Може би по-точният въпрос е дали т.н. аудитория се чуди има ли нужда от „старите медии“. Ако си зададат този въпрос, последните биха се разровили в причините блоговете и социалните мрежи да станат толкова ефективни средства за информиране. В текста си, Веселин Стойнев посочва, че вестници като Труд имат специализиран състав, ресорни журналисти, контакти, редактори и прочие. Логичният извод е, че без тази структура не може да се получи качествен медиен продукт.

Проблемът с тази сентенция е, че не е съвсем вярна. Наистина, свободата всеки да пише каквото си иска води до много некачествени статии – и като теми, и като аргументи, и като граматика. Гледайки обаче страниците точно на вестник Труд, не смятам, че можем да го вземем като коректив в този контекст. От друга страна обаче, възможността всеки да дава мнението си, да събира експерти, да концентрира доверието на читателите и да посочва проблемите независимо от редактори, рекламодатели и собственици на медии създава среда, в която се търси истината. Ресорните журналисти не гарантират качество. Професионалният журналист не е непременно добър такъв. Това, че към една фирма работят журналисти, редактори и печатари не я прави честна, обективна и надеждна медия.

Без какво не можем…

Отговорът е, че имаме нужда от „старите“ медии. Имаме нужда от професионални журналисти, които си вършат работата независимо от това коя новина е скандална, коя е важна и кой плаща карето до статите им. Имаме нужда от журналисти, които ще задават правилните въпроси на правилните хора когато не е удобно. Имаме нужда от разследвания и анализи с реални факти и неудобни истини, а не копирани дословно новини от интернет и прес-съобщения на партии.

Въпросът на този етап е дали традиционните медии могат без нас. Не говоря за блогърите, защото някаква класова менталност създава усещането, че това е някакво съсловие. Ще могат ли медиите да осъзнаят, че аудиторията им е медия сама по себе си? Не е организирана, няма офис или редактор. Хаотична е и не е винаги надеждна, но в хаоса се пораждат вълни, инициативи и истини, които диктуват събитията. В този хаос има точки събиращи доверие и влияние, които са колкото важни, толкова и преходни. Блоговете и социалните медии не са „нетрадиционни медии“, които се борят със „старите“ за вниманието на аудиторията – те са аудиторията.

Медийното пространство вече не е еднолинеен поток на информация и вестниците и телевизиите вече не са „информиращите“ (1). В тази среда виждаме все повече професионални журналисти, които взаимстват новини, източници и цели текстове от мрежата. Не си признават и не дават признание, защото всичко в мрежата е свободно – следователно безплатно и анонимно. Зараждането на гражданската журналистика у нас поднася екзистенциални проблеми на вестници като Труд. В това медийно пространство има два ресурса – рекламни приходи и достъп до информация. „Новите“ медии изглежда се оправят без или с минимална реклама. Сега излиза, че могат да получат същият достъп до големите на деня наравно с професионалните журналисти.

Алтернатива или заместител

Тази идея стряска. Разбираемо е, защо оплакват основателите на Politikat.net, че са били „превзети“ от премиера в онова интервю. Истината обаче е, че за този час и половина те зададоха много повече смислени въпроси от почти всички интервюта на медиите с Борисов. При това не включваме ефекта и критиката в другите им проекти и блогове. Достъпът до политици и информация отдавна не е привилегия. Доверието на читателите – също.

Имаме нужда от „старя“ тип медии. Не се борим срещу тях, не искаме и не можем да ги заменим. Искаме да заменим тези медии. Искаме тези журналисти да започнат да си вършат работата. Нямам нищо против като отворя Труд да чета стари новини, но нека поне да са поднесени с добър анализ, разследване и всички гледни точки. Искам да получавам нещо от вас – прозрение, различен поглед над събитията или новините пречупени през опита на обрулен от политическите ветрове журналист. На коя страница от днешния Труд мога да намеря това?

