгоритми и до скоро това беше най-гадния изпит в информатиката, защото късаха поне веднъж около 50-70% от явилите се . Едва тази година смениха професора и той го улесни за да могат всичките 400 човека, които са чакали 2-3 години, да го вземат. И аз в това число.

Искам да обърна и внимание на „Бази от данни“. При нас са няколко курса – въедение, DB1, DB2 и Data Warehouses. Взимал съм само първия и последния, защото средните не ми трябват. Във въведението учим за релационни бази данни, SQL, всички видове join-ове, моделиране на бази данни, datalog, prolog, самообучаващи се системи, data mining, web mining, семантични технологии и прословутата semantic web. Мисля, че в СУ спират на второто или четвъртото.

Тук ви давам само три примера, но мисля, че разбирате накъде бия. Разбира се, и в СУ, и в ТУ има предмети за специализация, в които най-вероятно могат да се научат горните неща. Ако сте чели внимателно обаче ще ви е ясно, че ние учим всички тези неща (и още 3 пъти толкова) само в първите два курса. После всеки си специализира каквото си иска. Аз примерно избрах семантични технологии, web services и data mining.

В това сравнение искам да отчета и разликата в изпитите. При 2/3 от моите изпити имам домашни всяка седмица. При 1/3 от тях имам проекти всеки 2 или 3 седмици. Накрая имам изискване за покрит норматив за да се явя на изпита и в някои случаи получавам бонус, ако съм се справил уникално добре, но само върху вече взет изпит. За самия изпит нямам конспект – може да се падне всичко от целия семестър. Обикновено обещават, че ще има от същия тип задачи както в домашните. Ако имаме късмет сме видели задачата в някой стар изпит. Устни изпити почти няма. Случвало се е да ни дават 2-3 листа с кода и да ни карат да го допълваме (още 1-2 листа) или да му търсим грешките. Случвало се е да дават неща, които не са давани като задачи досега. Случвало се е да искат материал от допълнителната литература.

Преписването е практически невъзможно и ако те хванат последва почти сигурно изключване. Също така има тежки наказания за плагиатство (преписване на проекти и домашни). Няма такова нещо като „Айде от мен да мине“. Корупция няма. Единствения начин да минеш е да си скъсаш задника да учиш.

В това сравнение не искам да обидя професорите и асистентите в българските университети, а да отправя градивна критика. Ако някой се обиди, то нищо не мога да направя. Осъзнавам, че заплатите не стигат и няма инвестиции, но не виждам как това е проблем. Информатиката е най-евтината индустрия, защото трябват само няколко компютъра. Защо тогава на българските студенти им се преподават неща отпреди 20-30 години? Познавам няколко такива и имам доста добра представа какво се учи и колко го научават. Мисля, че всичко това е смешно при условие, че има страшен глад за програмисти, а както е тръгнало няма да можем да го запълним през следващите 10 години.

В същото време това състояние на университетите не означава, че няма страшно много прекрасни специалисти в България. Информатиката не е като строителното инженерство – човек може и сам да се научи. Хората така и се учат. Разликата обаче е, че университета трябва да моделира възприятията им така, че да разбират по-дълбоко нещата и да мислят на по-високо ниво на абстракция. Тези неща се научават много трудно и затова в България има един куп „програмисти“ на по 500 лева заплата. Дори и да има диплома, как ще му дадеш хубава заплата като не може да ти напише една сносна програма. За project management, тестване или документация пък да не говорим.

Питали са ме защо съм толкова уверен, че студентите в чужбина (и аз в частност) можем да си намерим лесно много добра работа в България. Отговора е, че можем да запълним големия глад за специалисти, който родните ни университети няма да успеят да компенсират и след 20 години.