Допълнение

Поправям се. Ето една такава статия от вчерашния Труд. На Иван Бедров. Видях я първо в блога му. Verbum sap.

Коментирахме го в една дискусия във факултета ми – по журналистика. Темата е безкрайна и има 1001 отговора на въпроса.

Точно това виждаме и в коментарите в Капитал. Тук ще извадя няколко, които си заслужават да се отбележат, но като цяло спорът се върти около въпроса за качеството, за распространението на информация, за обективността и правото на лично мнение. Иво Инждев нарича блоговете „алтернатива“ и „вид публицистика“. В моята позиция посочвам точно този начин на мислене като опит да се дефинира нещо ново със стари термини и разбирания. В дебата давам различни сравнения, но може би най-точното е, че Иво и много други виждат блоговете като сцена, от която всеки да може да изкаже мнението си. Така въпросът на дискусията и от там как гласуват участниците, се трансформира в спор дали всеки може да каже каквото си иска от тази сцена. Това не само изкривява гласуването, но и отмества темата на спора.

В моето становище аз обрисувам блоговете като нещо доста различно от просто сцени. Макар, че могат да бъдат използвани като такива (избягвайки от цензува и редакторски ограничения, както Иво е направил), в рамките на Блогосферата тази общност от сайтове е по-скоро зала с хора. Представете си коктейл парти, на което всеки общува с всеки, събра се в групи да спорят по нещо, присмиват се на трети или просто споделят истории. Това са блоговете. Причината да си мислим, че може да ги класифицираме като медии е, че някои от гостите в това коктейл парти имат по-интересни истории и идеи и около тях се събрат повече хора, които предават думите нататък. Това обаче би било заблуда, защото в същото това коктейлно парти, медиите биха били асоциални костюмари, които с гръмък глас обявяват какво се случва навън. Макар, че всички ги чуват, повечето не им обръщат голямо внимание или ако го правят – често това е с насмешка и критика.

В някои от коментарите в Капитал открих интересни мнения, които искам да споделя тук. Не съм съгласен с някои от тях, но смятам, че обобщават посоката, в която е тръгнал дебата. Самият той ще продължи до 19-ти юли, като в четвъртък ще се включи Longanlon на моя страна и някой журналист (доколкото разбрах) на страната на Иво. Следват експертно мнение и заключителни тези.

Мнения за дебата:

От valsodar №5:

Интерсно ми е, как в страна в която няма разследваща журналистика, няма медия незасегната от интересите на собственикът й в „отразяването“ на реалноста, може да се говори за каквато и да е била етика на журналиста спрямо читателите? Да оставим настрана Америка и прословутите й награди Пулицър – в страна като нашата, награди за най-добър журналист се връчват, не на този който е изобличил нечия престъпна проява, а на този който най-добре се е изявил в умението да целува задника на властника. Как тогава може да очаквате будните българи да продължват да вярват на платените медии и да не потърсят друга алтернатива за правдивото си информиране? …

От Манол №8:

Блоговете НЕ са медии. Мнението на автора може да бъде твърде субективно, а позицията му по дадена тема да не бъде предварително проучена. Блогърите не са журналисти ( изключвам тези, които са завършили журналистика или са практикуващи такива ). Няма журналистическа етика, изобщо няма бранш – всеки блогър е сам за себе си.

От gradinko №19:

Блоговете не са медии, а хора. Дали ще напишеш „Гоце има трипер“ в блога си или на стената на блока, или ще го извикаш на площада няма значение – това действие представлява единствено теб като индивидуално човешко същество. Но въпросът дали блоговете са медии е йезуитски поставен за да измести вниманието от по-важния въпрос – трябва ли да бъдат регулирани. Не трябва. Свободата на словото не може да бъде ограничавана. Точка.

От Георги Витанов №26:

Журналистика е професията на съобщаването и предаването на новините, също на описателен материал, гледни точки и мнения. Това е и събирането, анализирането и изнасянето в публичното пространство на информация за актуални събития, личности и тенденции. Това включва вестници, списания, радио и телевизия, интернет и дори в последно време мобилен телефон. Съответно според медията, в която журналистите упражняват своята професия, журналистиката може да бъде радио-телевизионна, вестникарска, електронна, със съответните специфики. (Източник: Уикипедия) Мисля, че това оределение достатъчно ясно разделя журналистите, (хора, които работят в медии) които изпълняват поставени им задачи от блогърите, които пишат защото искат да споделят и защото не могат да мълчат.

От Eneya №37:

Ако превърнем блоговете в медии, по този начин, по който е например журналистиката, това означава да се отнеме правото на свободно изразяване на хиляди хора, да им се сложат ограничения и да бъдат пуснати в контролирана среда. Всеки има право да изразява личното си мнение по какъвто начин пожелае, блог платформите са само един такъв пример. Регулирането на блоговете само би довело до повече контрол как мислим, как говорим, повече контрол над това какво означава правилно мислене и говорене. Журналистиката, като така, има за цел да уведомява масовата общественост, блогът като дефиниция я няма, той съществува първо заради егото на създателя си…

От Събина №38:

Зависи и от блога и от блогъра. Не мисля, че може да се отговори еднозначно с „Да“ или „Не“. А блогърите не са журналисти, освен тези от тях, които всъщност са си журналисти – тоест с това си вадят хляба…

От martinangelov №44:

Не е важен въпросът дали са медии защото това е само една формална класификация. Блоговете не трябва да се формализират, в тяхната стихийност и динамика е силата им. Те са средство, с което човек или група хора могат да станат влиятелни естествено и с достатъчно старание. Влиателността зависи от хората, които ги четат – демокрация в чист вид. Нищо не пречи блог да стане по-влиятелен от медия. А това, че някакви костюмирани чичики се опитват да формализират нещата и да поставят ограничения си е абсолютно техет мозъчен проблем.

От Соркин №61:

Блоговете са медии, НО блогърите не са журналисти поне дотогава, докато не започнат да се занимават с това професионално. „Професионално“ може да се дефинира с „оборот над Х лева“ месечно. Едва тогава блоговете би трябвало да спазват същите правила, които се отнасят за офлайн медиите (друг е въпросът какви са тези правила и доколко са логични). Ако прагът е относително висок: 10000 лв месечен оборот, това автоматично изключва 100% от блогърите, които блогват на български в бг и въпросът става философски

От Йордан Матеев №93:

Накратко, ето какво казвам: технологиите промениха медиите и начина, по който общуваме; медиите се развиват и променят; появяват се нови медии (онлайн издания, онлайн телевизии, блогове…); блогът е медиа; блогът се различава от другите медии, точно както и всеки друг вид медиа се различава от останалите; блоговете не трябва да се регулират от държавата; държавата не трябва да регулира и другите медии; глупаво е да се правим, че блогът не е медия, за да го предпазим от държавни регулации; принципният въпрос е да защитаваме свободата на словото.

Още мнения за дебата написаха entelegentno, Медиен блог, Борислав и Труден.

Най-накрая дочакахме WordPress 3.0. В момента сайтът им е толкова претоварен от желаещи, че току-що падна. Аз обаче бях бърз и го свалих веднага щом Мат писа в Тwitter за новата версия. Ако не сте блогър и това да ви се струва непознато – става дума за системата, която стои зад по-голямата част от блоговете в света – включително и този. Безплатна, сигурна и с отворен код. Аз като човек, който бърника доста в сайта си като съм събрал някои функции в две добавки (WP-Kradeno и Svejo2WP), харесвам страшно WP. Толкова я харесвам, че дори кандидатствах за работа в Automattic – компанията на Мат, която поддържа системата (не ми отговориха).

Преди малко поднових WordPress в този блог и всичко мина без проблеми. Единствено панелите в началната страница и при писане на пост се бяха разместили, но това е нещо дребно. Всички добавки, които съм инсталирал работят и сайта не е мръднал. Ето някои от новите функции и защо са важни:

Различни типове постове

Тук не става дума за категории или тагове. По подобие на коментарите, които може да са нормални, pingback/trackback или каквото и да е, постовете могат да бъдат различни. До сега имаше само два вида – статия и статична страница. Една възможна употреба на тази функция е да се преведе статия на няколко езика и да се публикува в различни постове. Така хем ще съществува паралелно в блога, хем няма да се показва на екрана една след друга.

Менюта, фон, заглавна част

Widget-ите са малки добавки, които се слагат към темата. Те бяха въведени отдавна и целяха да сближат WordPress с истински CMS. Сега тази трансформация е пълна, защото може да се добавят всякакви видове менюта. Има api-та за сменяне на фона и заглавната част на темата, ако тя го поддържа, както и доста други. Това, заедно с типовете постове ще направят WordPress най-добрият избор при създаване на нови сайтове.

Нов външен вид и тема

Aдмин панелът е променен и определено изглежда по-добре. Предишната смяна беше малко стресираща, но сега съм доволен. Сменили са и старата тема по подразбиране. Новата се казва Twenty-Ten (или 2010 на английски) и може да се промени достатъчно (фон, заглавие, менюта, widget-и), за да нямаме 10000 нови блога, които изглеждат еднакво.

Управление на много блогове

С една система могат да се създадат и управляват много сайтове. Това определено ще ми е от полза, защото ми писна да обикалям всички 6 блога, които съм пуснал из мрежата. Трябва само да разбера как точно става номерът.

Лесно подновяване

Направили са страница за обновяване на системата. Това включва както WordPress, така и всички добавки, които до сега трябваше да се update-ват една по една. Включва и различни защити срещу скапване на блога.

Какво не беше променено, а трябваше

Качването и вкарването на снимки в статията – това много ме дразни, но ме мързи да направя нещо собствено. Освен това по-добра система за управление на таговете няма да е зле. Трябваше и да вградят някой от кеширащите добавки, както направиха с Updater-а. Може би не са успели да се спрат на някой определен.

За повече функции може да видите клипът, който пуснаха преди във връзка с WordPress 3.0. Казват, че в HD версията има нещо скрито (или easter egg), но не успях да го видя. Вторият клип е от речта на Мат на WordCamp в San Francisco с повече за новата версия и бъдещето на WP. Enjoy!

https://videopress.com/v/wp-content/plugins/video/flvplayer.swf?ver=1.21

https://videopress.com/v/wp-content/plugins/video/flvplayer.swf?ver=1.21

За какво й е на една държавна институция сайт? Зависи на кого се задава този въпрос. Ако сте журналист, от такъв ще научите за прес-конференции, отваряне на оферти за магистрали и скандални статии на политици. Ако сте представител на фирма, най-вероятно ще търсите подробности за обществени поръчки, нормативни актове и статистическа информация. Ако пък сте обикновен гражданин, надали някога ще попаднете на такъв и ще отхвърлите темата като поредното нещо, с което се харчат безсмислено държавни пари.

Макар да говорим, че живеем в дигиталната ера, много малка част от държавата ни е преминала в нея. Наистина, всяка институция има сайт, но скептичният гражданин ще е прав да се съмнява. Прав е не, защото няма нужда от такива представителни страници, а заради безполезността на сегашните. В последните месеци занимавам читателите на блога си с обществената поръчка за сайта на Народното Събрание. Там се публикуват решения, законопроекти и стенограми, които засягат пряко както право- и природозащитните организации, така и бизнеса. В търсенията си показах, че поръчката и подадените оферти са направени така, че да спечели точно определена фирма. Това, разбира се, не е нещо ново – подобни скандали има в много други институции. Нещо повече – в доста от поръчките за сайтове – като тези за общини и областни управи – изпълнението е толкова лошо, че сайтовете са практически неизползваеми.

Резултатът от милионите похарчени до сега е, че държавата ни може да се похвали със сайтове като този на Президентството, Министерски Съвет, Парламента и Външно. Ако влезете в който и да е от тях, ще намерите хаос от линкове, снимки, новини и дори банери. От дизайнерска гледна точка единствено чисто новият сайт на външно министерство може да се похвали, че не прилича на тези от 90-те. Може би ще кажете, че съдържанието е по-важно, но нито в този на Президента, нито в този на кабинета информацията е добре структурирана и лесна за намиране. Дизайна е този, които помага на посетителите да намерят търсеното. В случая на Народно Събрание и това не е би помогнало, защото често липсват текстове на решения и законопроекти. Вината, естествено, се размива някъде по веригата.

Проблемът всъщност е, че никой явно не намира тези сайтове за важни. Дори с 200 хиляди лева отделени за новия сайт на парламента, надали нещо ще се промени. Причината е, че няма стратегия за развитие. Липсва концепция. Поръчват се сайтове колко да се усвоят някакви средства и да има нещо „там“. Резултатите обаче са лоши. След сигнал от блогъри и последвалия скандал беше спряна поръчка от 2 милиона за нов представителен сайт на туризма у нас. Вчера научих, че има нова заявка, но този път за 3 милиона под формата на реклама. На летището във Франкфурт има билборд от подобна поръчка (вижте първия коментар), от който на всеки графичен дизайнер би му се приплакало. Също както от повечето обществени сайтове.

На този етап страниците на институциите ни са като онези ниски гишета, пред които трябва да се кланяме на чиновниците, за да получим нещо. Ако приемам това сравнение, излиза, че електронното правителство у нас по-скоро копира стария модел на работа, вместо да го реформира. Разликата в интернет обаче е, че реформата може да стане много по-бързо. При електронното правителство почти няма участие на чиновници, което спестява време и грешки. Изключвайки човешкия елемент, тези сайтове решават двата основни проблема пред бизнеса ни – тромавите процедури и корупцията. Мрежата е инфраструктура за бизнеса и в най-близко бъдеще ще стане също толкова важна, както магистралите. И в момента се храчат пари в тази насока, но единственото липсващо парче от пъзела е визия. Затова може би трябва да вземем на сериозно сайтовете на институциите и да изискваме повече от тях. Визията ще дойде от това търсене.

Боян Юруков, в. Пари
Вижте печатната публикация.

Направиха ми забележка, че от две седмици не съм писал нищо. Ето – пиша. Какво да пиша? За мен ли? Уча и работя. Като срещна някой познат на улицата в Германия и ме пита „Как си?“, точно това казвам. Аз блога така го възприемам – пишеш това, което би си говорил с останалите на маса или в автобуса. Добре де, някои теми се започват чак след 4-тата чашка, но нищо. Примерно не бих седнал от първата приказка да говоря за ГМО и проблемите на бизнеса с ефикасността. Всъщност като се замисля – правя го понякога, но както и да е.

Затова ми е и странно когато ме питат дали пускам платени статии. Даже ме питаха за конкретните ми тарифи. Няма значение кой. Използването на стандартни рекламни техники, „модернизирани“ с новото си име PR, в нета просто не става. Не само не става – не кефи. Не знам дали сте чували за Мария Попова (@brainpicker). Може би не сте, защото пише предимно на английски. Тя беше сред организаторите на TEDxBG и е стряскащо популярен човек в Twitter. Онзи ден говори на арт-конференция в New York и от това, което каза разбрах всъщност какво прави тя и въобще каква е ролята на хора като нея в мрежата. Фактически формулира новия модел на разпръсване на информация. Надявам се да намеря запис, за да ви го покажа.

Та така – блогове, twitter, все по-малко facebook. Сега сякаш всеки има блог. Добре е това и се очакваше. Бербатов и той. Веднага обявиха първата му статия за грешка. Никой не говори обаче за tweet-овете на външния ни министър по време на кризата в Чили. Освен Бедров де. В същото време гледаме сеир на поредния „скандал“ в политиката. Кой ще попитате? Именно! На няколко пъти се възпирах през последните седмици да пиша нещо по темите, защото просто нито една не заслужава внимание. Ето едно предложение – защо на някоя медия не ѝ хрумне да вземе да направи бойкот на тия глупости? Ще стане много забавно – пресконференция при премиера за онова около президента и журналистите изведнъж питат за АЕЦ-а или за нарушеното обещание за ГМО.

Да, знам – нали уж блоговете са за тази цел. Четем блоговете за да видим другата гледна точка и другите новини. Да, но фактически хората търсят и четат това, което им е пред очите. Тръби се за избори – всички за изборите търсят. Става скандал със секретарката на зам. министъра на отпаданите води (като нищо има и такъв) – веднага търсим кой е и какъв е. Тези, които си търсят и през останалото време истинските въпроси и проблеми са обикновено същите, които пишат за тях. Всички, които осъзнават истински какъв е проблемът с ГМО, са активисти по въпроса. По-голямата част от хората обаче, им е писнало от излишна информация и отбират смислените огризки измежду думите по новините.

Ааа, новините – този бастион на демокрацията. Не знам дали го четох някъде или го говорих с някой това, но стана дума, че параноята у българите за скрит смисъл и цели в думите/делата на другите идва от факта, че през комунизма всичко е било изкривявано. Затова сме се научили да се съмняваме и да подозираме. Теория на конспирацията с пълна сила! Защо никой не предполага наличието на елементарна некадърност? Ето вземете медиите – смеем се като правят грешки и ги плюем като видимо пропускат новини. Някой замисля ли се, че е (и) от некадърност? Липсват пари в държавата – да някой явно ги е откраднал (каквото и да значи това вече), но това са един или двама. Останалите 50 по веригата са били достатъчно некадърни, за да го позволят.

Ето това е проблемът според мен – некадърност и липса на ефективност. С кърпене и наливане на пари не става. И реформа да се направи – пак трябва да се обучат всички тези чиновници и „специалисти“ на новото. Проблем било да затваряме болници! – Преди това ги псувахме обаче като убият роднините ни. Буквално. Трябвало да затваряме болници, защото не са некадърни и само харчат пари! – И какво като се хвърлят парите в другите болници? През 2002, когато бяха първите акредитации на здравни заведения, помагах на една пловдивска МБАЛ да си оформи документацията. Такова напасване и мамене не бях виждал. Може би, защото не съм помагал в по-късните години. А трябваше да е различно (И.Б.).

На няколко пъти ми попадна да си говоря с хора от ГЕРБ. Надъхани хора са и им се работи. Гласувах за тях точно защото не са политици. Надявах се, че като си направят сами екипа, няма да се занимават с политика, а само с проблемите. И? Не че искам да ми показват всичко, но какво стана с прозрачността? Някои законопроекти не се публикуват в нета с глупави извинения като „счупена беше дискетата“. И после се приемат същите без никой да разбере. Ако наистина един решава всичко в държавата, дайте да стане ясно и поне да не харчим пари за обаждания по депутати. Аз само казвам, защото при мен сметките са международни. Искахме да хванат престъпниците – погнаха ги. Ние искаме обаче основно реформи и най-вече друго поведение. Айде де!

И така – писах, оправихме държавата и е време да сядам на маса. И утре е ден, и утре ще има нов скандал, та утре ще си говорим и за него.

PS: Впрочем честито на Капитал за новия дизайн на сайта им. Огромно подобрение е, но може и още.

В последно време нещо зачестиха текстовете от политици. Днес Дневник излиза със заглавие „Станишев с нова статия„. От началото на сдърпването между Първанов и Борисов, първия излиза редовно със статии съдържащи критики и препоръки към правителството. Не малко и от депутатите ни – както тези в България, така и тези в Европейския Парламент, имат свои блогове. Някои дори вече са в Twitter. Забелязва се също така минаване на някои журналисти и политически анализатори към мрежата. Примери – Бедров, Бареков и Коритаров.

Покрай европейските и парламентарни избори и аз писах много за политика. Сега пак пиша, но по-малко. През тази година на няколко пъти ме заклеймиха, че едва ли не гоня политическа кариера и се опитвам да се харесам на някого. Със същото са се сблъсквали и други блогъри. Бях много учуден, когато още миналата година ме включиха в няколко списъка за политически блогове. Та запитах се аз – къде е границата между блогващия политик или политическия блогър?

Първо според мен трябва да си отговорим какво е това политик. Според bg.wikipedia, това е човек, който отстоява определени позиции и набира подкрепа за тях в процеса на взимане на решения. Тук говорим за решения на държавно ниво. В този смисъл смятам, че целта на блогващия политик е да покаже позицията си по даден въпрос, за да привлече последователи, а на политическия блогър – да я анализира, да чете между редовете и да промени мнението на последователите. Понякога обаче границата наистина се размива – на практика всеки, който пише блог е блогър, а всеки с достатъчно изразена позиция може да се каже, че участва в политическата дискусия. Разликата за мен обаче е съществена – блогърът привлича вниманието към даден проблем, обединява хората около идея и търси подходящи политици да се заемат със случая. Политикът пък събира хора около себе си и убежденията, които отстоява, като убеждава всички, че представлява точно тях и всички останали грешат.

Политиката и блоговете в България обаче почти не се докосват. Статиите, които се спускат от политическата сцена са повече избягване на директната конфронтация, колкото упражнения по блогване. Коментарите на блогърите от друга страна остават предимно незабелязани поради сравнително малката им аудитория. Все пак има изключения – блогосферата в България далеч не е малка и някои инициативи предизвикват небивал интерес. Последват коментари, политически извинения и потулване на случая. Искрено се надявам това да не се случи с идеята за публикуване на гласовете на депутатите в мрежата, но отношението на политиците до сега ни учи на друго.

Кратката история на интернет обществото ни обаче дава надежда – развива се бързо и придобива значително влияние. Едно допълнително подобрение спрямо досегашното политическо говорене, което аз виждам в статиите е, че с тях може да се развиват по-сложни съобщения и концепции от тези, които обикновено събираме в прости поговорки и метафори. С двеста думи може да се каже повече, отколкото с една пица или меню. Според мен тенденцията върви към сближаване на комуникацията между двата вида пишещи, които разглеждам. Докато обаче хората не разберат, че да говориш за политика не означава, че се правиш на политик, някои блогъри ще трябва да приемат с чувство за хумор заядливите коментари.

Вижте и инициативата за промяна на правилника на Народното Събрание с цел да се публикуват всички гласове и отсъствия на депутатите в интернет малко след вота:

Една добра идея – гласовете на депутатите в интернет

Тя започва с въпрос към читателите, какво може да се направи повече за осъзнаването на проблема с промяната на климата сред младите. Разисква дали трябва да има задължителни или доброволни акции и подтиква читателите за се замислят по въпроса и да го дискутират. Втората й статия посочва устойчивата реклама като начин да се борим с глобалното затопляне. Макар и невинни, флайърите, които ни раздават по улицата и плакатите, които виждаме всеки ден формират тонове и тонове отпадъци всеки ден. А реалността е, че огромна част от тях дори не биват поглеждани.

Следващата й статия е озаглавена „Вината за промяната на климата – признавам, че няма да се променим“ и пише за работата и в workshop-a „New media: all interactive, all public?“. Следва интервю с евро-депутата ни Кристиан Вигенин, където стигат до извода, че борбата минава през възприемането на нов начин на живот. Последната й за сега статия разглежда програмата на ООН за развитие на младежта и факта, че предимно се говори, а думите далеч не се превръщат в дела.

Всички статии на Мария може да намерите в профила й в Th!nk About It. Посетете ги и дайте своето мнение в коментарите. На тази страница пък може да намерите статиите на останалите блогъри.

Както всички знаем тези теми не са въобще от най-популярните в България, а същото важи и за цяла Европа. Затова за да стимулират блогърите да пишат за това, Европейският Журналистически Център (EJC) организираха състезание с множество награди за стил на писане, посещения, гласуване на читателите и най-голям ефект. Като пример – когато прочетете някоя статия в блогът Th!nk About It, под нея ще намерите 5 звездички и с тях ще може да я оцените. В края на всеки месец до изборите се избира статията с най-голям среден брой гласове и авторът получава награда лаптоп. За март победителя беше George Jiglau от Румъния със статията си за Европа и циганите.

Новините около състезанието и мен са три. Първо, на 15 Юни ще се проведе церемонията по награждаването в Ротердам. Поканени са всички блогъри, които участваха в януарското събитие и които са спазили регламента. Най-вероятно и аз ще участвам, което означава, че два-три дни ще съм в Холандия. Също така спечелих един Flip камкодер от състезанието. Определят го като идеален за блогъри, защото може много бързо да се свали видеото и да се качи в Youtube без да трябва да се обработва допълнително. Трето, в края на този месец най-вероятно ще се присъединя към група студенти, които обикалят столиците на ЕС с цел да научат повече за Европа. Целта ми е да ги разпитам какво знаят вече и какви са впечатленията ми. Ако получа Flip камерата до тогава ще ми влезе в употреба.

Ето и последните ми три статии в обратен хронологичен ред. Вижте ги и гласувайте за мен, ако ви харесват:

Резултатите от евро-изборите в България

Въпреки провокативното заглавие, това очевидно е личното ми мнение за изхода от евро-изборите. Казвам, че поради ниския интерес у българите за проблемите и темите в Европейския Парламент, изборите за евро-депутати ще се използват до голяма степен като барометър от партиите за месните парламентарни избори. Описвам познатите ни политически противоборства и моята оценка коя партия колко места ще получи в евро-парламента. Отчитам също, че има вероятност малки и нови партии като Зелените да успеят да вземат едно място предвид широката подкрепа и активност на защитниците на природата и недоверието към големите партии, които вече са във властта.

Пълната статия може да прочетете тук: The results of the bulgarian EP elections

Основи на българската политика

Прецених, че за да говоря за вътрешната ни политика, трябва първо да изясня кой кой е и какво прави. Опитал съм се да бъда максимално обективен, макар и в статията да прозират личните ми пристрастия. Все пак смятам, че съм успял да се разгранича от клюкарските анализи по телевизиите и да покажа опасенията и предпочитанията на голяма част от гласоподавателите. Ако смятате, че не съм прав, ще се радвам ако напишете вашата гледна точка на английски в коментарите под статията в блогът Th!nk About It. Надявам се също така, че ще оцените статията (със звездичките под нея) за стил, оформление и изчерпателност, а не според политическите си убеждения.

Пълната статия може да прочетете тук: Bulgarian Politics 101

Да бъдем реалисти: Как могат да се решат проблемите на ромите?

Написах това в отговор на статията на George Jiglau за циганите. Основно изразявам несъгласие с виждането му, че е работа не ЕС да се справя с „проблемите на ромското население“. Пиша как стои ситуацията в България в моите очи и обяснявам, че циганските общества са толкова разпокъсани и разнородни в различните страни, че е невъзможно да се говори за единен подход за подобряване на ситуацията им. Затова смятам, че всяка държава трябва да бъде оставяна да се справи сама, като ролята на ЕС трябва да бъде не да хвърля пари за нови къщи и консултанти, а на наблюдава и следи напредъка. В същото време посочвам като основна пречка дълбоко вкоренените предразсъдъци у хората и липсата на желание у не малко цигани за промяна и интеграция.

Пълната статия може да прочетете тук: Getting real: How can the problems of the roma be solved?